Иван Дичев

"Народен" съд

Този спомен в душата гори като язва,
този спомен в душата зове не за мъст,
а за дълг да не крия, но навред да разказвам
за злодейството, което нарекоха съд!

...Беше топъл денят, необичайно за пролет.
Необичайно, нали, ви изглежда това:
здрави, прави мъже да посрещат без ропот,
с възхитително гордо държане смъртта!

В една зала, изпълнена вляво с чекисти,
настървени за кръв и човешки живот,
като стадо във кланица чакахме всички
вкаменели, без чувство, надежда и зов...

От балкона към нас бе картечница вцелена
със прислуга от двама съветски бойци -
в тях "безкористно-братската помощ" намерена
при случаен метеж от "мръсника-фашист"...

А в стъклата блестеше прощалният залез...
- Този свят, тъй прекрасен, за нас бе мираж,
че деляха ни може би няколко часа
от могилата братска, зинала в нощта!

Пък присъдите сякаш нарочно ги бавеха!
- От обед вече ние стояхме така.
Вън тълпата мизерна митинг бе направила
и скандираше пак за човешки курбан!

Изведнъж като банда от гузни убийци
бързо влезе съдът - многолик Сатана -
и настъпи моментът, когато безсмислено
там отстъпи животът место на смъртта!

...Туй "висене на косъм" над самата бездна
колко време трая аз не помня, не знам.
Като в сън чувах как имената изреждаше
един глас от състава далечен и слаб...

В паметта после следват кошмарни откъслеци:
виждам смъртните - цели облени във пот,
чувствам техните сухи и трескави устни
върху моите в прощална целувка без стон!

А очите!... Но кой би могъл да опише
тия кръгове черни - печат на смъртта!
- Те прозираха сякаш в Отвъдното Нищо,
безразлични и слепи за всичко край тях...

И тръгнаха: от трупове дълга редица
примирено закрачи по лобния път.
- Вън бе паднала нощ и трептяха звездите,
и миришеше мракът на гробищна пръст!...

1946, Централния софийски затвор

Иван Дичев, "Мъст и печал", Стихове и есета, изд. "Нов ден", София 1999

Иван Дичев е роден през 1921 в Пирдоп. Семейството му се преселва в София през 1928 година, а през 1933 баща му умира и Иван Дичев работи като хамалин, за да издържа себе си и майка си. Учи в Свободния университет в София от есента на 1943 до лятото на 1944, когато е мобилизиран. Служи като подпоручик в Моравско, Сърбия, и в България.

Като младеж, вкусил горчивината на недоимъка в живота, Дичев в социален план е ляв, критичен и дори осъждащ в известно отношение режимите преди 9 септември 1944.

На 7 октомври 1944 е арестуван от Държавна сигурност. Арестът му заварва Иван Дичев току що оженил се, а детото му, Росица, се ражда, когато над него тежи заплахата от смъртна присъда. Обвиняем е в първия военен процес на четвърти състав на народния съд заедно с генералитета на българската армия. По време на процеса войниците му свидетелстват в негова полза. Получава доживотна присъда. Амнистиран е през 1950.

Работи като хамалин и черноработник до пенсия. Пише стихове, есета, аналитични статии, превежда от немски, особено увлечен е от Шпенглер.

Умира през 2002.

Приложените негови творби са "преживели" дългогодишно "самоарестуване", за да не попаднат в ръцете на следящата го Държавна сигурност. Двата щателни обиска, които служители на ДС извършват, не успяват да открият онова, което Дичев би платил твърде скъпо. Първите му публикации са след 1989. Единствената негова книга е "Мъст и печал", издадена през 1999.

Портретната снимка е от 1955 г.