Иван Дичев
Русия
Ти си тъмна страна, ти си вечна
народна каторга,
Леден вятър от изток, що вее наред векове.
Ти си врящ инкубатор на диви, безчислени орди,
всеки път що нахлуват в Европа със огън и меч.
Ти си Азия, цялата: похот, жестокост
и завист;
Азия с жълти, изострени скули и скитски очи,
дето помним с набезите хищнишки на Светослава
и за сетен път срещнахме пак в септемврийските дни.
Времената менят се, но ти си
все тъй неизменна:
гдето стъпиш - тревата не никне и ужас цари,
а целта ти заветна е все: Заддунайска губерния,
безразлично дали Николай или Сталин във Кремъл седи.
С колко кръв и злато своя път
към Егея трасира!
Няма къща без креп за паднал тука "фил" или "фоб",
брат над гроба на брата с чудовищно нагъл цинизъм
не веднъж ли праща да играе юдинско хоро?
Като някаква гибелна сприя на
Девети ти сви се
и зачерни просторите светли пред нашта страна,
а децата в утробите майчини чак за бащите си писнаха,
че вести "свободата" Толбухин с куршуми в тила.
Ти си душна мора, ти си диво
и сляпо безумие!
Твойто име открай е на робство и глад синоним.
Ти си зъл скорпион, настървено кръвта ни засмукал,
ти си кърлеж, да! - Кърлеж до смърт във снагата ни впит!
Ние се гърчим от болка в твойте
прегръдки железни,
и дъхът ни замира, и мраз в наш'те жили пълзи,
и масираният атомен удар за нас е спасение,
пък макар да угаснем при него и ние сами...
О, Русия, Русия, ти наша съдба
и прокоба!
Земен пъкъл с фасада във стария потемкински стил!
Бяс на диви химери, развихрен над шеметна пропаст
ти, убийце разплута, проклета навеки бъди!
средата на 50-те години
Иван Дичев, "Мъст и печал",
Стихове и есета, изд. "Нов ден", София 1999
Иван Дичев
е роден през 1921 в Пирдоп. Семейството му се преселва в София
през 1928 година, а през 1933 баща му умира и Иван Дичев работи
като хамалин, за да издържа себе си и майка си. Учи в Свободния
университет в София от есента на 1943 до лятото на 1944, когато
е мобилизиран. Служи като подпоручик в Моравско, Сърбия, и в България.
Като младеж, вкусил горчивината на недоимъка
в живота, Дичев в социален план е ляв, критичен и дори осъждащ
в известно отношение режимите преди 9 септември 1944.
На 7 октомври 1944 е арестуван от Държавна
сигурност. Арестът му заварва Иван Дичев току що оженил се, а
детото му, Росица, се ражда, когато над него тежи заплахата от
смъртна присъда. Обвиняем е в първия военен процес на четвърти
състав на народния съд заедно с генералитета на българската армия.
По време на процеса войниците му свидетелстват в негова полза.
Получава доживотна присъда. Амнистиран е през 1950.
Работи като хамалин и черноработник до пенсия.
Пише стихове, есета, аналитични статии, превежда от немски, особено
увлечен е от Шпенглер.
Умира през 2002.
Приложените негови творби са "преживели"
дългогодишно "самоарестуване", за да не попаднат в ръцете
на следящата го Държавна сигурност. Двата щателни обиска, които
служители на ДС извършват, не успяват да открият онова, което
Дичев би платил твърде скъпо. Първите
му публикации са след 1989. Единствената негова книга е "Мъст
и печал", издадена през 1999.
Портретната снимка е от 1955 г.
|
|
Начало
Предговор
към романа на Дянко Марков "Пътищата са затворени",
Иван Дичев,
1957
Васил Зафиров
Полейте
гробовете, 1956
Ганчо Савов
Затворнически
песни, 1974-85
Георги Заркин
Марш
на българските политзатворници, 1968
Присъда,
1968
Дянко Марков
Решетки,
решетки...,
1949
Зов
от отвъдното,
1957
Биография
на едно полупоколение, 1962
Приятелите,
1983
Иван А. Хаджииванов
Терзание,
1951
Иван Дичев
"Народен"
съд,
1956
Русия,
50-те години
Есета,
70-те години
Предговор
към "Пътищата са затворени",
1957
Илия Стоименов Кехайов
И
свободата,
1953/54
Йордан Русков
Зов
за свобода,
1956
Йосиф Петров
Жалейно,
1956/59
Видение,
1956/59
Мехмед Карахюсеинов
Стайно
цвете, 1988
Горене,
1989
Стефан Г. Попстефанов
На
двадесет и пет, 1948
Молитва,
1952
Стефан Стамов
Европа,
1954
Изпращане,
1968
|
|
|