По морков на ден

Цветан Банов

През 1949 г. ме взеха войник. След една година служба - бяхме на лагер в с. Звездец, Малкотърновско - дойде заповед за общовойскови плувни състезания. Ротният командир не ме пусна, но командирът на полка ми разписа билета, а ротният се закани, че ще ме довърши.

След състезанията офицерът, който ни водеше, ни даде по три дни отпуск. Но с прибирането си в поделението бях арестуван и затворен в карцера под едно стълбище. След 40 дни ме осъдиха, без да ми дадат възможност да взема адвокат - на три години и шест месеца. След първата година пожелах да отида на работа и попаднах в ТВО Ножарево.

Според дневната норма трябваше да прокопаем три декара царевица, за да получим 300 г хляб. Разбира се, никой не успяваше да я изпълни и така получаваше по 150 г за неизпълнение. Там беше балетистът Асен Манолов, а в съседното ТВО Босна беше и Леа Иванова, и други културни дейци. Един ден след тридневен карцер поради неизпълнение на нормата и претенции за лошата храна с личния си багаж на ръце бях подкаран от един конник с бич, който караше с лек тръс, а аз тичах пред него и падах от умора - и така до ТВО Кофялджа.

Беше ужасно - спяхме наблъскани един до друг, на два етажа нарове, ставахме в пет часа и с по една бобена чорба, в която нямаше и 5-6 зърна, заминавахме на полето, оградени от десетки конници с шмайзери.

Колкото и да ни пазеха, понякога избягваше по някой от нас, а когото хванеха, биваше пребиван до смърт. Разказваха старите, които бяха успели да преживеят зимата, че един беглец го хванали чак в Разград оттам до Кофалджа го докарали вързан за краката, теглен с кон, а главата му се влачела по земята - да покажат как се връща беглец в лагера. Пак те казваха, че през зимата, както се вадят дънерите на отрязани дървета, тъй и те падали мъртви и вцепенени.

Често когато се хранехме, охраняващите ни милиционери ядяха пъпеши или дини и ни дразнеха, защото там никога не даваха друго освен една чорба. Когато хвърляха динените кори или семето на пъпеша, ние се впускахме един връз друг за тях. Спомням си как един път успях да награбя пъпешовото семе и го изгълтах светкавично, без да го дъвча, за да не го грабне друг от ръцете ми.

Веднъж отидохме да копаем моркови и тъй като бяхме вечно гладни, конниците ни предупреждаваха да не ядем моркови, но ние скришом все пак изяждахме по някой. Изкушен от вкуса им, аз сглупих й мушнах три моркова в джоба си за вечеря. Но конният ме видял и след минута ме подгони обратно към лагера. Заведе ме при началника и докладва, че съм скрил не три, а шест моркова в джоба. „Извади ги!" - каза началникът. Извадих ги и той също заяви, че са не три, а шест - и че следва наказанието ми да бъде шест дена карцер без храна. „На ден му се пада по един морков" - каза той - „друго да не му се дава". Карцерът беше метър на метър, дъното - циментово корито, пълно с вода. Стоях денонощно прав. На седмия ден ме пуснаха, но след 6 дни, изкарали във водата, изпълзях едва-едва по корем, влачейки се. Един приятел ме разтрива цял ден, та ме съживи.

Дойде брат ми на свиждане и като ме видя, плака през цялото време. Та той отначало въобще не ме позна, бях само кожа и кокал. Добре че издействува да ме върнат в затвора - и след един месец отново отидох на работа в мина „Нови рудници".