Мрачни спомени от светлото минало

Сгрешили пред народа тук "дойдохме"
в ТВО духа да възродим
С устрема на новата епоха
социализъм светъл да строим.
(Марш на лагеристите от трудововъзпитателното общежитие - 1948 г.)

Познавам тези хора от петнадесетима години, слушал съм спомените на някои от тях, други съм чел. Това са мрачни спомени, в тях има всичко - от нелепа смърт до зверски мъчения и издевателства над човешкия дух. Знаех, че където и да ги предложа за печат, ще ми откажат.

Сега е време да отгърнем страниците на паметта, защото периодът между 1947 и 1952 г. е един от най-премълчаваните в историята ни. Какво знаем за него? Приета е новата конституция, извършена е национализацията, провежда се V конгрес на БКП... А чували ли сте за дажба от 300 грама хляб на ден? И за убити лагерници?

Сега трима от тези хора, за които няколко години от живота са белязани с траен знак "лагеристи", са пред мен. Те са имали смелостта да се наричат българи.

Стоян Г. Бояджиев: Най-напред искам да поздравя вашия вестник - и наш приятел - "Свободен народ". И ако ми разрешите, да започна от нещо лично - заради БСДП аз изгубих адвокатурата си. Как стана това? Когато Кръстю Пастухов написа прочутата си статия "Не ме изкушавайте, лицемери", той беше затворен в Централния затвор в очакване да бъде разгледано делото му.

Неговото "престъпление" по тогавашния Закон за печата предвиждаше като мярка за неотклонение "задържане" или "домашен арест". А имаше и текст, според който "лица над 60 години се оставят под домашен арест". Яростта на комунистите обаче беше толкова силна, че те изпратиха Пастухов в затвора. Тогава 28 софийски адвокати написахме открито писмо до обществеността и изложение до прокуратурата, с които протестирахме, като посочвахме, че задържането на Пастухов в затвор е грубо нарушение на процесуалния закон. Това, разбира се, нямаше никакъв ефект, защото законите вече не се спазваха. След 4 месеца обаче, когато излезе Законът за прочистване на адвокатурата, ние, всичките 28 души, подписали писмото, бяхме между първите съкратени адвокати. Годината беше 1947.

Сега искам да се върна малко назад. След преврата през 1934 г. в България бяха разтурени всички македонски обществени и политически организации - Македонският национален комитет "Илинден", Македонският студентски съюз, Женският съюз, Задругата на македонските девойки и т. н. Едва през 1936-1937 г. ние, тогава студенти в Софийския университет, успяхме да създадем студентска корпорация "Шар". Тя обединяваше всички национално мислещи хора, имащи присърце каузата на Македония, напълно изоставена по това време. Само една година след създаването на корпорацията се оказа, че тя е в прицела на БКП. В какъв смисъл? Ние просвещавахме нашите студенти, че сме българи от Македония, че трябва да мислим постоянно за нашите братя, да правим всичко възможно, за да спасим българщината в Македония. Оказа се обаче, че БКП е дала директива на всички свои членове да атакуват корпорацията и да проповядват усилено македонизъм. На улица "Мария Луиза" (сега "Георги Димитров") № 2 имаше една адвокатска кантора - на Кирил Николов и Михаил Сматракалев. В тази кантора всяка съботна вечер се провеждаха просветно-агитационни събрания на македонските комунисти, които се водеха идеологически от Тодор Павлов. Там между публиката например беше Георги Петков - дългогодишен кмет на София след 1944 г., и други, и други. Тези хора бяха най-ревностните разпространители и агитатори на македонизма в България. И това е само един от фактите за историческата отговорност, която носи БКП като пропагандатор на идеята на македонизма в България през този период.

Милен Белчев: Извинявайте, един въпрос: това "заслуга" само на компартията ли беше, или е инициатива отдругаде?

Ст. Б.: Това беше директива, получена отвън, от Коминтерна. Още през 1926 г. на конгреса във Виена се прие теорията, че съществуват "добруджанска", "тракийска" и "македонска" нация. Тази теория намери своето одобрение и продължение през 1934 г. в Москва, когато на заседание на Комунистическия интернационал се взе решение да бъде създадена Македонска комунистическа партия и да се проповядва съществуването на "македонска нация". Ръководител на Коминтерна тогава, както се знае, беше Георги Димитров.

Такава е съвсем накратко предисторията, а след това се стигна до преследването и репресиите срещу нас - македонци с българско съзнание. Бяхме обявени за фашисти! Започнаха лагерите. А какво беше нашето престъпление - защитавахме тезата, че няма "македонска нация", а че ние сме българи. По силата на това .престъпление" всички близо 2 хиляди души, които бяхме членове на студентската корпорация "Шар", пострадаха. Някои се "отърваха" само с лагер, други за съжаление загинаха. Така например двама бяха убити - Георги Куклев от Неврокоп и Коста Ризов от Свети Врач. Голяма част от нашите другари изкараха по 3, 4 и 5 години по лагерите в Богдановдол, Заград, Белене, Николаево, Янко Забуново.

По това време в Дирекция на милицията вилнееше един човек, просто не смея да произнеса името му, не искам да вярвам, че българска майка е могла да роди такъв гений на злото. Това беше Лев Главинчев, който завеждаше, може би, отдел в ДС. По-късно, след години, когато го погребвали, неговият брат Павел казал: "Моят брат уби 226 македонски фашисти". Аз не знам дали са толкова, много хора изчезнаха тогава, но имам разказа на мой приятел - Наум Момчеджиков, за съжаление вече покойник, който описа как Лев Главинчев със собствените си ръце е удушил столичния адвокат Манчо Димитров. "Когато започнаха арестите - разказваше Наум Момчеджиков, - качиха ни в едни камионетки и от квартал на квартал, от квартира на квартира ни събраха. Когато стигнахме площада "Св. Неделя", току-що бяха взели Манчо Димитров. Там спря колата и в нея се качи Лев Главинчев. Като видя Манчо, хвърли се върху него и пред очите на всички ни започна да го души. Когато колата стигна до Лъвов мост, Манчо беше вече труп." Това е разказът на Наум Момчеджиков, който аз записах, още докато той беше жив.

Много хора бяха ликвидирани без съд и присъда. Между тях беше и видният търговец Георги Османков, който навремето поде инициатива за построяване на Македонски дом чрез специални марки по 2 лева, тогава ги наричаха "тухлички", които се пласираха по цялата страна. Така бе построен Македонският дом. И един такъв човек беше ликвидиран. Имаше и нещо още по-невероятно. Много хора бяха направо предадени на скопската Удба. Тя се свързваше с Главинчев и по домовете им задържаха, когото си бяха набелязали. Тези хора после изчезнаха.

Димитър Шишков: Такъв беше и случаят с Атанас Пашков. Аз съм виждал писмо до семейството на Пашков,с което им съобщаваха: "Вашия син го предадохме на Скопие."

Ст. Б.: По една случайност оказа се, че братът на Атанас Пашков е служил войник заедно с бившия министър на външните работи Иван Башев и те го помолиха да помогне за разкриване на истината около убийството на Атанас Пашков. Башев, след като извърши проверка, отговорил на роднините, че Пашков не е в страната и не може да помогне.

М. Б.: Извинявайте, но аз мисля, че такъв случай - да идват тук хора от друга държава, да вземат от България хора и да ги убиват, това май го няма в историята на други страни?

Ст. Б.: Може да звучи парадоксално, но след националната катастрофа, която България преживя през 1919-1920 г., сърбите предявиха иск да им бъде предаден генерал Протогеров, който е командвал българската армия в Моравско и Нишко, за да го съдят като военен престъпник. Тогава Стамболийски е казал: "Ако има някакви нарушения на международните военни закони, кажете ни кои са те и ние ще съдим Протогеров тук. Аз обаче не мога да предам български гражданин на чужда държава!" Сравнете с поведението на тези безотечественици.

М. Б.: Чел съм една фраза на Вълко Червенков от 1950 г., където той казва, че "българският национализъм е най-големият враг на социализма".

Ст. Б.: Това и другите изказвания на Червенков може да са много ефектни, но са напълно необосновани. Всеки може днес да види последиците от това да се нарича национализмът, разбира се, в чистия му вид - като едно чувство на национална принадлежност, враг. А българските родолюбци не можеха да гледат просто ей така как загива държавата. Те искаха да спрат този провал.

М. Б.: Мисля, че тук е ясно - става въпрос за едно чувство на национално самоопределение, това е национализмът в добрия смисъл, ако съм прав, разбира се.

Ст. Б.: Комунистите обаче в лицето на всички националисти виждаха свои врагове. Ето например съюза "Отец Паисий" - кристално чисти хора, но казваха: "България е над всичко!" И те бяха обявени за фашистки елементи и бяха изпратени по лагерите.

М. Т.: След 9. IX. 1944 г. Кирил Николов и Михаил Сматракалев от Македонския национален комитет в столицата - за тях вече стана дума - ме извикаха и ме агитираха да стана организатор на Македонския ученически съюз. А тяхната позиция беше ясна: "ние не сме българи, ние сме чисти македонци". Разбира се, категорично им отказах, но пък през 1947 г. не ми дадоха бележка за следване в университета. Заминах на бригада в Хаинбоаз, в IV македонски отряд - там също ни водеха "чужденци". Пеехме марша на сръбските, а не на българските бригадири. Когато се върнах в София, пак отидох да се записвам в университета, но пък дойде датата 21 ноември, очакваше се да пристигне маршал Тито и всичките ни задържаха през нощта.

М. Б.: Като превантивна мярка.

М. Т.: Да... След два-три дни ни събраха в V участък една група от 56 души и оттам - в лагера Куциян. В нашата група беше и писателят Димитър Талев. А в лагера Куциян имаше един изверг, капитан Гершанов, страшен беше. Той казваше на Димитър Талев - "Овде ке ти биде гробот ладен!" На 10 януари 1948 г. освободиха доста хора от съседния лагер Богдановдол и попълниха "щата" с хора от Куциян. Мен ме разпределиха на т. нар. депутатско шосе. Наричаха го така, защото на него работеха все бивши народни представители. Копаехме, студ голям беше, земята не поддава нито сантиметър. Случваше се вечер, тъкмо са ни прибрали в бараките, идват: "Не сте си изпълнили нормите", викат. Хайде пак навън и в нощта с фенери пак копаем. Дажбата беше 300 грама хляб на ден и чорба - чиста вода, с 4-5 зърна фасул. Даваха ни и по 4 грама сирене на ден, но се раздаваше два пъти седмично. Имаме и такава чорба - от люцерна.

Храна оставаше тогава от наши приятели, освободени вече, и с тази храна се нахранваха най-закъсалите и специално Димитър Талев, бай Димче - така му викахме ние. Организацията беше такава, че като влизахме в рудника, охраната ни оставаше навън, вътре ние си бяхме почти на самоуправление. Та на бай Димче Талев му осигурявахме по 20-30 шинела (заради влагата), завивахме го легнал - беше много изтощен и му изкарвахме и нормата.

М. Б.: А каква беше онази история, дето боят се мери с километри?

Ст. Б.: Ами това беше в Белене, през един февруарски ден. Строиха ни в колони и ни подкараха от единия край на острова към другия - 10-11 км по разкалян път. Бяхме уморени, носехме си багажа, обувките - без връзки; панталоните - без колани, кое по-напред да крепиш! Вървяхме така 10-15 минути и изведнъж милиционерите, които ни охраняваха на коне, като се развикаха: "Вашта мама, защо газите тополките!" А отстрана на пътя имало някакви насаждения от млади тополи, ама ние не вървяхме по тях, ами по разкаляния път. Тогава едва забелязахме, че милиционерите носят пръчки, дълги по 3 метра. Почна се един бой - на общо основание, както се казваше. Всеки тича, бяга да бъде по-напред, защото онези, които са отзад, най-много бой ядат. Конете ни газят, милиционерите ни бият, а ударите с тези пръчки бяха ужасни. Та поставиха тогава сигурно масов рекорд - тези 11 км ги минахме за свръхкратко време. Като пристигнахме в самия лагер в Белене, вече беше тъмно. По Дунава духаше страшен вятър, а те ни накараха да се съблечем голи. Щели да ни проверяват да не носим нещо забранено. А ние идваме от участъка - връзки на обувките и колани панталоните нямаме, те - да проверяват! Всичко живо се изпоразболя от този вятър. Да не говорим за последиците от боя. От 200 души група, толкова бяхме, имаше 15 със счупени ръце и крака. Сложиха ни в един обор да спим, аз не мога да легна, цяла нощ по корем изкарах, гърбът ми беше посинял от тези тояги. Три дни изкарах с 40 градуса температура, моля ги: "Поне един аспирин ми дайте!". Нищо не ти дават, умирай, ако щеш. И имаше хора, които от простудата и от боя си умряха.

М. Т.: Ами те в Богдановдол така и казваха: "Ние сме те докарали ребра да ти броим, не да те гоим!"

Д. Ш.: Един спомен от Богдановдол, от който се разбира как действаха тогава милицията и Държавна сигурност, когато искаха да ликвидират някого. Управител на лагера беше Марин Хаджийски, възпитател - Чолаков, а споменатият вече капитан Гершанов - началник на охраната.

Та имаше тогава пристигнали заедно с мен в лагера две момчета по на 18-19 години, заедно бяхме в една килия и в участъка в София. Подхвърлил им третият, който работеше заедно с тях в мината, че могат да избягат през отдушника на галерията. А той бил провокатор и когато двете момчета излизат горе, там ги чакаха милиционерите с автомати. Вместо да ги заловят - това е напълно логично, момчетата не са въоръжени, слаби са, не могат да бягат, та, вместо да ги заловят, онези направо ги застреляха. Веднага!

М. Т.: След излизането от лагера през 1950 г. пак бях задържан, пак ни събраха в V участък. Изключиха ме от университета, постъпих на работа като строител. Доста от нашите хора нямаше къде да работят, взех ги при мен, та направихме строителна бригада. Държавна сигурност вдигна вой, защо съм ги събрал около себе си, каква конспирация правим. Добре че един от техните шефове докладвал на заместник-министъра, че така е по-удобно - хем ни наблюдават, хем като им потрябваме, могат за кратко време всички да ни приберат.

Просто цялото това време, докато работех, всички ме знаеха като "македонец", но всички ме възприемаха като българин - две педи по-високо от тях.

Само преди 4-5 години ме извика един в Коларовско районно управление на МВР. Започнахме разговор, той ме пита за какво съм бил репресиран. А аз му отговорих, че едва ли има друга държава в света, в която да си бил репресиран за това, че обичаш собствената си родина.

Милен Белчев
(Препечатано от в. "Свободен народ")