Антология на стихове и есета, създавани в несвобода - в затвора, в лагера или "на свобода" в комунистическото общество. Тази литература е писана (или съчинявана в килиите и записвана месеци и години по-късно) - в повечето случаи от непрофесионални автори - без изгледи някога да бъде публикувана, носеща големи рискове за авторите си, изобретателно укривана с десетилетия от обиските на Държавна сигурност или разпространявана в позив, но създавана като единствена възможност за реакция, бунт или самосъхранение.

Декомунизация благодари на г-н Дянко Марков, чиято е основната заслуга за съставянето на антологията с предоставянето на много от стиховете в нея и биографична информация за авторите, както и за съгласието да бъде използвано заглавието на неговата стихосбирка за тази интернет антология.

 

Из предговора към романа на Дянко Марков "Пътищата са затворени"

Иван Дичев

 

...Времена като днешните са прекрасна школа за романисти. Бяхме свидетели на пропадането на един обществен строй и на налагането с аргументите на шмайзера на друг - коренно различен от предишния. Последвалите преобразувания не оставиха незасегнат нито един отрасъл на човешката дейност. Нямаше нищо сигурно в нищо: нито в институтите на външния свят, нито в стойностите на вътрешния. Всичко се рушеше, свличаше и разпадаше под напора на един дух, възвесил силата в право, аномалията в закон. Старите форми на живот и взаимоотношения изведнъж бяха обявени за ретроградни буржоазни предразсъдъци, а новите, които се създаваха и към които личността безусловно трябваше да се приспособи, ако не искаше да стигне дъното на човешкото съществуване, носеха белега на един ерзацморал, от който и неандерталецът би се срамувал. Най-ниските качества бяха прокламирани като добродетели, и просперитетът на всеки един зависеше от това, доколко ги е възприел и съумява да приложи на практика.

Никога една епоха не е предлагала по-богат и благодатен материал за художествено пресъздаване. Животът прелива не само от изобилие на събития, но и на теми. Те сами се навират в очите на писателя, и не е нужно той дори да проявява творческа инвенция. Трябва само да умее да наблюдава и описва. Случаят повече от когато и да било преди му поставя на разположение най-увлекателни интриги, най-невероятни и парадоксални положения. Трагичното и комичното, покварата и чистотата, престъплението и невинността вървят ръка за ръка също както в пиесите на Шекспир. Една прекалено разлюляна амплитуда на чувствата, характерна за днешното време, е превърнала нормалния иначе индивид в жадуващ за проявление потенциален убиец, а проявения вече масов убиец - в спокоен и сит буржоа.

Обаче въпреки богатото разнообразие на теми, характери и образи днес у нас, за каквото авторите на запад биха могли само да мечтаят, възможностите за тяхното отразяване в литературата са крайно ограничени, да не кажем - никакви. Непредубеденият и честно мислещ белетрист, който единствен може да ги възсъздаде, неминуемо е принуден да изживява действителността в най-суровата й и болезнена, а често пъти и трагична форма. За целта той няма нито необходимата минимална поне материална обезпеченост, нито пък разполага с достатъчно време. Съществуването му само по себе си го изчерпва напълно. Всичките му грижи, интереси, цели са насочени главно към едно: как да оцелее сред заобикалящата го постоянно трансформираща се и изпълнена с несигурност и опасности среда. Той не може да скъса (нека си послужим с израза на Чехов) "пъпната връв" между себе си и героя, защото условията му на живот са го напълно идентифицирали с него, и той сам се явява главно действащо лице в големия и неписан роман за епохата, който постоянно се върти в главата му. Това е психологическото обяснение на странния и парадоксален факт, че революционните периоди в живота на обществата прозаично са най-слабо представени. Наличието на цензура в случая е нещо второстепенно. Тя обяснява липсата на критични произведения по книжарниците, но не и ненаписването им. Трябва да бъдем справедливи! - При съвременния тоталитаризъм няма цензура. Цензурата като институция по печата е монопол на полудиктатурите. Тоталитарните режими не се нуждаят от нея. Те задушават брутално и безогледно всеки духовен проблясък и творчески порив още в началото им, щом са в противоречие с прокарвания курс, и писателят е принуден да си налага сам една вътрешна цензура, ако не иска творбите му да послужат единствено като асансьор до… бесилката.

Може да ни се възрази, като се посочат примери с Кампанела, Етиен Доле и други, които са загивали за идеите и публикациите си. Но тези примери само биха подсилили, а не опровергали нашата теза. Споменатите личности са имали възможността да защитят трудовете си пред един обществен форум, преди това - да ги отпечатат и разпространят. Истинският писател е готов да умре за произведението си, както родителят - за своето дете, но когато това произведение е видяло бял свят. Няма нищо по-отчайващо от обстоятелството да твориш в мрак, без да знаеш, дали това, което създаваш, ще стигне до съзнанието и душите на хората. Научният обскурантизъм се оказа много по-жесток, по-изтънчен и всеобхватен от верския на Средновековието.

И все пак, в дълбока нелегалност от девети септември насам у нас се твори една нова литература, чиито размери и стойностни показатели днес са неизвестни, но бъдещето непременно ще разкрие. Това е литература на риска, на протеста и страданието; литература на съжаление към смазания от диктатурата човек и ненавист към угнетителя: литература на истината.

Нейните създатели не са професионални писатели и увенчавани с почести лауреати, а просто честни хора, за които творчеството упражнявано между умората и съня се явява единствен повелителен израз на освобождаването от натрупаното в душите им негодувание срещу неправдите на режима. Тяхната дейност наподобява постъпката на овчарчето от приказката за цар Траян, а наградата, която блазни мечтите им, е и резултатът да бъде същият. Творбите им носят в себе си неизбежните белези на любителството, но в замяна на това пък притежават най-необходимите качества, за да останат след авторите си: правда и жизненост, силно вълнуващи чувства, и една родена в страдания философия. Написани са с кръвта от сърцето, а не с лигите на сервилността и представляват ярко доказателство, че и другите пера можеха да не бъдат в услуга на предателството.

ноември 1957, София