Конюшня за 100 коня или за 2000 човека

Николай Гетов

На 19. VI. 1945 г. в 22 часа се качихме с придружаващ ме непознат офицер на влака София - Варна.

На гара Генерал Тошево слязохме. Офицерът ми каза да чакам на перона на гарата, без да ми даде повече пояснения. След около половин час влакът се върна от румънската граница, където прави среща с румънския влак на гара Кардам, офицерът се качи и аз останах на гара Генерал Тошево в недоумение. Забелязах 20-ина мъже да стоят пред една гостилница, заобиколени от милиционери. Приближих се до тях и разбрах, че току-що са слезли от влака и искат да се нахранят, но собственикът на гостилницата отказал да им даде храна по нареждане на милиционерите, които се въртяха наоколо. Стана ясно, че милиционерите от 16-и граничен участък са получили заповед да не се дава храна на пристигащите пътници, слезли от влака Варна - Кардам.

На 23. VI. по обяд пристигна с черен „ЗИЛ" един охранен, черноок мъж. Застана пред насядалите до куфарите си мъже и даде команда за строй в редици, всяка от по 100 души. Оставихме куфарите на поляната и бързо се наредихме в 20 редици (общо 2000 души). Непознатият каза с недодялан език: „Вие знаете защо сте тука" (макар че никой не знаеше). Тука има много зайци, има и вълци. Тука ще правите шосе от Генерал Тошево до Балчик. Ще докарат инструменти - кирки, лопати, барабини, чукове и толкоз. За спане - конюшнята, която виждате отсреща. Ще дойдат още днес групови надзиратели и каквото ви нареждат - толкоз. Ако някой не изпълнява - в затвора - толкоз. Първа редица остава тук - Генерал Тошево, втора - в Присад. Толкоз."

Непознатият се качи в „ЗИЛ"-а и си замина, без да узнаем как се казва и откъде идва. По-късно разбрахме, че е от Шумен, но името му остана неизвестно.

Селяните ни посрещаха с недоумение и ни питаха какво ще правим. На нашия отговор, че ще строим шосе 30 километра, те отвърнаха: „Аркадаши, абе вие луди ли сте, та не виждате, че върху този чернозем не може да се прави път. Германците правиха шосе преди вас (по време на войната) и следа няма от него. Остана само конюшнята, в която бяха настанени 100 коня."

Селяните разбраха, че сме лагеристи, и то всички със средно и висше образование, и казваха: „Учили сте, за да теглите!" „Настанихме се" в конюшнята. На другия ден, 24.VI. ни зачислиха по една количка, една барабина, една лопата, един търнокоп, един малък чук и един голям чук за ломене на големи камъни и започнахме работа. Целия ден пренасяхме камъни по 40-50 кг, които оставяхме на определено място и отново ги вземахме. Така беше три дни. Бяха докарани провокатори между нас, за да набележат първите си жертви, което им се удаде.

На втория ден (25.VI.) дойде една черна кола, слязоха двама души и се насочиха към един от нашите, хванаха го за ръце и го вкараха в колата. Той не се върна вече. Кой беше този млад мъж и какво направиха с него, никой не знае. Нормата беше 2 куб.м, което не беше по силите ми, и аз оставах вечер след другите и чуках до полунощ. Прибирах се крайно уморен и лягах гладен. Вечерята беше към 18 часа, а аз все не изпълнявах нормата навреме и все закъснявах.

Сутрин за закуска ни даваха обикновено мармалад от сливи, но все имаше по няколко умрели мухи в него и ние го връщахме в баката. На следващата сутрин - същия мармалад. На обяд ни докарваха от село Генерал Тошево корав чер хляб, нахвърлян в каруцата като камъни, и постна бобена чорба с по няколко зърна. Чукахме камъни по цял ден, а аз и през нощта, и гладувахме. За утеха си поплаквахме, преди да заспим. Тези среднощни ридания бяха ужасни за всеки от нас. Ако искаш да заспиш, трябва да си поплачеш. Нямахме право да пишем писма на когото и да било, да получаваме колети, да излизаме от лагера.

Бях най-младият от всички, на 20 години. Сутрин ставах рано, преди да дойде груповият надзорник, и отивах на гробищата, където все имаше по някоя жена, която ми даваше по нещо за ядене „за Бог да прости". В неделя сутрин отивахме с Петър Александров от София и сядахме на пътеката за гробищата. Жените ни вземаха за просяци и ни слагаха в скута от всичко, каквото носеха за помен. Връщахме се в лагера с ядене за 3-4 дни, но се криехме от останалите лагеристи.

Петър беше физически слаб, разболя се и го откараха неизвестно къде. Всеки ден откарваха по някой, припаднал от глад и изтощение. На въпроса ми къде ги откарват, отговорът беше все един: Шамака, Габровско.

На 8. VII. 1946 г. успях да взема вестник „Отечествен фронт" от един селянин. (Вестници не позволяваха да четем.) На първа страница беше отпечатана статия. С големи черни букви заглавието гласеше: „Братският съветски народ ни дава безвъзмездно 60 хиляди тона пшеница". По същото време хората вършееха и предаваха държавните доставки, които вместо да отиват в нашия хамбар, се товареха в съветски 5-тонни камиони, които в колони минаваха всеки ден покрай обекта ни на път за Балчик, а оттам с шлеповете за Съветския съюз. Това го виждахме ние, лагеристите, но народът не го знаеше. Все се надявам, че един ден ще открия вестник „Отечествен фронт" от 8. VII. 1946 година.

Никой вече не идваше в лагера. Беше наредено да издаваме инструментите и да си отиваме. Напуснахме лагера, без да знаем, че били разпространени версии, че сме станали „горяни" и не се знаело нищо повече за нас. С една дума - криеха, че е имало лагери в Добруджа. Добруджанци ще помнят лагера, защото научихме, излизайки оттам, че са купили голямо количество капсули и динамит от нашия наблюдаващ.

Още нещо за началниците. За нас всички бяха непознати, защото никой не си казваше името, откъде е и какъв е. Ние не знаехме името дори на този, който всеки ден ни наблюдаваше. Да не говорим за името на началника, ако въобще имаше такъв! Началници вероятно е имало, но те нямаха допир до нас. От Генерал Тошево до Балчик работеха 2000 души. Бог само знае каква е съдбата им. Бяхме предадени към 16-и граничен участък и е възможно началниците да бяха служещи в този участък.

Моля, ако има живи лагеристи или „оздравели" от „санаториума" в Шамака, Габровско (както ни лъжеха), да се обадят. Моля да се провери има ли в действителност такова населено място и постъпвали ли са на „лечение" там лагеристи от Генерал Тошево.

(Адресът на Николай Гетов е в редакцията на в. „Демокрация" )