Странни клаузи от едно примирие

Бил съм в лагера при с. Зелендол, но не мислех да ви занимавам с това предвид вече публикуваното. След като прочетох обаче „опровержението" във в. „Дума", считам, че някои допълнителни подробности специално около „столичния контингент" за същия лагер не са безинтересни.

Баща ми, австриец по националност и гражданство, след „аншлуса" придобива волю-неволю германско гражданство, а покрай него и цялото ни петчленно семейство. Непосредствено след 9 септември 1944 г. баща ми беше викан много пъти за показания в Дирекцията на милицията, но нито веднъж не е бил задържан или малтретиран, защото нямаше никакви провинения.

Животът ни по това време не беше обаче безметежен. Два-три дни след завръщането ни в София от евакуацията около 20. IX. 1944 г. без баща ми (задържаха го служебни задължения в провинцията), дойдоха някакви „другари" и ни изхвърлиха багажа на улицата.

Към „въдворяването" ни в лагера се пристъпи едва след 9 май 1945 г. Обикновено към 4 часа сутринта пристигаха 2-3 въоръжени милиционери. Даваха ни срок от половин час за приготвяне на багажа, защото ни интернират. След като се приготвехме, запечатваха жилището ни и ни отвеждаха в близкия участък, който беше на мястото на сегашната профсъюзна сграда срещу МЗГ. Там се събирахме с други себеподобни. Престоявахме в участъка цял ден, вечерта ни освобождаваха и ние се връщахме у дома. Така беше два или три пъти (вече не помня колко) и бяхме започнали почти да му свикваме.

Накрая една сутрин ни забраха по същия начин, но ни отведоха в двора на училище „Антим I" на бул. „Хр. Ботев". Събра се група може би над 100 човека. На свечеряване бяхме подкарани от въоръжена охрана по бул. „Хр. Ботев" към Централна гара. Натовариха ни в затворнически вагони (външно приличаха на „конски", но вътре бяха разделени на купета с дървени седалки и малки прозорчета с решетки близо до тавана). И заминахме в неизвестна посока.

Някъде през нощта бяхме разтоварени на гара Горна Джумая (Благоевград) и отведени в местното околийско управление. На сутринта бяхме заведени пеша до лагера при Зелендол (на около 4 км от града), където се оказа, че не сме първите. При интернирането ни баща ми беше на 56, майка ми на 36, брат ми на 15, аз на 11, а сестра ми на 5 години. Лагерът се охраняваше от въоръжена милиция. Бараките бяха без врати и прозорци. Когато излизахме да събираме дърва за лагерната кухня, ни придружаваха също въоръжени милиционери. Интернирани калугерки бяха организирали „детската кухня" за най-малките деца в лагера. Ние, по-големите деца, излизахме безпрепятствено на игра из околностите на лагера.

Тъй като лагерниците бяха на „самоиздръжка", баща ми известно време работи като латоносач на друг интерниран австриец маркшайдер (минен земемер) по корекцията на р. Струма.

По това време ние, останалата част от семейството, седяхме като заложници в лагера. Известно време ролята на заложник изпълнявах дори и само аз, защото другата част от семейството отидоха на работа в някаква военна градина при с. Струмски чифлик (мисля, че сега е с. Струмяни). Помня един случай, когато брат ми заболя от гърло и започна да се задушава (диагнозата беше псевдодифтерит или нещо подобно). Тогава един лекар измежду интернираните проби образувалата се в гърлото гнойна пъпка с подострена дървена клечка поради липса на други инструменти. След това брат ми беше изпратен в горноджумайската болница, където лежа около две седмици. Разрешаваха само на мен от семейството да му ходя на свиждане.

След като една жена в напреднала бременност заедно със съпруга си (не си спомням националностите им) успяха да избягат от лагера, а огромните куфари, с които бяха дошли, се оказаха празни, началникът беше сменен и режимът затегнат.

Заедно с брат ми бяхме освободени през септември за училище и заминахме при наши роднини. И досега моята вуйна, при която пребивавах тогава, когато ме види, винаги си спомня пристигането ми от лагера, как са ме съблекли на двора и са пристъпили към обезвъшляването ми. Всички лагерници бяхме въшливи.

Родителите заедно с 5-годишната ми сестра са били освободени на Никулден (19. XII. 1945 г.) и са се прибрали в София. Цялото ни семейство се събра отново през пролетта на 1946 г. Официалните власти бяха обяснили на баща ми, че интернирането е било свързано с някакви клаузи на примирието след капитулацията на Германия. Не си спомням у дома да е имало някакви документи, свързани с това. Не е имало и никакви присъди. Поради това винаги, когато в някакъв формуляр имаше графа „Има ли близки и роднини, засегнати от мероприятия на народната власт (народен съд, национализация и пр.)", съм попълвал с чиста съвест - няма.

Надявам се, че едно бегло сравнение на изложеното дотук с „опровержението" на в. „Дума" ще открои ясно някои истини. Недоумявам, не съществува ли официална документация за тези лагери, че се прибягва до такъв примитивизъм - проучване от областен кореспондент. Написах всичко това за сведение. Ако все пак решите, че нещо от текста си заслужава публикуването, моля най-настойчиво да остана анонимен. За това имам твърде много основателни причини, които не считам за необходимо сега да изброявам.

(Името и адресът на автора са известни на в. „Демокрация". Той не желае да бъде оповестяван.)