Осем липсващи години

Константин Марцел

Когато ме питат какво пък толкова си мисля, винаги отговарям: не мисля. За мислене - няма какво да се мисли, то е премислено отдавна. Още преди четиридесет години. Но си спомням. Спомените... Те ме мъчат. Искам да се избавя от тях, но не мога. С тях ще си отида от този свят и с единствен въпрос: защо беше всичко това, как е било възможно?... Нощем се стряскам, викам, мятам се... и излизам навън. Всяка нощ. Години наред съм гледал как силните на деня ме отминават, как се пазят от мен като от крастав, белязан човек. И не само те... Народът уплашен и всеки гледа да не го закачи някоя неприятност. Но карай да върви... То е минало.

Но не ми олеква. Времето лекувало? ... Как да ме излекува от спомена за нашата бригада в Белене. От 5000 души колцина оцеляхме? Повечето са мъртъвци. Щом затворя очи, и започва да се върти филмовата ми лента - нашият строй от осакатени, измъчени, умиращи, гладни хора, целите в мръсотия. Строй от лица без надежда ...

Арестуваха ме на 14 май 1947 година. „Клиент" за Втория народен съд. Обвиниха ме в шпионаж, в укривателство на врагове на народа, в участие в заговор против властта и опит за бягство... Бях следствен една година и двадесет и един дни в София. Първо в сегашното Министерство на вътрешните работи, а после в Централния софийски затвор. Вървим по дълъг коридор в подземията на МВР. От двете страни врати и отвсякъде се чуват писъци, стенания, викове... Изправиха ме до една стена с лице към нея и с вързани ръце. Започват да ме бият, но така, че да няма нищо счупено по мен. Един ми крещи:

- Казвай, твойта мама... признай чий агент си!

- Имате грешка! - отговарям. - Не съм агент на никого. Заблудени сте.

- Грешка ли? Ще си признаеш и майчиното мляко, ясно ли ти е, а?

И пак бой.

Отначало отказвах всичко, защото нямаше какво да признавам, но болките и мъките бяха такива, че ти идва да признаеш, че си убил дори все още живия тогава Георги Димитров, само и само да ти дадат смъртна присъда и да се отървеш...

И пак бой. Имаше един следовател Мойс - гледа цялото изтезание и процеди през зъби:

- Всичко ще си признаеш, всичко! Ние по девети избихме много гадове като тебе, та тебе ли нема да те...

По това време смъртната присъда беше отменена и въпреки членовете, по които ме обвиниха, в крайна сметка ми наложиха 12 години затвор за шпионаж, укривателство, опит за бягство и участие в заговор за смяна на властта.

Закараха ни в Плевенския затвор. За побоищата и храната няма какво да говоря, но за карцера ... Там ме вкарваха седем-осем пъти. Карцерът на този затвор се намира в мазето. Размери - метър на метър и половина. Вратите железни, долу цимент и нищо друго. Такъв студ, че непрекъснато скачаш, за да се стоплиш, но си слаб, защото храната е ужасна и малко. Слаб си, но играеш хоро. Капваш от умора, трепериш, наляга те сън и лягаш на цимента. Подлагаш под главата си канчето, под себе си налъмите, за да се отдалечиш поне за малко от ледения под, заспиваш трескаво, но само след минути студът започва отново да те мъчи... и пак ставаш, и пак играеш хоро, и отново върху канчето и налъмите.

От Плевен ме прехвърлиха на остров Персин, в Белене. Аз бях в групата на непоправимите. Имахме най-тежкия режим. На три месеца един колет от четири килограма, едно писмо и едно свиждане. Мъчех се да свикна, че нямам семейство, нямам дом, нямам минало. Носех писмата в задния джоб и не ги разпечатвах. За да се държа твърдо. Четенето беше много мъчително. Веднъж майка ми доведе по-големия ми син, който беше вече десетгодишен, ученик. Детето ме гледа и плаче: „Татко, кажи на баба да не ме кара да уча стихотворението за Сталин. Не искам!" - и ми казва, че е накапал портрета му с мастило. И в този момент надзирателят пусна решетката между нас и отсече: „Свиждането се прекратява!" Изпъдиха майка ми и сина ми, а той се зъби срещу мене: „Гад такъв! Виждаш ли как си възпитал децата си бе, гад?" Бие ме, а аз през това време си мисля: „Трябва, трябва да издържа, но ако не издържа, все пак имам двама сина, ще пораснат и ще отмъстят за мене. Все един ден..." А душата ми се стяга, защото детето успя да ми каже, че учителката го вдигала на дъската, за да признае пред всички деца, че баща му е в затвора и е враг на народа. Представяте ли си какво е изживявала тази детска душа?

Сред нас имаше и културни хора - бай Стефан Янчулов, Бумбаров, Петър Коев, един бивш министър - академик Держански. Той не подписа декларация, че се отказва от възгледите си. Мнозина подписаха. Не издържа дори Вергил Димов. Подписа. Но генерал Вълков не подписа. Не подписа и Димитър Гичев. И той издържа. В Белене беше и министърът на финансите Стефанов. Имаше много комунисти. Там бяха Стефан Богданов и Загорски. Началник ни беше капитан Гогов - един такъв крив, гърбав, жесток тип и мерзавец.

Развълнувах се, когато в лагера докараха едно младо момче от село Асеновци, Ловешко. Тогава бях с пранги, наричаха ги „Баба Тонка". Въведоха ги, когато Вълко Червенков в една реч съобщи, че закриват лагерите. Всъщност затворниците ги преместиха в Белене, а сигурно и в други лагери. Тогава въведоха тая най-тежка верига в света. И я кръстиха „Баба Тонка". Какъв цинизъм! На името на боркинята за българска свобода! Тази верига беше такава, че като ти я свалят, започва да ти се струва, че не ходиш, а просто летиш... Та идва това момче, нов човек и, слава Богу, може да се (разговаря за нещо от „отвъдния" живот. То беше вкарано заради ТКЗС-то. И нали наред с мъките от боя гладуваме като кучета - все за храна говорим. Аз самият мразех и никога през живота си не бях ял пилета, но имах халюцинации - все ми се привиждаха печени кокошки. Един ден му казвам на момчето: „Ех, чичовото, колко ще е хубаво сега да имаме по един чифт кренвирши и хляб, ама много хляб, и то студен, за да не върви много и да имаме за по-дълго...", а то ме прекъсва: „Ама чичо, кой ти е казвал, че кренвирши се ядат с хляб?" Вярвай, две седмици не мога да го накарам да разбере какво е кренвирши. А той през целия си живот не е виждал кренвирши и си мисли, че това са тулумбичките със сироп. И така две седмици се убеждаваме кое е кренвирши и кое не е ... Лошо ми ставаше, като го видех, но това беше единственият възможен разговор. После го отмъкнаха нанякъде и него.

Преди време бях чел „Безкръвната гилотина". Дори ме досмешава. Сега ми звучи като приключенско четиво за деца и юноши... И се чудя как се роди сред нас този садизъм, откъде дойде ...

Когато ме осъдиха, всичко ми изглеждаше толкова абсурдно и не вярвах, че ще стигна до затвор. Но съм бил наивник. И си мисля, че ако не беше се случило всичкото това, може би и аз щях да бъда убеден комунист. Кой знае. През трийсет и шеста година заедно с двама съученици от гимназията се бяхме запътили към Испания, да се бием срещу Франко. Хванаха ни в Бургас. После съм продавал марки - помощ на комунистите. А да не говорим за това, че у дома три години сме хранили и поили Лев Главинчев, който се укриваше от властта. Когато ме задържаха, майка ми отишла при него да го моли за помощ не само заради това, което сме направили за него, а защото не бях извършил никакво престъпление. И бях на двадесет и седем години. Тогава Левчо й отговорил: „Лельо Сава, каквото си е дробил, да си го куса." И загубихме надежда. А по това време Левчо беше командващ граничните войски. Беше полковник и ходеше с панталон с червени лампази, макар че не беше учил в никаква генералщабна академия. Не беше глупак, но не беше образован.

През 1933 година заедно с вуйчо ми живеехме на улица „Поп Богомил" 25. Една вечер пристига Левчо и остана три години. Криеше се у нас. Мислехме, че е политически деятел, идеалист, а се оказа, че полицията го търси заради едно убийство в Банкя. След три години все пак го откриха и арестуваха. Осъдиха го и го пратиха в затвора. Заради това убийство. Но както казва Вапцаров: „В затвора попаднал на хора и станал човек." Значи - комунист! И след Девети септември дойде неговото време.

Един ден в Белене, гледам, пристига Левчо. Познаваха го всички затворници. Беше вече известен като убиец, окървавен бе до мозъка на костите. Разбрахме, че е осъден и е назначен за надзирател. Изпълняваше ролята на просветител. Живеехме по 150 души в барака и сутрин той влизаше да ни чете лекции. И щом се покажеше на вратата, цялата барака започваше да вика в хор и да му крещи: „Убиец, убиец, убиец!"... Той заставаше по средата на бараката и без да му мигне окото, се обръщаше към земеделците:

„Да, убиец съм! Убивал съм! Но под заповедите за убийствата стояха и подписите на вашите началници - земеделци!"

И гледаше предизвикателно затворниците от Дружбата - познаваше ги всички. И те млъкваха. Бяха от николапетковистите. Защото и Никола Петков се беше подписал за създаването на Народния съд. А после стана негова жертва ...

Аз излязох през април 1956 година. И най-абсурдното е, че не съм осъждан! Трябваше ми бележка за съдимост, за да почна работа, да лея бетон. Отивам да я получа. Поглеждам към графата „осъждан" и виждам, пише „неосъждан". Обръщам се към чиновничката и й казвам: „Извинете, но аз съм осъждан, а тук пише, че не съм. Имате грешка! Аз съм съден по..." и изброявам четири членове от наказателния закон. Тя ме погледна с досада и ми отговори: „Другарю, тук при нас няма нищо, досието ви е чисто, вие не сте съден." А в предприятието ме дебнеха като американец. Аз обаче им подавам бележката и ги гледам как се опулиха.

- Ето - казвам - черно на бяло! Аз съм честен човек, няма съд, няма присъди, няма затвори, няма Белене... Честен човек!

Само че осем години от моя живот изчезнаха, не съм бил на този свят, бил съм Бог знае къде и пак отново съм се появил!

Подготви Роза Георгиева