Паница леща за заслуги

Георги Христов

В ТВО Росица бях изпратен на 8 април 1946 година. Работехме на напоителните канали, бях един от малкото младежи в лагера. Почти всички бяха политически, болшинството интелигентни хора - журналисти, адвокати, лекари, учители.

Трудът беше тежък, но най-тежко беше в „Черната рота", говореше се, че който попадне в нея, не излиза жив. Попълваше се предимно от най-големите опозиционери и от онези, които се опитваха да избягат. Работеха отделно, под строга охрана. Там милиционерите не сядаха и за минутка, непрестанно се движеха сред лагеристите и тоягата играеше.

Каква беше изненадата ми, когато някъде по средата на втората седмица, без да съм имал каквито и да било провинения, изведнъж ме пратиха в „Черната рота". Това ме ожесточи. Не вярвах вече в никаква справедливост и в никакви човешки добродетели. До мен работеше един възрастен човек, който забелязах, че внимателно ме наблюдава. Бях силен и не щадях силите си. Когато пазачът се отдалечи, човекът ме предупреди да се пестя. Заговорихме се, разбира се, съвсем скришом и разбрах, че той бил член на БКП. По-късно го чух как пред всички смело критикува ръководството на лагера. Един от началниците му се смееше в очите, казвайки му: „Стига си парадирал със своята партийност, книжката ти отдавна е отнета, а заслугите ти не струват и паница леща." Старецът обаче упорито отвръщаше, че той цял живот е служил вярно на партията и ще продължи да й служи както на нея, така и на трудовия народ.

Не знам как би завършила одисеята на всички нас от „Черната рота", ако не се случи едно събитие, което промени коренно нещата. Неочаквано ръководството на лагера се раздвижи. Ремонтираха и боядисаха помещенията, направиха тоалетна, храната се подобри, лекари започнаха прегледи, като най-изтощените и онези, които имаха следи от побой, ги отвеждаха нанякъде. Един ден моят приятел комунистът ми каза: „Научих, че в лагера ще дойде международна комисия. Ето едно добро дело, което е направила опозицията. То за мен както и да е, но за теб и за другите млади дано има живот ..."

И не след дълго в лагера действително пристигна чуждестранна делегация. Ръководството всячески се стараеше да покаже колко човешко е отношението им към нас. Но след „официалната част" гостите се пръснаха сред лагеристите. Оказа се, че не се нуждаят от преводачи. Чувах как хората говореха с тях на френски, немски, английски. Може би тогава голяма част от истината се разкри. Защото няколко дни след заминаването на комисията част от лагерниците бяха освободени, а други ни изпратиха в различни лагери.

Аз попаднах в Добруджа, в един лагер край Дулово. Тук условията за живот бяха още по-тежки, а и страхотно ни мъчеше жаждата.

Една сутрин докараха група криминални престъпници. Разбрах, че те щели да ни заместят, а нас да ни откарат другаде. Дойде един човек и избра неколцина. Подписа някакви документи, натовари ни на една каруца и след доста дълго пътуване стигнахме Заград. Охраняваше ни един-единствен милиционер. Спряхме в чокойски чифлик, превърнат сега в животновъдна ферма. Тук животът ни коренно се промени. Управителят, бивш учител, политзатворник и комунист, каза, че не бил привърженик на лагерите, смятал ги за грешка на развитието и че скоро това щяло да се изживее. Искал от нас да не се смятаме за лагеристи, а за случайно събрани от съдбата хора, които да бъдем полезни с труда си на народа. Каза, че ще работим в животновъдната ферма и ще обезпечаваме на стопанството месо и мляко. И да не се дразним от милиционера, той не би го държал и ден, но просто нямало как да откаже на ръководството. Пък и той му бил полезен - носел пощата, откарвал млякото.

Няма да описвам подробности от живота ни тук. Само ще спомена, че когато в гората се появиха вълци и отмъкнаха едно агне, управителят не се побоя да ни даде карабини за охрана на стадото. Живеехме задружно и в сериозен труд. Бяхме все млади, интелигентни хора. Вечер, след като се нахранехме на общата трапеза, се почваха интересни разговори. Спорехме честно и открито за политика, за литература, за изкуство. За съдбата на всеки от нас.