Асен Рашев

Днес, след повече от четири десетилетия комунистическа власт, най-после почна да става ясно, че убийствата, особено след 1944 г., на македонски дейци са ставали по инициатива на ЦК на БКП. Убитите бяха Куртев, Настев, Марков и студентите Георги Марчев и Атанас Лазаров Пашков. Не след дълго от Софийския затвор изчезва студентът Коста Стоянов Ризов от с. Св. Врач. До днес обстоятелствата около смъртта им не са изяснени. Заедно (с други 21 младежи бях подсъдим по един изцяло инсцениран процес. На 24 август 1946 г. съдът обаче ме оправда. Но с белезници на ръце бях върнат обратно в затвора. После ме изпратиха в стария затвор в Плевен с адрес "Областно управление 31", където бяхме наблъскани 96 души - в две килии. Често за нас подполковник Миленков казваше, че ние не сме нито риба, нито рак. Т. е. нито лагеристи, нито затворници. Всички бяхме обречени, но по-късно последва друго решение.

На 28 декември 1946 г. 54 души бяхме закарани в лагера Росица, където при минус 30 градуса чукахме чакъл. От останалите по-късно изпращат 16 души в Батановци, а другите 25 - в стария пазарджишки затвор. От тях оцеляват само шестима: Борис Бунев, Славе-Чавчето, Стоян Вардарски, Никола Кангала, Антон Перосанов и Иван..., които докараха в Белене през март 1952 г.

В края на януари 1947 г. ни изпратиха в Богдановдол.

Есента на 1947 г. предстоеше гостуване на Тито в София. За по-голяма сигурност започнаха отново арести. Беше докаран и брат ми Кръстю. Не пощадиха и големия българин и писател Димитър Талев. Прекараните дни в Куциян бяха особено тежки, за него, тъй като той страдаше от язва ...

Една привечер през март 1950 г. бяхме наблъскани в конски вагони. Заключиха ни и потеглихме в неизвестна посока. На другия ден влакът спря и се чуха команди. „Пригответе се за слизане!" Отключваха и отваряха вратите на вагоните, крещейки: „Слизайте, гадове!" Оформи се дълга колона. Облечени в дрипи, гладни, с обрулени надежди за спасение, на всяка крачка унизявани и оскърбявани, а срещу нас на около 50 крачки милиционери с шмайзери конвоираха колоната. Озовахме се в Никополско-Беленската низина. Нашите робовладелци ни дадоха под наем на трудовите войски с началник капитан Найденов. Всяка вечер той налагаше жестоко с тояги онези, които не изпълняваха нормите.

Всички лагери си приличаха - глад, непосилен труд, бой и болести. С кървав труд и сълзи покрихме низината с напоителни и отводнителни канали.

Отново с вързопи на рамо поехме известния сега път към острова на обречените - Персин, отвъд Белене.

Когато колоната се спускаше към понтонния мост, свързващ брега с острова, видях постройка, на чиято стена беше изписана червена петолъчка, а на един от прозорците се вееше червеното знаме със сърп и чук.

Това беше щабът на ТВО, където властваше Куртев, заменен по-късно от най-жестокия от жестоките - Китов, с неговите помощници лейтенант Николов, Гогов и Блаже. Най-близкият остров до щаба беше Магареца, който беше превърнат по-късно в гробище на лагера, след като определеното място за погребване на лагеристите в селското гробище бе изпълнено.

На острова се събрахме тримата братя. А майка ни дълго ще пролива сълзи и ще чака завръщането ни...

Настаниха ни в бараките на I обект, построен от дошлите преди нас лагеристи с подръчни материали - върбови дървета, пръчки, слама и кал. С буйни треви, трънаци, храсталаци, върби и каваци бе покрит целият остров. Караха ни да изкореняваме дебели вековни върби. Така освободихме големи площи земя, която засаждахме с различни земеделски култури. Сечахме и дебели каваци дълги по 12-15 метра. Използваха ги за построяване на вишки за милиционерите. Тези тежки трупи пренасяхме на ръце, като пъхахме под тях пръти и се нареждахме от двете страни. Вдигането ставаше под команда. Падахме, ставахме, а те вилнееха, биеха, псуваха. Най-тежкият труд си остана построяването на дигата. Тя беше широка около 30 м, висока 3-4 м и дълга с километри. Започвахме да копаем пръстта на около 200 метра далеч от основите й. Пренасяхме я с тарги. Находчиви лагеристи изобретиха хамути, които облекчаваха донякъде труда ни.

Нормите бяха непосилни, но най-страшният бич беше гладът и болестите. Инстинктът за самосъхранение ни принуждаваше да крадем от дажбите на добитъка, да ядем недопечени жаби и змии, да изкореняваме тръни и ядем "полезните" им корени.

Един ден, разяждан от тежка болест, бях останал в лагера и станах свидетел на една страшна трагедия. Отивайки към тоалетната, на 10 крачки от пътеката видях един лагерист, който държеше в дясната си ръка котленка (котленките, които ползвахме за събиране на убитите жаби, змии, и варяхме от ярмата качамак). Беше се хванал за дебелия кавак, а срещу него милиционер с насочен шмайзер викаше и псуваше. Лагеристът с ужас в очите се молеше: "Не ме убивай, не ме убивай!" Недоизрекъл молбата си за трети път - откос от шмайзера и жертвата се строполи на земята. Милиционерът, може би стъписан, изчезна, вероятно да докладва.

Връщайки се обратно, видях жертвата с лице, обляно в кръв. В дясната ръка стискаше котленката, чието съдържание - царевичната ярма, се беше изсипало върху тялото му. Явно бе тръгнал към огнището да си вари качамак...

Лагеристи, събрани от всички краища на родината, бяхме разпределени на три обекта. Заедно бяха работници и селяни, войници и генерали, чиновници и министри, принадлежащи към всички вероизповедания, народности и партии. От юношата до 80-годишния старец, всички трябваше да изпълняваме убийствените норми. За болните и старите това бе непосилно. Но имаше и такива смелчаци, които умишлено не ги изпълняваха. Те биваха бити жестоко и пращани в карцер.

Никога не ще забравя картината, която се разигра на една вечерна проверка с моя прекрасен приятел Марин Конаров от Плевенско. Изкаран пред строя, пред лицето на самия Китов, който му изкрещя: "Защо не си изпълиил нормата бе, гад?" той спокойно му отговори: "Не съм сключил договор с вас да изпълнявам норми на гладен стомах и без пари." Тогаз Китов яростно се нахвърли върху него с юмруци, ритници, събори го и започна да скача върху гърдите му. Полумъртъв бе завлечен в карцера, където стоял много време...

Бай Иван Йондев - анархокомунист от Кюстендил, беше също мой приятел. Добър човек и веселяк беше. Една сутрин, когато колоната се движеше към обекта, той се отклони десетина метра встрани, за да убие с пръчка една жаба. Изведнъж се чуха изстрели и бай Иван се строшали с лице върху земята. Всичко свърши. Той беше мъртъв... На другия ден, минавайки покрай лобното му място, хвърляхме полски цветя, мълвейки "Бог да го прости". Изведнъж някой смелчага тихо запя: "Тоз, който падне в бой за свобода..." Тълпата настръхна и дружно поде песента.

Милиционерите започнала да псуват и удрят. Повече не ни прекарваха оттам....

Глад и болести разяждаха тялото ми години наред, а смъртта витаеше около и над мен чак до 10 август 1953 г.

След дълги години робски труд бях освободен. Взеха ми дори и отрупаните с кръпки войнишки панталони и се върнах в София по долни гащи.