Ние бяхме в Зелендол
свидетелство от "несъществуващия лагер"

Роберт Попиц

В бр. 7 от 10 април в. „Дума" ни уверява, че в Зелендол „ЛАГЕРЪТ НЕ Е СЪЩЕСТВУВАЛ". Излиза, че в „двете бараки, останали от нацистите, бяха настанени изолирани граждански лица от различна националност ... при полусвободен режим"...

Но как да разбираме словосъчетанията „полусвободен режим" и „изолирани граждански лица"? ... Може би ще ни помогнат спомените на човек, минал през Зелендол.

„В бр. 38 от 4 април т, г. на в. „Демокрация" прочетох спомените на Божана Милева, по-рано г-жа Шауфлер, от Русе за лагера Зелендол край Благоевград (тогава Горна Джумая), В този лагер, наричан по онова време официално „трудововъзпитателно общежитие", бях и аз, тогава на 11 години, заедно с майка ми. У мене възникна силното желание да допълня е нещо казаното от г-жа Милева.

В сравнение с режима в други лагери, за които съм чувал, положението в Зелендол беше сравнително по-леко, не може и да се сравнява с описанията за станалото в „Слънчев бряг" или в много други подобни лагери. Но все пак трябва да отбележа, че в този лагер се намираха неколкостотин души; жени, деца, по-малко мъже, на възраст от около 1 година до над 80! Това бяха предимно поданици на тогавашния Трети райх (вкл. и на насилствено присъединената към него през 1938 г. Австрия), много от които бяха от български произход, но приели по силата на тогавашните закони чрез брак чуждото поданство. Имаше унгарци, много от които бяха служители или моряци в речния търговски флот. Не липсваха и представители на старата Австро-Унгарска империя - тези хора .(или поне една значителна част от тях) бяха живели и работили в България десетилетия преди Втората световна война. Куриозен случай бе, когато двама студенти от Иран, завръщащи се от Германия, попаднаха заедно със стария си грамофон и малкото плочи в „нашия" лагер! Изобщо властите бяха се постарали да съберат тук като че ли всички, които имаха някакви връзки, по-стари или по-нови, с тогавашна Германия.

Но как попаднах като дете в този лагер.

На 9. IX. аз и майка ми (тогава вдовица от няколко месеца) бяхме поданици на Германия и се намирахме в Русе при моята баба по майчина линия. Две седмици преди Коледа същата година получихме една вечер кратко съобщение да приготвим „багаж, колкото може да носи всеки" и да се явим следната сутрин при един от големите складове на митницата край русенското пристанище. Оттам твърде пъстрата ни група беше натоварена на товарни вагони и същата вечер бяхме на гарата в Горна Оряховица. Прекарахме ужасна нощ в етапното комендантство, по-точно в неговите избени помещения, пригодени за затворнически килии, и на следващата сутрин продължихме отново в неизвестна посока. Късно през нощта пристигнахме на малката гара Тъжа, където след кратка почивка продължихме под милиционерски конвой пеш за Павел баня. Това беше селището, определено като място за интерниране. Там бяхме разпределени по квартири, по 5-6 -и повече души в стая, със задължението да се разписваме в местния участък по три пъти дневно. Редовна трудова повинност липсваше, разходите по препитанието ни и наемът за неугледните стаички бяха за наша сметка. От време на време жените бяха заставяни да почистват единствения хотел в Павел баня и да перат дрехите на настанените там югославски деца. Мъжете, които бяха останали (мъжете между 16 и 50-годишна възраст бяха изпратени още в началото на януари 1945 г. за СССР), и ние, децата, ходехме под конвой и в съветски военни камиони да събираме дърва. Така прекарахме до настъпването на пролетта.

През един мартенски ден на 1945 г. бяхме подкарани под конвой до по-близката гара Габарево и оттам отново в товарни (конски) вагони потеглихме в неизвестна посока. Три денонощия продължи това пътуване в добре затворените вагони, почти без вода, без най-необходимото. Най-сетне пристигнахме до крайната цел Горна Джумая. От вратите на вагоните започнаха да скачат, да се спускат на земята, понякога подпомагани от други, стотиците пътници . .. право срещу дулата на насочените към нас карабини на, изглежда, предварително заелата места охрана. Но скоро тези дула бяха насочени надолу - нашият пъстър състав не предразполагаше, изглежда, охраната да бъде толкова строга. Впоследствие разбрахме, че охраната, очакваща ни на гара Горна Джумая, е била уведомена за идването на германски пленници и при вида на невръстни деца, жени и дори баби е била най-малкото твърде учудена.

От гарата под конвой пристигнахме в лагера, който се състоеше от изоставени от германската армия и междувременно добре оплячкосани бараки, оградени с бодлива тел. Разпределени бяхме по 50-60 души в помещение на нарове, жени и мъже, деца и много възрастни хора, германци и полугерманци, българи, австрийци, унгарци - всички заедно. Така започна животът ни в лагера, в който нямаше вода за пиене и миене, а храната беше вече обща грижа на всички. Тук ни спасиха с пословичното си майсторство унгарците, между които имаше хора от шлеповете и влекачите по Дунава, умеещи да готвят за повече хора дори от оскъдните и некачествени продукти. Случваше се в боба или лещата да се намира и по някое червейче, а в хляба - по някой труден за идентифициране предмет.

Въпреки наименованието си лагерът не беше нито трудов, нито възпитателен. Освен че събирахме дърва и се грижехме за някакви прасета наблизо, друга работа нямаше. Слава Богу, беше вече пролет и можеше да се седи и лежи пред и около бараките. Разговори, разговори, питания без отговор, така течаха дните. По-късно старият механичен грамофон на младите ирански студенти внесе някакво малко разнообразие. Един от лагерниците, инж. Валдемар Зайдлитц (къде ли е сега неговият син Валтер?), рисуваше с каквото му попадне - дори с щипка за пране.

„Възпитателната" работа се свеждаше до двете проверки дневно, когато трябваше да се строяваме на лагерния плац. Нито вестници, нито новини стигаха до нас. За капитулацията на Третия райх разбрахме след фойерверките в Горна Джумая.

Инж. Зайдлитц беше измайсторил по поръчение на коменданта една петолъчка от камъни, разположена сред засадена тревичка. Тази петолъчка не предизвика особен възторг и твърде скоро по оригинален начин беше „разорана". „Случайно" пуснатите на свобода прасета, подмамени от изсипаните остатъци от храна, не оставиха и следа от грижливо стъкмената градинка и петолъчката в нея. Това не беше простено и виновниците се озоваха за две денонощия в карцера, една от почти комичните случки там. Така например не си спомням т. нар. лагерен марш, съчинен, струва ми се, колективно и с участието на майка ми. Ставаше обаче и дума за прословутия „Бял дом" - така наричахме тоалетните, състоянието на които при липсата на вода е трудно да си представим.

Кратко време след посещението на представители на Съюзническата контролна комисия в лагера децата под. 14-годишна възраст, които имаха близки в България и можеха да отидат при тях, бяха освободени. Така аз се сдобих с кредитен билет и удостоверение за самоличност и една лятна вечер поех пешком към гарата...

Трудно ми е да опиша смайването и радостта на баба ми, когато ме видя окъсан и рошав на прага на къщичката си. Тя беше изтрила доста прагове на канцеларии, за да се мъчи да ни освободи. Беше ходила и при коменданта на милицията в Русе, който май че се е наричал Спасов, и който грубо й заявил, че щом имам немска кръв, мястото ми е в лагер.

Майка ми получи отново българско поданство, но въпреки това трябваше още да поседи в лагера. Оттам се завърна към края на 1945 г.