Марксистко-ленински режими

Под влиянието на никой идеологически светоглед в човешката история не са проведени по-многобройни масови убийства от тези, извършени от правителствата на режимите, свързани с, изградени върху или подчинени на марксизма, съответно на научния социализъм. Дори и след станалите през 1945 известни факти и почувствания от световната общественост директен ужас от престъпленията на Хитлерова Германия „комунистическите еднопартийни правителства са извършили 4,5 пъти по-често и многократно по-големи масови убийства, отколкото всички други авторитарни режими" (Файн 1993, 79-88). Все още е невъзможно, да бъдат представени окончателните данни за престъпленията на марксистко-ленинските режими.

За СССР от 1917 до 1991 се дават подробно аргументирани и поради това възможни да бъдат целенасочено и критично разглеждани под лупа изчисления и предполагаеми данни от 60 милиона жертви (Румел 1990; 1991; 1994; 1995; 1996).

Много по-високи цифри, давани преди всичко от руски емигранти (Солженицин,1974, дава над 66 милиона жертви само за периода 1918-1956), биват по този начин намалени.
Френските автори считат за реалистични максимум едва 35 милиона жертви (Куртоа и др., 1997). За съжаление сигурно само в известна степен могат да бъдат доказани едва 25 милиона жертви, се съобщава от малката група на професионално занимаващи се със сталинизма изследователи (по информация от научното работно заседание за изследвания на сталинизма, ГУЛаг и масовите репресии в Хамбургския Институт по социални изследвания, 1998).

Това число отговаря точно на предполагаемото от Румел (1996, 82) т.нар. „rock bottom" минимално число от 24 063 000 жертви, за която цифра без проблеми биха се дали потвърждения. При споменаването на тази минимална цифра учените бързат да отбележат, че не всички архиви са достъпни, много често липсват или са унищожени огромни количества данни и документи, освен това за много операции на масови чистки и изкуствено създадени масови гладове никога не са водени документи. С това приеманата от повечето изследователи долна граница на числото жертви се движи между 30 и 60 милиона. Днес не биха могли да се пренебрегнат и от най-упоритите скептици минималните предположения относно броя на загиналите от масови убийства.

За съжаление тези числа не могат да бъдат потвърдени окончателно с доказателства и за съжаление не може да се разчита, че ще се узнае някога точното число. Съдбата на тоталитарните режими, извършващи и изградили се върху систематични масови убийства е тази, че поради държаните в тайна от самата система данни не се дава пълната възможност да се узнаят размерите на престъпленията.

Ето три нови статистики на историци за жертвите на марскистко-ленинските режими за сравнение:

A: Изчисления за мега-убийства ("ДЕМОЦИД") на по-важните марксистко-ленински режими между 1917 и 1987 чрез различни техники на избиване, без война (според Румел 1996, допълнени от Хайнзон*):

* По едно актуално изследване на историка Бекер (Becker 1998) за Китай през периода 1958-1961 трябва да се дадат минимум 20 милиона жертви повече отколкото в изводите на Румел, с което на чело на класацията има равни числа.

B: Изчисления за мега-убийства на по-важните марксистко-ленински режими и револ. движения между 1917 и днес посредством всички техники на избиване без война според Куртоа (Courtois 1997):

C: Мегамасови убийци (с над 1 милион жертви) през 20-ти век (Марксистите са с курсив), след 1994 разширени от Хайнзон:

* За цифрите при Сталин, историци се колебаят между 20 и 40 милиона.
** С допълнителните 20 милиона жертви на Мао за периода 1958-1961 по Бекер (Becker 1998), Мао би застанал на 1-во място.

Все още не е разбрано достатъчно добре (не само от широката общественост, но и от редица изследователи), защо марксистко-ленинистките режими са избивали така безгранично.

Понятия като диктатура, тоталитаризъм, деспотство, психопати-водачи и т.н. служат по-скоро да прикрият съществуващото недоумение и широко разпространеното неразбиране, отколкото да осветлят действителността на престъпленията на режимите и идеологическата им система. Въпреки това или, точно поради това, не е възможно до безкрайност да се отклоняваме в избягване на изясняването на количествено най-мащабните демоциди в историята - тези на марксизма-ленинизма. Поне един опит в тази насока би трябвало да бъде направен. (Хайнзон, 1998).

Относително просто могат да бъдат разбрани жертвите при революционните акции, съответно при преврати и при разширяването на властта на режимите. В същността си те не се различават на пръв поглед от останалите борби за диктатурна, съответно тоталитарна власт. Конкурентният елит бива елиминиран, всичко (и съответно всеки), което може да представлява противник, е заплашено да бъде унищожено.

Национални малцинства, които вероятно тендират да останат привързани към произхода си, са депортирани или избити директно на място. Така мотивираните масови убийства разпространяват достатъчно страх, за да се държи мнозинството живеещи под властта на режима далеч от желание за активна съпротива.

Към избитите, нужни за поддържането и опазването на властта, принадлежат и жертвите от собствения идеологически лагер, които са имали намерение да поемат друг път към властта или са целяли, замисляли, организирали поставянето на други личности на върха на добитата власт. В тази област не съществуват марксистко-специфични основания за демоцидни убиства.

Специфичното в революционния мотив при марксизма-ленинизма се изразява обаче не в стремежа на ненаследили синове, съответно на алтернативен аристократичен елит, стремящ се да заеме привлекателни властови позиции. А увереността, че премахването на собствеността, ако е нужно крайно болезнено, с драстични и кървави мерки, ще умножи благосъстоянието на общество и нация, е принципният, специфично марксистки елемент и се влива самообосновано от идеологията в готовността да се убива за добиването с власт:
[ Марксистите се придържат към Маркс, който в първи том на Капитала определя насилието като „... акушерът, който съпровожда всяко старо общество, бременно с ново". По този начин насилието при марксизма-ленинизма се превръща в един „естествено каноничен" елемент на историческия процес: насилието е исторически факт и историческа необходимост, а не етичен или морален проблем] (фон Бориес 1971, 560).

Привлекателността на марксизма не се състои в простата жажда за власт, а в научно облеченото обещание за исторически вече станало нужно да бъде придобито богатство и равноправие за всички. Като причина за бедността и неравноправието научният социализъм посочва собствеността. След като тя бъде премахната, продуктивните сили трябва да бъдат отвързани и всички „извори на богатството да бликнат " (Маркс). В тогавашния исторически период това учение за съжаление - поне на теория (т.е. научно, в задоволяващ вид противопоставено на марксизма), не бива оборено от другите - като „буржоазни" презирани от марксизма - икономически възгледи и школи. За съжаление до тогавашния момент и буржоазните учения, точно, както и марксизма, смятат, че парите са само средство за размяна на стойността и считат загубата, която трябва да бъде изравнена чрез лихва за странен процес.

В обещанието на научния социализъм за забогатяване се съдържа не само претенцията за икономическа обоснованост, но и претенцията за създаване на една нова етика, едно ново обществено поведение, които ще елиминират юдейско-християнската буржоазна такава. Така за осъществяването на обещаните нови норми и нов обществен ред на научния социализъм изглежда съвсем основателно премахването на легитимните до онзи момент норми на човешки взаимоотношения. Една голяма част от високата готовност за извършване на масови убийства от марксистко-ленинските движения и режими израства от увереността, че умъртвяването на милиони ще доведе със сигурност, според обещанието на теорията, освобождението на милиарди. На 18 август 1919 болшевишкият вестник „Червен меч" пише: „Ние имаме един нов морал, нашият хуманизъм е абсолютен, той се основава на желанието да се премахне всяко подтисничество и всяка тирния. На нас ни е позволено всичко, защото ние сме първите в човечеството, които издигаме меча, не за да подчиняваме и да поробваме, а в името на свободата и за премахването на робството. Ние не водим срещу единици личности война, ние искаме унищожението на гражданството като класа" (Шуб 1962, 379).

Тъй като марксическото обещание за забогатяване е дадено за Тук и Сега, то няма нищо общо с обикновената измама на един елитарен свеенически кръг например, който в името на дадена религия и на (трансцендентен) Живот След Това, решава да изисква инвестиране на средства и грижи за себе си в Сегашното. Още на децата в страните, подчинени на марксизма-ленинизма, се преподава с вълнуваща научна гордост убеждението, че социалистическото общество е една цяла епоха напред в развитието си от изградените върху все още налична собственост общества-експлоататори, както и че ще подмине технологично и по ниво на благосъстояние много бързо тези упадачни общества, като ги остави по развитие окончателно след себе си.

Поради тези, предопределени от научния социализъм, причини голямата главна група жертви на геноцидите в марксистко-ленинските режими - ни най - малко изненадващо - са самите собственици. При унищожаването на собствеността загиват от 40 до 50 милиона собственици - едри, средни и дребни, като големият процент сред тази голма група са селяните. Това т.нар. класово масово убийство започва формално с изявлението на Ленин през декември 1917, да постави извън закона гражданско-либералната Кадетска партия и дя направи по този начин свободно избиването на членовете й (немският наследник на Енгелс, социалистът Карл Кауцки, симпатизирал на меншевиките, пише за това още през 1919).

Втората по големина група на геноцидни жертви в марксистко-ленинските режими представляват гражданите, изискващи или поставящи под въпрос обещаното богатство на научния социализъм в марксизма-ленинизма. До последния ден на системата те ще бъдат терорирзирани и подлагани в гигантски числа на унищожение чрез принудителен труд в лагери.

„Къде са тези широко бликнали извори на богатството и благосъстоянието?", би бил основният неизказан или плахо изказван въпрос на всички марксистки възпитаници, на всички живеещи в социалистическите страни.

Като отговор на този въпрос има минимум четири възможности:

(1) Да се признае, че е приета една фалшива икономическа теория, привържениците на която за се заблудили и са заблуждавали милиони; че към проклетата от теорията собственост е принадлежаща и лихвата, чието добиване и развиването на стойността й, гарантира динамиката на икономиката и на собственическите общества.

С това обаче, би трябвало да се признае, че премахването на собствеността се отразява на просперитета на обществото, по същия начин, по който премахването на мотора от един автомобил на скоростта му. Но една подобна критика на собствената система и учение от вътре е поради това невъзможна, понеже в страната под диктатурата и в партията се е образувал и стабилно легитимирал отдавна един властови елит, който никога не би напуснал доброволно изградените привилегии, комфорт и силата, която предоставя безогледната му власт. От друга стана критиците на марксизма не са чувани дори в редиците на гражданските икономически учения на запад в първите няколко десетилетия на изградените режими - икономистите, макар работещи в условията на пазарна икономика и частна собственост все още не боравят с различно разбиране за собствеността. Не съществува изградена алтернативна буржоазна икономическа теория за това, кое носи печалба, какво е собственост, лихва, продукт, пари (Heinsohn/Steiger 1996; Heinsohn 1998 a).

(2) Питащите за „изворите на богатство за всички" в безсобственическите общества могат просто да бъдат убити и с това накарани да замълчат. Това изяснява една голяма част от огромните числа жертви в марксистко-ленинските режим. Чистките в самите комунистически партии и премахването на фракциите в тях, на западно ориентирани или симпатизиращи граждани и т.н. са в редица случаи акции срещу хора от собствените редици, които поради липсата на обещаните блага и богатството за всички посредством унищожение на собствеността, започват да изказват съмнения в учението.

(3) На питащите за „изворите на богатство за всички" в безсобственическите общества могат да се дават отговори, че липсата е настъпила поради саботьори: „Ако няма толкова много вражески сили, които да спират и саботират прилагането на гениалното икономическо учение, бихме реализирали отдавна стандарта на живот, според учението". Избиването на предполагаеми или набедени саботьори срещу общото благо дава друга голяма част от числото жертви в марксистко-ленинските режими.

(4) Накрая би било възможно, настояващите за благата на комунизма и протестиращите срещу липсата им, да бъдат директно принудени да участват в производството им и да го превърнат по този начин в жертва на един пореден метод на унищожение, въведен широко най-вече в азиатския и съветския марксистко-ленински режими, а именно този на „държавното робство" (Coudenhove-Calergi 1939), и съответно на унищожението чрез наказателен труд (Herling 1951; Carlton 1955; Dallin/Breslauer 1970): „Ти така или иначе няма да можеш да преживееш забогатяването на мнозинството, но ние все пак искаме да те употребим, да инсценираме едно оваляно в твоята кръв „чудо" - поддържане на измамата за социалистическото „благоденствие" и ниските цени при комунизма", това би бил един от предполагаемите отговори на партийната власт на бедните питащи и търсещи благата на комунизма.

Налице е и въпросът, дали унищожението чрез наказателен труд в архипелага ГУЛаг и неговите паралелни системи в останалите комунистически държави не трябва да се дишифрира като опит, в редица случаи да се произвежда чрез затворнически труд толкова количество, на което да може да се сложи онзи етикет на обещаното надмощие над капитализма - свръхпродукция на минимални цени за населението - което, за ужас на своите апологети системата на марксизма-ленинизма не даваше и не можеше да даде.

Строежите на гигантски сгради и комплекси, на катедралоподобни метра, чиито посетители и в Париж или Лондон не биха открили, огромни станции, проекти за полети в космоса, ракети, които в надпреварата с омразните капиталистически страни трябва да бъдат много по-големи, мощни и бързи, канали на Бяло море на СССР, строени с наказателен труд посред зима, от която дори шведи и канадци се плашат - чрез затворнически труд се полира гланца на научния социализъм. Факти като този, че числото на затворниците, които са принудени да изпълнят с цената на живота си подобни нечовешки задачи, е десет до двадесет пъти по-високо от числото на обикновените добре платени и осигурени работници по сравнително аналогични обекти в капиталистическите страни, се прикриват старателно от собственото население и от чужди наблюдатели.

Обречените на наказателен труд в ГУЛаг - хора в разцвета на силите и живота си - са изпратени хладнокръвно с милиони на смърт, с такава организираност и поддържане в тайна, че и антикомунистите на Запад не разбират гигантските размери на това злодеяние.

Когато фактите за чудовищните престъпления стават известни, западните марксисти
се опитват по примера на източните извършители да ги оправдаят арогантно с „ нужността за развързване на силите на производителността".

Те са икономически не по-малко неподготвени от своите идеологически другари на власт на изток, но и от своите буржоазни конкуренти-икономисти, да определят, от къде идва големият растеж на капиталистическите икономики, които бяха постоянен трън в очите на комунизма, опитващ се да ги достигне непрестанно, но безуспешно, чрез поддържането на системата на марксистко-ленинските планови икономики с робски труд.

Разкриват ли обясненията и оправданията на западните марксисти-интелектуалци днес за „нужността от многомилионните унищожени човешки животи в името на отвързване силите на производителността заради общото благоденствие" де факто реалните мотиви на марксистко-ленинските господствали режими на изток?

Ако да, то те забравят една съществена разлика между двете групи днес: много от партийните членове и убедени комунисти, а дори и господстващи комунисти по време на реалните социалистически експерименти на изток, виждаха неосъществимостта на идеологията на практика, безсмислието на икономическа система без собственост.

За разлика от тях, днес, въпреки краха на комунистическите режими след 1989, немалко западни интелектуалци марксисти продължават настойчиво да вярват в една доказано грешна теория и оповестяват на всеослушание, „принципното" превъзходство на комунизма, а и, че се надяват, в близко време да осъществят учението, но по-добре.

С това опасността от потенциални демоцидни престъпления в името на нови практически опити за реализиране на „доброто" учение на комунизма, остава за жалост латентна.

Библиография: Rummel 1990; 1991; Courtois 1997; Becker 1998.

извадки от книгата "Речник на масовите убийства“ на Гунар Хайнзон, 1998, Бремен
превод - Весела Илиева