Тук аз коля, аз беся

Рашид Юсеинов

Сутринта на 11 февруари 1985, най-студения ден на зимата, тръгвайки за работа, се отбих в най-близкото кафене да изпия едно кафе. Пред мен застана непознат цивилен от милицията, само ме попита казвам ли се Рашко, аз му отговорих - да. След миг влязоха двама униформени старшини, сложиха ми белезници и ме откарах с джип в МВР, свалиха ме в избата и ме затвориха в една килия - с брезентов дюшек на земята и едно скъсано одеяло. Чаках някой да ме извика, да ми кажат защо са ме довели тук, но нито ме потърсиха, нито ме попитаха. Два дена останах в килията - нито хляб, нито вода ми донесоха.

Същия ден вратата на килията се отвори, въведоха един човек и пак затвориха. Попитах го как се казва и ми отговори, че е Юсуф Хаков от с. Бенковски. След малко доведоха друг - турчин от с. Бенковски, главен лекар на болницата. След около час трети - разплакан, бил директор на училище и партиен секретар в Момчиловград, казваше се Рашид. Пак така въведоха още неколцина: Узунов, барман в „Балкантурист"; Фикрет, счетоводител в БКС, и Фети, управител на ресторант - и двамата от Ардино, един познат музикант на име Айдън. Събрахме се осем души - и никой не знаеше защо е задържан. Никой нищо не ни казваше, само от време на време старшината от охраната викаше високо никой да не сяда, че ако седне някой, щял да хвърли вода върху дюшека.

На 13-и сутринта старшината ни изкара в задния двор, сложиха ни белезници верижно - всички навързани един за друг и затворени в кръг, качиха ни на един „Жук", закрит отвсякъде, и потеглихме на път. Студът беше минус 25 градуса, освен това ни давеше димът от ауспуха. На някои започна да им става лошо, други дори повръщаха. Вечерта около 18 часа пристигнахме пред една сграда, свалиха ни от колата и ни строиха, както си бяхме с белезниците. Около два часа ни държаха така, бяхме ни живи, ни умрели от глад и студ. Покрай нас мина един затворник и ние тихичко го попитахме къде сме, а той ни прошепна, че сме в Белене. Накрая ни вкараха в една стая, накараха ни да се съблечем чисто голи и старшините ни прегледаха дали сме обрязани. След прегледа ни въведоха в една от стаите на Първи обект. Там прекарахме нощта - без завивки и без отопление. Сутринта ни дадоха по две одеяла, но отопление така и нямаше до края. От време на време чувахме как в съседните стаи се говори на турски. Тук прекарахме около десет дни, оттам ни преместиха на първия етаж.

Като се премествахме, видях Мустафа Кафеджиев, говорител от Радио София. В стаята на първия етаж бяхме 16 човека, леглата бяха на три етажа. След седмица докараха 5-6 младежи. Попитахме - откъде сте бе, момчета, а те ни казаха, че са от Момчилград - строителни и машинни техници. Дълго време били в София - в следствения отдел, едвам говореха, нямаха сили, само ни казаха, че тук се намираме в рая. Мина около седмица, малко се пооправиха и започнаха да говорят по-спокойно. След още десетина дни една вечер ни пуснаха от всички стаи да се видим - само за пет минути. Видяхме се с много познати - с Мустафа Кафеджиев, с Кара Ахмед, с Халил Гюлюстанов, е Исмаил Султан и много други.

Храната ни беше съвсем калпава - даваха ни почти само супа от рибени глави, картофена супа и парче сух хляб - сух от десетина дни. Отвън не ни даваха да получаваме нито храна, нито дрехи, за пушачите изобщо да не говорим. Един ден старшините, като ни караха до тоалетната, събирахме фасове по пътищата и от тоалетната да пушим. Отговарящият полк. Лазаров от ДС, София, като ни видя на какъв хал сме, разреши да ни отпускат по малко цигари.

След някой и друг ден всички от Кърджалийски окръг ни събраха в един клуб на среща с представители от МВР. Пред нас се появи полк. Ламбев от ДС-Кърджали и почна да ни говори: „Другари, да знаете, вие сте от корена на българите, докато се осъзнаете, ще бъдете тук, на някой могат и кокалите му тук да останат. Да знаете, че аз съм тук закон и правителство, когато поискам, тогава ще ви освободя! При този груб език присъствуващите от Кърджалийски окръг - младата ни интелигенция беше пред него: историци, икономисти, лекари, учители - лекичко се подсмихваха на неговото държане.

От Кърджалийски окръг бяхме около 270 човека. На втори април получихме заповед да се строим пред помещението, излязоха полк. Ламбев и полк. Лазаров и ни казаха, че макар да нямаме присъда, трябва вече да ни водят на работа. Същия ден определиха за бригадир Тахин Ферхадов и с бригада от 200 души тръгнахме на работа под конвой с усилена охрана и кучета. Изведоха ни на брега и пред един строеж ни обясниха, че ще работим тук, ще строим административна сграда на МВР - Белене, а също и един техен блок трябва да довършим. След два-три дни други двеста души с бригадир Бастри Татов от Разград се присъединиха към нас, а после две други големи бригади от момчилградци и толбухинци започнаха строеж на поликлиника в Белене и на стопански обект за животни към МВР. Към 16 юни се получи нареждане всички турци да бъдем преместени на Втори обект, за да нямаме допир със затворниците. Там в блоковете преди нас бяха гледали пилета, изчистихме стаите и се настанихме. Едни почнаха в стопанството да работят, други в АПК и към пътно управление. Дойде време да получим заплата, някои едва покриха храната, която ни даваха: удържаха ни и за ток пари, и за наем на стаите.

Изтощени от тежката физическа работа и тормозени от глад, решихме да обявим гладна стачка. Всички заедно не излязохме на работа, гладната стачка продължи три дни. Дойдоха хора от прокуратурата в Плевен, също и Ламбев от ДС в Кърджали и ни събраха да ни питат защо стачкуваме. Ние поставихме въпроса въз основа на кой член от конституцията сме изпратени тук без присъда, защо без вина ни задържат. Тогава начело с майор Матеев, Лазаров и Ламбов обещаха, че ще ни дадат през два месеца право на колет и по някой лев пари. Въпреки това продължихме да работим на обекта на МВР само за една храна, а майор Парашкевов, следовател на затвора, се държеше крайно грубо с нас, когато задавахме въпрос защо писмата ни ги дават толкова късно. След 20 дни пак обявихме гладна стачка, която продължи два дни. С нас имаше 14 българи, една сутрин ги отведоха от Белене - после разбрахме, че са попаднали в мините на Бобовдол.

От тежката физическа работи и от глад полудя Тасим от Момчилград, също и Сабахатин от Шумен не беше психически добре. Минаха няколко месеца. Ламбев от Кърджали пак ни събра да ни изнася реч: колкото по-бързо се осъзнаете, че сте от български корен и забравите турски език, толкова по-добре за вас, иначе можете да стоите 30 години или да бъдете погребани тук, защото тук аз коля, аз беся.

Вече бяхме направили около година и половина в лагера, когато започнаха да вземат от нашите хора и да ги отвеждат с коли извън Белене. По-късно научавахме, че тези хора са били интернирани на различни места из България - в Михайловград, Видин, Кюстендил, Враца, на разположение на МВР като строители. В лагера намаляхме доста и ни разделиха на две - половината на II обект, половината в заставата - на Дунавския бряг. В заставата нямаше работа, но режимът беше тежък: без да излезем от стаята, без да видим слънце. Режимът и гладът ни дойдоха до гуша, решихме до смърт да водим гладна стачка - така беше в заставата, така беше и на обекта. На първи април 1986 г. обявихме гладната стачка, която продължи около 30 дни. Повечето хора бяха на легло, животът им бе в опасност. Идваха разни големци и лекари от София, питаха ни защо стачкуваме. Отговорът ни беше: вие нас без присъда ни държите, без вина. Тогава веднага започнаха да ни разпръскват по разни окръзи. Докато бяхме на острова, научихме, че в Кърджали, Момчилград и другаде са започнали да се бесят, за да се спасят от преследване. Лично мен ме освободиха от лагера в края на април 1986 г.