И страшно, и срамно

Екатерина Бончева

Днес е страшно и срамно да гледаме тази карта. Политическата карта на съвременна социалистическа България. Татуирана от черни петолъчки, обозначаващи градове, села, острови, планински местности, тухларни, каменни кариери, горски стопанства, манастири, язовири -- все места за масово изтребване на БЪЛГАРИ. А до тях - черните петна на затворите. Зловещи знаци на едно 45-годишно комунистическо господство, превърнало прекрасната ни България в огромен концлагер. И сякаш за подигравка неговите метастазни разсейки в четирите географски посоки бяха наречени от създателите им „трудововъзпитателни общежития".

На 20 януари 1945-а, само месеци след девотосептемврийската „победа", е побит първият камък в яката лагерна система за „превъзпитание". Издадени са първите наредби-закони за създаване на „ТВО за криминални престъпници" и „ТВО за политически опасни лица" (бр. 15 на „Държавен вестник"). Партийният гонг е ударен - започва ловът на хора. Директивата е ясна: ако нямаш врагове - създай си ги!

Фашистите изтребваха преди всичко „малоценните раси". Комунистическите властелини не пожалиха дори своите. Едните убиваха по немски педантично и бързо - с куршум или газова камера. Другите предпочетоха ориенталския метод -- с тоягата, бича, чука. Фашистките убийци получиха заслуженото през 46-а в Нюрнберг. За чудовищните си престъпления българските престъпници получиха през 60-те партийни порицания. А ДНЕС?

Четиридесет години всички мълчаха - и убийци, и жертви. Първите никога нямаше да проговорят. Затова пък проговориха вторите. „ИМЕНАТА СИ НЕ ПИШЕМ ПО ПРИЧИНА, ЗАЩОТО ЗНАЕМ КАКВО Е ТЯХНОТО ОТМЪЩЕНИЕ: ВИНАГИ СЕКРЕТНО, В ПОТАЙНА ДОБА, БЕЗ СВИДЕТЕЛИ." Звучи като заклинание, но така завършва едно от писмата на лагеристите. Не бива да ги виним за анонимността - за тях страхът все още е форма на поведение. ДОКОГА?

Зловещата карта на българския ГУЛАГ съставихме по разказите на оцелелите, по писмата на близките на избитите, по спомените на очевидци. Избраният графичен знак - черна петолъчка - не е случаен. Години наред една червена петолъчка ни сочеше сияйния път заникъде. Осемдесет и шестте (86) черни петолъчки сега посочват страшните места за масово изтребление на БЪЛГАРИ. Какво по-срамно доказателство за античовечността на едно комунистическо народовластвуване?

Оттук нататък въпросите са безброй. Например: кои са онези „изолирани от обществото най-опасни престъпници, непоправими нетрудови елементи", изпращани за „превъзпитание" без съд и присъда. Прибирани от забавите в Дома на правниците или от ресторанта край „Ариана", от музикалните вечери в зала „България" или от вечеринките в „Танушев", а много често грабвани призори от леглото или натиквани в милиционерската джипка направо от улицата?

Хора от всички възрасти, от всички социални и политически категории. Джебчии, „суинги", „зози", хулигани - заради тесни панталони и обувки с троен гьон, заради конски опашки и ямурлуци с дървени копчета, заради вицове и любовни авантюри. А заедно с тях лекари, музиканти, художници, свещеници, инженери, учители, артисти, военни - свободомислещи (често и честни комунисти), политически опозиционери. Неудобните български граждани. Устремена към комунизма, държавата ни се прочиства.

На питането на лагерници от Белене какво ще правят с тях един от ГЛАВНИТЕ отговаря: „ЕДНИ ЩЕ УНИЩОЖИМ." „А ОСТАНАЛИТЕ?". Отговорът бил: „ОСТАНАЛИ НЯМА ДА ИМА."

Какво да противопоставим днес на тази философия на изтреблението? 1937 година Ф. Разколников пише до бащата на народите: „Сталин, аз ще кажа за теб истина, която е по-страшна от лъжа."

Оживелите искат истината. Но трижди повече я искаме ние, капсулирваните в лъжата. Истината - като противоотровен серум и срещу днешните лъжи.

Предговор към "Българският ГУЛАГ. Свидетели", сборник от документални разкази за концлагерите в България, съставители Екатерина Бончева, Едвин Сугарев, Свилен Пътов, Жан Соломон; 1991