Уважаеми проф. Хайнзон, каква е целта на работата на изградения от Вас Институт за изследване на ксенофобията и геноцида „Рафаел Лемкин“ ?

Нашият институт бе създаден през 1993 година. Имах идеята за създаване на такава институция, тогавашният вътрешен министър на Германия ни подкрепи да създадем институт, който не само да се занимава с изследвания върху миналото, но и да разкрива превантивно демоцидни намерения в настоящето, преди те да са станали жестока реалност.

Ние създадохме преди това Genocide Watch - контролна инициатива за наблюдения и предупреждение за геноцидни намерения и действия.

Представете си, в света има днес около 100 диктаторски държави - т.е. изградени на подобни принципи, както и да се наричат те. Демоцидните намерения - всички видове геноцидни намерения поставихме под въведеното свръхпонятие "демоцид" - те са разпознаваеми по няколко определени, откриваеми показатели: геноциднoтo намерение винаги има замисъл, насочено е от една група (обикновено притежаваща властта) с цел да унищожи друга, развива се план, (симптомите на който, могат да се разпознаят), има идеологическо настройване, въвеждат се в обществото определени термини за настройване, борави се с понятия, които създават атмосфера, целяща да изгради широка обществена подкрепа или поне достатъчно сплашване. Всички тези елементи могат да бъдат открити и да се спре демоцидното действие, без значение, дали ще е етнически, религиозен, политически, икономически геноцид - навреме взетите мерки са от голямо значение.

Представете си една метеорологична или сеизмологична карта, която по дадените показатели и данните в нея, правейки постоянни, систематични, контролни наблюдения ви дава информация навреме, преди да са станали действителност жестоките убийства, позволява да се спре демоцидното действие. Когато знаете, че има симптоми това да се случи, е много по-ясна целта и по-голям, по-конкретен смисълът на превантивната работа.

От две години насам работим с колегите на доброволни начала.

Защо според Вас липсва все още окончателна дефиниция и конкретни юридически мерки (по подобие на отношението спрямо националсоциализма) от страна на световната общественост срещу престъпленията на комунизма?

Липсват конкретни дефиниции, защото от една страна е трудно да се формулира - комунизмът бива наричан най-често "тоталитарна диктатура", но той не е само това, това е недостатъчно, той представлява идеология и практика в много по-различен вид, а като размер на демоцид и демоцидни механизми за собственото си налагане няма равен на себе си. Самата система на идеологията и на практиката му e несравнима с други и е изключително трудно да се вкарат в категориите, с които досега сме работили.

Липсва и волята да се търсят възможности за окончателно дефиниране и осъждане, за създаване на превантивни мерки срещу историческото му повторение.

Левицата на Запад допринесе за това отношение, левият ревизионизъм нанесе голямо поражение.

Десните и либерални партии се занимават с техни проблеми или реагират неадекватно.

От друга страна имаме налице ново прегрупиране на силата в самите държави наследнички на комунизма, няма силна съпротива, няма алтернатива, поне досега, която да предотврати това.

Допуснаха се много грешки, които трудно ще бъдат коригирани, при всеки случай дори разбирането за тях липсва в настоящите посткомунистически държави, а това разкрива безпомощността или нежеланието, а често и неадекватността пред размерите на това, което бе комунизма до 1989, и пред онова, което се допусна да се случи след това.

Но най-вече към самата идеология има доста арогантно отношение. При наличието на толкова милиони жертви Маркс бива все още третиран като икономист, чиято теория някой не е доразбрал и неправилно приложил - няма такова нещо, Маркс, Ленин, Сталин, Mao, техните ученици тогава и по късно, стоят върху еднотипно погрешно разбиране за това що е общество, собственост, продукция, икономика.

Конвенцията срещу геноцид на ООН от 1948 г., автор на която е самият Рафаел Лемкин, се отнася в контекста си конкретно до престъпленията на националсоциализма. Какви възможности има тя да бъде разширена или, както цели резолюцията на ПАСЕ, трябва да се изработи нова, отнасяща се само до престъпленията на комунизма ?

Конвенцията от 1948 година, която изработи Рафаел Лемкин (той е син на полски евреи, пострадали в Белорусия, Полша и Украйна от комунизма и от нацизма) е намерила място, интерпретация и приложение в редица документи, касаещи по-късни прояви на демоцидни убийства (т.е. на всички видове геноциди) - договорите в Рим, Международния Наказателен Съд (1993); не е нужно дори да се прави нова конвенция, макар че може и така, но при добра политическа воля, предвид престъпленията на комунизма, винаги и сега може да се заведат дела.

Но явно такава воля липсва.

Разбира се, има и изключения, ето, именно по пътя на позоваването на Конвенцията срещу геноцида Етиопия постави под съд марксистко-ленинския режим и престъпленията на Менгисту и хората му. Възможности има. Договорите в Рим и статута на Международния Наказателен Съд са подписани и от страните на Източния блок, по тази линия е възможно също да се направи много, макар че при поставянето на подписите си под тези документи, те едва ли са ги считали за така опасни, засягащи тях самите един ден. Стига да се организира, да бъде заявена политическа воля за подобни юридически мерки, за дела срещу режим и извършители – това е възможно. Възможностите наистина са налице и е жалко, че не са използвани. Резолюцията на ПАСЕ е добър акт на политическа воля, но той ще е недостатъчен, ако не бъде придружен с конкретни юридически действия.

В издадения от Вас „Лексикон на геноцида„ Вие изказвате следното мнение: „При никой друг светоглед в човешката история не са били извършени толкова много и с толкова многобройни жертви масови убийства, както от правителства, подчинени на марксизма или на научния социализъм...“. В резултат на кое в идеологията на марксизма-ленинизма според Вас се стига до това, кое отличава идеологията и системата на демоцидни убийства на комунизма от други?

Системата от идеология и практики, която развива марксизъм-ленинизмът е насочена към унищожаването на собствеността и на гражданското общество. Представлява налагане на диктатура в името на обявения за репресиран от обществото пролетариат. Маркс, Енгелс и Ленин изграждат модел, по който вървят всички техни ученици. Той включва разбиване на обществото такова, каквото е - разбиване на собствеността, индивидуалната свобода и гражданския плурализъм. Разбира се, имало е много причини да се желае подобряването на тогавашния стандарт на живот на работещия - не това е проблемът, макар да има критици на марксизма, които отиват толкова далече, че рисуват едва ли не едно красиво, розово минало на работника по време на индустриализацията, което той никак е нямал при 16-18 часа непосилен труд на ден, минимални заплата и права, и липсващи осигуровки. Проблемът е, че докато се търси разрешение на тези проблеми, и то беше намерено на запад, Маркс предлага радикалното разрешение. И най-неправилното, както показа жестоката действителност на реалния комунизъм.

Понеже марксизъм-ленинизмът е насочен срещу гражданството и собствеността, срещу многопартийната политическа система като представител на това общество, то се получава на практика един конгломерат от демоцидни престъпления, които трябва да реализират идеята - под ударите на геноцида попадат от най-малки собственици до най-големи, разнородните представители на интелигенцията и образованото гражданство, политиците и интересуващите се от политика, попадат и питащите наивно "защо не виждаме благата, за които работим". Най-страшното е, че хората, избивали десетки и десетки милиони собственици, граждани, интелигенция, реално са мислели, че така ще постигнат осъществяването на идеята си. Геноцидът се превръща в съвсем нормално оръжие, кърваво, за постигане на една идеална за тях цел. То е естествена необходимост, за нея не се мисли по друг начин. Трябва да се осъществи идеологията за благоденствието на милиарди, няма значение, ако избием сто милиона. Това представлява страшната логика зад цифрите.

Къде е основната грешка на идеолога Маркс според Вас?

Основният проблем на Маркс е икономическата му теория.

От там това се превръща в проблем на цялата му политическа теория, ако се говори за теоретичния му модел, за представата му какво представляват обществата, собствеността и какви трябва да бъдат те, за да се избегнат социалните проблеми, конфликти и различия.

Проблемите идват и от теоретиците преди Маркс, Адам Смит има същия проблем - кое носи печалбата в икономиката. Получава се на практика така, че никоя от буржоазните школи, никой от теоретиците не разсъждава по различна от Марксовата логика относно печалбата и за това не могат да му противопоставят никаква издържана икономическа теория. Всички са на мнение, че собствеността носи печалбата.

Маркс наблюдава ред проблеми в работническите среди и ги опакова в разбирането си за политикономия, което е наследствено за теоретиците по това време.

Останалите икономисти просто оставят да се саморегулира пазара, но не предлагат никаква теоретична обосновка на това, какво го прави печеливш. Дълги години се работят модели, за да се види на базата на какво функционира свободният пазар. Те са също на мнение, че това е собствеността. Маркс е в смешното положение на човек, който, гледайки, че колата е остаряла и моторът не работи, т.е. колата не може да се движи, решава, понеже всеки, от когото се е учил, казва "проблемът е в мотора", а и той констатира това, ами ... да махне мотора.

Т.е, за да се избегнат социални кризи, да се увеличи продуктивността, така че да задоволи мнозинството - да премахнем собствеността, тя е която пречи, това ще отвърже силите на производителността.

От там и целият модел на марксизма-ленинизма. Конструиран модел на кола без мотор.

Но не собствеността сама по себе си, а лихвата от нея, печалбата от нея, онова, което е стойността й, което я увеличава (следствие на банковата и кредитната сфера на икономиката) - ето това прави възможно колата да се движи.

В комунизма се получи на практика така, че хората работеха както никъде другаде - при получовешки условия, с големи норми, произвеждаше се огромно количество продукция - но при неразвит пазар, без борса, без банково и кредитно дело е невъзможно от продукцията, от имуществото, от собствеността да направиш нещо - тя трябва да си увеличава стойността - чрез лихвите върху стойността й.

Не собствеността сама по себе си, а стойността й е икономическата величина, която играе решаващата роля. И именно в свободните общества, там където пазарът е отворен, позволява движение на стойността, трупане на лихви, там е възможно да има просперитет.

В Съветския съюз имаше огромни трудови лагери, хората там не получаваха нищо освен правото на мизерното си съществуване. Те произвеждаха много, това служеше на комунистическия блок като допълнителна, в ред случаи и като основна продуктивна сила. Въпреки увеличаването на продукцията, и при положение, че не са се давали никакви ресурси за работещите там, не беше възможно да се стигне до освобождаване на свръхпродуктивност, свръхпечалба. Не помогнаха и нечовешките норми, петилетните планове, пленумите, конгресите - всичко това почива на една наивност.

Когато собствеността няма стойност, няма лихва и възможност за увеличаване на стройността, няма свободно движение и натрупване на лихва, просто няма икономика.

На Запад се наблюдава едно твърде меко отношение към конкретните факти на комунистическия терор - западните леви партии и интелектуалци са склонни да омаловажават реалната действителност на комунизма, съществуват и леви ревизионисти, по подобие на отношението към Холокоста от страна на крайно десни сили. Каква опасност носи това според Вас?

Левите партии и левите интелектуалци на Запад трябва да изнесат, както казваме на немски, „всички свои скрити трупове от мазето си“, защото злините, които причини комунизмът, са сторени с тяхното съучастничество. И това представлява едно голямо неудобство за тях днес: да признаеш идеологически, исторически грешки, коствали живота на десетки и десетки милиони хора (впоследствие и на техните близки, като наследници на страданието им). Западната левица изгради тази идеология – идеологията на марксизма. Но тя не намира морална сила, липсва й моралната отговорност за последиците, които учението на К. Маркс, неговите ученици и последователи причиниха на човечеството. Нещо повече, през 60-те, 70-те, 80-те години западните левици подкрепяха упорито, къде по-прикрито, къде по-изявено, но с активно усърдие, комунистическия блок. Представете си Германия и Франция 1967-1969, през този период тук излиза книгата на Робърт Конкуест “Големият терор” - феноменален в систематичността си труд, с налични данни за репресираните до този момент, с десетките милиони жертви - но никаква реакция! Студентите бяха на улиците - марксисти, маоисти! В същото време съветските танкове мачкаха Прага, пред вратата на Европа се лееше кръв, буквално пред очите на западната левица, която обаче остана марксистко-ленинска и маоистка до края на 70-те. След това само марксистка, сякаш това прави личната отговорност по-малка. Тези факти са достатъчно красноречиви, само те дори са достатъчни, за да отразят основното отношение, генералният идеологически бекграунд на днешната левица на Запад, нейната доброволна съпричастност и поддръжка на комунистическия престъпен режим в Източния Блок.

След 1990 г. има тенденциозно ревизионистично отношение – факти и цифри се подминават, подценяват, подлагат на цинично съмнение. Завоалирането на престъпленията, извършени от крайно леви е точно толкова опасно, колкото подобно отношение към крайно десните престъпления.

Има от една страна силна поляризация, опити за разграничение с престъпния комунизъм, без да се стига обаче до назоваване на проблемите по име, а от друга - имаме силно присъстващ ревизионизъм и постоянно проявяващ се цинизъм.

В голямата част от бившите комунистически страни не се извърши пълноценна декомунизация. Старите, едри и дребни комунисти-функционери, техните приближени, силите на държавна сигурност се трансформираха в новите икономически и политически властелини /с редките изключения в Полша, Унгария, Чехия/. Съществуват ли изобщо възможности това статукво да се промени?

Ние наблюдавахме през изминалите 15 години едно систематично преструктуриране на старата власт в нова. Всъщност старите режими, може да се каже, бяха заменени от нови, не се извърши декомунизация, преразпредели се икономическата и политическата власт в нови структури, в частни лица и фирмите им, в нови партии, организации. Особено в страните, в които е нямало реална опозиция, за разлика например от Полша с Лех Валенса, Унгария с нейната опозиция, Чехия с Хавел, е наистина много трудно. Нямаме готови отговори и е много трудно, защото всяка помощ е недостатъчна.

Полша, Чехия, Унгария, балтийските държави – това са страни, които от началото на превземането им от комунистите са съветизирани със същите насилствени демоцидни методи, както всички други държави, и при тях днес наблюдаваме също остатъчни проблеми от периода на диктатура, но именно остатъчни. Не е възможно да е другояче, като се вземе предвид системата на комунизма. Но онова, което ги отличава, е силното съзнание, че това, което се е случило, е било зло, което трябва да се поправи, и най-вече силната, осъзнатата гражданска съпротива, опозицията. Такива в България на практика и през 80-те години нямаше. Изявени антикомунисти, демократи, дисиденти, организирани движения, както в посочените държави, не се наблюдаваха. Това попречи основно, според мен. Ако българското общество не развие гражданска и политическа воля, не види нуждите и способностите си, да реши то да промени статуквото, да има политически формирана гражданска воля, всички рецепти са излишни.

Демоцидните жертви на комунизма в България липсват в книгата Ви. На какво се дължи това?

Да, за България липсват данни, архивните материали от времето на комунистическата диктатура не са достъпни за изследователска работа. Вероятно са унищожени и различни части от тях. Получава се така, че ние на запад се срещаме с образа на българите в лицетоo на Димитър Пешев, спасил своите еврейски съграждани от холокоста, имаме, макар и непълна информация за историята на страната ви до 1944 г., а от 1989 насам следим с интерес онова, което се случва в България (наскоро работех върху студия за миграцията в страните от Източна Европа и изследвах, наред с други, статистическите данни за около 1 милион българи, емигрирали от 1989 г. до днес, които впоследствие, подпомагайки близките си, инвестират годишно повече от 1 милиард евро – това са силно говорещи цифри и факти за редица процеси, за тях имаме данни, до тези факти имаме достъп). Но за времето 1944-1989, за 45 години комунизъм в България, за неговите форми на репресии, на геноцид, религиоцид, етноцид, политицид и икономицид в България знаем толкова малко, колкото за конкретните български партийни функционери и извършители зад подобни античовешки действия. Не достига на запад никаква информация. Разбира се, в редица други държави съществуват също проблеми, дори в тези страни, които допуснаха най-голяма прозрачност на миналото си и подходиха юридически достатъчно строго и навременно към системата на комунизма и извършителите, все още има проблеми. Така бе и в Германия с времето след Нюрнбергските процеси, денацификацията е работа и днес, това е поддържане на общественото съзнание - да е будно за миналото, за да може да е в състояние да се справи със сегашното; изисква се дългогодишна и последователна, систематична просветна, обществена дейност, изисква се постоянство, за да се поддържа съзнанието живо, да не се забравят жертвите, престъпленията, идеологията, която ги е родила и извършителите. И най-вече, политическата отговорност трябва да е налице, както и готовността за конкретни юридически стъпки, които да регламентират правното отношение към престъпления, извършени от комунизма и комунистите – в Германия има подобни конкретни закони от наказателния кодекс за нацизма.

След нахлуването на съветската Червена армия в България на 8.09.1944 са избити само за няколко месеца над 30 000 души. През годините след това 250 000 души бяха изпратени в наказателни и трудови лагери, мнозина са безследно изчезналите, семейства бяха депортирани, хора се връщаха едва след години по домовете си без никакви граждански права, семействата им и съществуването им бяха буквално разрушени. България има по това време 7 милиона жители. Преди всичко чиновници, кметове, магистрати, интелектуалци, полицаи, фабриканти, големи и дребни индустриалци, лекари, учени, журналисти биват избивани по съставени по места списъци от комунистите, като акт на бързата съветизация на страната. Свещеници на православната и католическата, пасторите на евангелските църкви бяха осъдени в скалъпени политически процеси, някои от тях на смърт. Жертва на политическия съдебен процес, наречен “народен съд”, стана и общественикът Димитър Пешев. Този, който допринесе най-много за спасяването на българските евреи от Холокоста, беше осъден на 15 години затвор за “подкрепяне на антисемитската политика” на правителството. Съществуват ли аналогии на подобни по план и групи извършени убийства и репресии?

Всеки геноцид е аналогичен на този случай - геноцидът представлява винаги едно умишлено, по план и с предубеждение извършено престъпление спрямо група хора поради една от тези, или съвкупности от тях, причини: политически (политицид, политически геноцид), етнически (етноцид, културен геноцид), социално-икономически (икономицид, икономически геноцид, най-голямата форма на геноцид при марксизма-ленинизма), религиозни (религиоцид, религиозен геноцид).

Подобно, аналогично е поведението на комунистите в рамките на целия Източен блок, при съветизирането се подхожда по еднотипен прийом – засегнатите впоследствие европейски, азиатски, африкански и латиноамерикански държави, действителността на реалния социализъм в тях са доказателството за това. Този тип подход е един и същ, защото той отразява идеологическото съдържание на методите на завладяване на властта: контекстът му е самата ценностна система на марксизма - светогледа на това учение, това, как тази идеология възприема обществото и света като цяло. Имаме неслучайно тази жестока борба с всеки елемент на гражданство и демокрация, не случайно са развити именно тези механизми – на икономицид, геноцид, политицид, етноцид, религиоцид: шаблонният начин на действие показва срещу какво и срещу кого се бори светогледната система на марксизма. Собственикът (от най-дребния до най-крупния), гражданинът (буржоата, извоювал правото си на самоопределение по време на Реформацията и след борбите срещу абсолютизма на Запад), интелектуалецът (този, който в очите на идеологията не произвежда), демократичната държава, структурите й, представителите й – те поддържат гражданството и хетерогенността му (комунизмът не цели нищо друго освен унищожаването на хетерогенността), селянинът (който не е пролетарий, а дребен или едър собственик, който се нарежда заедно с предприемачите в числото на собствениците) – всички тези социални категории и хората, които ги представляват, са врагове на един светоглед, който изисква хомогенно общество, диктатура на пролетариата, унищожаване на собствеността, на демокрацията като двигател на индивидуалността, съответно на личната собственост, колкото и малка да е тя. Тези са обявените “вредни на идеологията и практиката на реалния социализъм елементи”, т.е. „враговете“ на системата. Срещу тях се прилагат чудовищни по размер и вид действия на геноцид във всички засегнати държави: унищожаване, прекъсване на естественото развитие и съществуване по този начин на гражданския тип собственически общества (не употребявам понятието на Маркс "капиталистически строй"), заместването им с едно изкуствено, конструирано общество, което по друг начин не можеше да бъде изградено, освен с репресии, с демоцидни действия, тъй като по естествени причини не би могло да съществува.

В Чечения от 1994 година насам е унищожено 15-25 % от населението. Геноцид ли представляват руските действия в Чечения?

Разбира се, че в Чечения се извършва геноцид: имаме налице планирано, предумишлено геноцидно отношение към чеченския народ от страна на Русия. Това е наследството на методите на руския царизъм и впоследствие на разширените чудовищни методи на комунизма - на диктаторско отношение към етносите в рамките на бившия Съветски съюз. Според дефиницията на конвенцията срещу геноцида (Рафаел Лемкин /ООН, 1948) това представлява изявена форма на геноцидно престъпление. Дори ако е запланувано унищожаването на малка група хора, след като имаме налице умишлено, планирано, целенасочено, стратегически формулирано действие на елиминиране на дадена група хора - в случая това е чеченския етнос, но може да е друга политическа, икономическа или религиозна група, то тогава, дори, ако групата е само от един, двама, трима членове, т.е. максимално миниатюрна по численост, това пак ще представлява геноциден тип действие, според конвенцията срещу геноцида на ООН. От друга страна използваните, рекрутираните от ислямски фундаменталисти чеченци, се превръщат също в инструмент на геноцидни действия, те биват пращани с конкретна цел да унищожат умишлено – по подобие на палестинските атентатори в Израел – това е също форма на геноцидно действие. Не става въпрос за действията на спонтанно, отчаяно, изстрадано отмъщение или за съпротивителни действия – те са на съвсем друга основа.