Човекът с номер 0899

Стефан Куюмджиев

Стефан Куюмджиев е от село Бойково, Търговищко. Бил въдворен в лагера Богдановдол от 30. I. 1949 г. до 7. III. 1950 г, по време на студентските чистки.

- Разкажете ни нещо за себе си преди да попаднете в лагера?

- Бях студент. Не се занимавах с политика, не би дори член на ЗМС. Но гласувах за БЗНС „Никола Петков". Баща ми беше народен представител в Двадесет и пето Народно събрание след 9. IX. 1944 г. Те получи присъда - 5 години от Народен съд.

По този повод Стефан Куюмджиев ни показа наскоро полученото писмо от Държавния архив в Търговище, в което му благодарят за предоставените документи и спомени за баща му д-р Неделчо Куюмджиев за това, че в периода 1939-1944 година е спасил живота на много антифашисти и евреи в бившата Търговищка околия. Макар мъчително бавно, нещата идват на мястото си. Но цената на подозрението е твърде висока. Заплатено е със страданието на толкова невинни хора.

Стефан Куюмджиев се връща към мъчителните спомени:

„В лагера веднъж успях да се добера до документите и прочетох в досието си „обща заповед за въдворяване" поради студентската чистка в университета. Това е бил поводът, още повече че и в университета на комсомолските събрания непрекъснато се говореше, че трябва да се прочистят редиците от вредни елементи.

И така на 30. I. 1949 година на вратата на квартирата ми се позвъни. Двама цивилни обясниха, че ще правят проверка на адресните регистрации. Направиха обиск в стаята, после ми казаха, че трябва да отида с тях до РУ на МВР за справка. Единият от тях ми каза да се облека с топли дрехи.

След дълъг и мъчителен разпит ме откараха заедно с другите арестанти в Захарна фабрика, където ни чакаше влакова композиция от товарни вагони с охрана. След като вагоните се напълниха с такива като мене, изплашени студенти, объркани от предстоящата неизвестност, влакът потегли към Перник. Когато спря, свалиха ни на полето и разбрахме, че сме пристигнали в лагера Богдановдол (рудник „Толбухин").

Настаниха ни в бараки и ни заключиха. А на другия ден новопристигналите бяхме строени за разговор с началника на лагера. Той ни каза, че спасението било в работата, зависело от държанието. След това ни остригаха и ни раздадоха униформа - скъсани полицейски дрехи и мръсни изхабени цървули."

- Какви бяха условията в лагера?

- Навън бе студено, беше зима, а цървулите ни бяха скъсани и почти боси стъпвахме по снега. Започнахме работа в рудника. Но обстановката под земята ме потискаше, струваше ми се, че всеки момент нещо ще се случи и ще остана затрупан под земята. Затова поисках да работя навън, на открито, поне небето да виждам.

Беше вече краят на март. Все още имаше сняг, а заедно с другите трябваше да правя тухли - от 6 часа сутринта, докато изпълня нормата. През това време стояхме в ледената вода на р. Струма. От студа краката ми се възпалиха, превих се на две, болките бяха ужасни. Поболях се. Получавах намалена дажба само от 300 г хляб. Живота ми спаси д-р Рухчо Икономов, който като лагерист придружаваше болните до Пернишката болница. Той ми намери инжекции и с негова помощ отново се изправих на крака, макар че, както виждате, и досега накуцвам.

Онези, които останаха в мината, работеха при същите условия както миньорите, само че гладни, боси и голи. От блатния газ на копачите им се убиваше апетитът и те ни даваха своята дажба.

Храната беше почти символична. Сутрин, обед и вечер по един черпак чай и чорба на обяд и вечеря. Бяхме вечно гладни. Търсехме корени и тревички. А когато в лагера се раззелениха и завързаха плод джанките, ние просто ги опасохме.

- Какви бяха лагерниците?

- В лагера имаше анархисти, легионери, земеделци, монархисти, социалдемократи, провинени членове на БКП, от МВР и ДС. Със студентите се отнасяха горе-долу нормално. Рядко ни биеха. Например, докато научим правилно да отговаряме на въпроса: „Защо си тука бе, келеш?" Ако отговаряхме: „Съвсем не знам!" това ни осигуряващо солидна порция плесници и ритници, С политическите затворници се отнасяха по-грубо, биеха ги жестоко, правеха си долнопробни „майтапи с тях и им устройваха разпити-клопки - с една дума гавреха се с достойнството на човека.

Един такъв „майтап" преживя и д-р Бъров, който беше много твърд и принципен човек, въздържан, горд и независим. Точно срещу Нова година го извикаха и му съобщиха, че го освобождават. Накараха го да издаде дрехите си и другото имущество, издадоха му бележка и му казаха да почака при дежурния. Така минаха няколко часа. И преди вечерната проверка му казаха: „Връщай се, не ти е дошло времето."

От февруари до май целият лагер беше наказан без право на колети и кореспонденция. По принцип имахме право да пишем само 7 реда на пощенска картичка, която минаваше през лагерната цензура. Свиждане имахме само на 1 май и на 9. IX.

- А какви бяха наказанията в този лагер?

- За неизпълнение на нормата наказваха най-често с карцер. Там, когато бяхме по-малко, спяхме върху торби с цимент, които се съхраняваха вътре. На другия ден трябваше да се изпълни старата и новата норма.

Понякога в карцера бяхме натикани толкова много хора, че се задушавахме. Ако на пост беше някой по-съзнателен, той поотваряше вратата и така се спасявахме.

Но ако ни пазеше някой престараващ се, наказанието ни беше двойно: задухът и неговото издевателство над нас. Друго наказание, пак за неизпълнение на нормата или за нарушаване на правилата, беше да те оставят цяла нощ прав, разсъблечен, под светлината на прожекторите на плаца. Комарите от Струма, привлечени от силното осветление, бяха допълнителен тормоз. Подувахме се целите от тях. А на другия ден пак старата и новата норма...

- Как ви освободиха от лагера?

- Когато срокът ми изтече, аз все още не вярвах, че ще изляза от лагера. Но ме спаси една щастлива случайност. След боледуването ме направиха „свръзка". Чистех и помагах на управата в лагера. Така имах право да оставам до известна степен на свобода след вечерна проверка. Една вечер, тъкмо довършвах почистването на помещенията, до мене се спря пристигналият в лагера за някакви проверки инспектор от ДС. Попита ме за какво съм изпратен в лагера. Отговорих му, че съм студент-легионер. След боя си измислих този отговор. Той не ми повярва и продължи да ме разпитва дали не съм имал вземане-даване с полицията и дали не съм участвувал като войник в акции срещу партизаните. Отговорът ми беше отрицателен. Той все не ми вярваше, но си записа името ми. След 3-4 дни получих заповед за освобождаване.

Яна Тодорова
Жорж Хисоу