Когато Югов пристигна...

Асен Филипов

Той пристигна в село Борил - малко пристанище близо до Оряхово и още един „рай" от картата на българските концлагери. Но за това по-нататък.

Беше хубав есенен ден. Рано сутринта бях отишъл в тютюневата ни нива да довърша някои работи, когато при мен дойде небезизвестният местен милиционер бай Павле и рече: „Налага се незабавно да дойдеш в участъка за справка." Оттам ме съпроводиха до околийския град с още неколцина други. Вече с група от сто души ни закараха в село Борил. На километър от пристанището се озовахме пред три „помещения" на една поляна, приготвени от пристигналите преди нас 200-300 лагеристи. „Жилищата" бяха изплетени от върбови клони, с примитивен покрив, замазан с пръст; за спане - сламеници, пълни с клони.

После - веднага на обекта и започнаха нашите мъки, тормоз, усилия до припадък. Копаехме пръст и камъни от едни чукари и ги превозвахме с вагонетки.

Разделени бяхме на две бригади и започна неизбежното „съревнование" между тях. На челните вагонетки бяха застанали силни, груби мъже, които непрекъснато увеличаваха нормата. После научихме, че това били докери от Видинското пристанище, но къде ядат и къде спят - така и не научихме. А ние, по-слабите, падахме и ставахме и по всяко време получавахме „порцията" тояги по гърбовете.

Един следобед се чу бръмчене и след минута до обекта спряха 2-3 лъскави леки коли. Началства и надзиратели се разтичаха, понечиха да организират нещо, но вече беше късно. На десетина метра отпреде ни бе застанал Антон Югов и неколцина придружаващи го. Ние, капнали от умора, се поизправихме да посрещнем „големия гост". Близо до мен се беше опрял на кирката си Борето - трийсетгодишен, поомършавял, от Пловдив. Югов, както си говореше с началствата, насочи погледа си към Борето, приближи няколко крачки към него и смутено го запита:

- Борисе, какво правиш тука? Защо си тук?

А Борката, без да помръдне, с явно възмущение в очите си отговори:

- Ай сиктер оттука!

Югов трепна, изчерви се, за секунди се овладя, обърка се и заедно с антуража си се отправи към колите.

Аз се приближих до Борето, питах го нещо, а той, без да помръдне от предишната си поза, ми отговори:

- Не ги ли виждаш какви зверове са!

А това беше златна възможност за него да се отърве от тоя ад. После ми каза, че преди девети бил тютюноработник и дълго работил заедно с Югов. Та така посрещна той министъра на вътрешните работи, от когото зависеше всичко. За другите обаче след тази случка стана по-тежко, нормите по-големи и боят по-свиреп. Ах, Боре, Боре! По-добре да те нямаше там.

Имаше четирима-петима, с които понякога нощем, на бодливите сламеници споделяхме мъките и протестите. Имаше и доносници, пипала на надзирателите, например един С. от Кюстендил," отговорник на бараката. Всеки го отбягваше и когато се присламчеше към някоя групичка, всички млъкваха или променяха разговора в друга посока. Та този С. една вечер, когато всеки си шепнеше нещо със съседа си, преди да заспи от умора, внезапно изкрещя силно, почти истерично: „Продумайте ми нещо, бе шашкъни!" Но вместо думи получи гробна тишина.

След няколко дена пак той, като се прибирахме капнали, ни предаде със строг тон нареждането на политкомисаря на лагера - всички да се съберем на съседната поляна, където щяло да се проведе важно мероприятие. Кой какво си помисли не знам, но съм сигурен, че повечето се довериха на надеждата - сигурно най-сетне е дошъл краят на мъките! Насядали в кръг, уморени, чакаме, около нас надзиратели, старшини, биячи - свежи и мощни. Пред нас се изпъчи политкомисарят, наперен и зачервен може би от поредната мастика. И започна:

- Най-после злият враг на народа, предателят и престъпникът Никола Петков получи заслуженото си наказание! Волята на народа е смърт!

Сега всички трябваше да гласуваме - одобряваме, справедливо наказание. Мъртвешка тишина. До мене е седнал бай Владо - петдесетгодишен селянин, преждевременно позастарял, но горд. Зад мен е бай Георги, и той над петдесет години. И двамата взети направо от къра и докарани тук. И двамата обичащи земята и своя земеделски лидер - Никола Петков. Бавно, една по една се вдигат ръцете. Нужно е абсолютно всички да вдигнат ръка - да! Но ... бай Георги и бай Владо се обръщат гърбом и ръцете им вместо нагоре, висят отпуснато надолу. Политкомисарят грабва една лопата и започва с все сила да налага обърнатите гърбом достойни българи. След няколко удара се умори - биячите грабнаха непокорните и ги завлякоха в близкия обор.

Вечерта с мъка се довлякоха до помещението. Вдясно от мен бе леглото на бай Владо. Струпа се на леглото си, чувствах гърчовете на тялото му. След няколко минути със задавен глас едва можа да промълви: „Преби ме този изверг С." А гърбът му ожарен, сякаш змии се преплитат по кървящите рани. През едно легло от другата страна, проснат по очи, стене бай Георги. Стене и се чуват приглушени звуци - плаче. Дали за изоставената на произвола селска стока, дали за милата му челяд и измъчената стопанка, дали за загиналия любим лидер, но плачеше . . .