Дянко Марков

Биография на едно полупоколение
На моите връстници

Ний още живеехме с детските трепети,
играехме с джамени топчета и матадори,
и само понякога
                        с тайнствен
                                         и боязлив шепот
говорехме
за някое русо момиче
със плитки
и бяла якичка,
което...
            "Признай си!
                               Обичаш".

Край нас - суров, недоволен,
светът се вълнуваше яростно...
Не бяхме с охолните,
Но имахме младост
                             и вяра,
и грижата беше ни чужда,
                                       излишна.
Ний бяхме шестнайсетгодишни.
Едва се пробуждахме.

Тогаз - ненаситна и лакома -
на нас се нахвърли епохата.

И още със жълт мъх над устните,
и още не вкусили,
как сладко се ражда живота,
ний тръгнахме с прашните роти -
засмени, момчешки редици -
в безсмислена,
                       обща голгота:
да бъдем убивани,
да бъдем убийци...

Отлитаха слепи години...
Отлитаха стиснали в шепи
безгрижие,
                 ласки момински,
                                          младолетието ни...
А ние дори ги забравяхме,
живеехме като безсмъртни,
бленувахме бъдното,
                                сетне заравяхме
убитите
            с мечтите
                          несбъднати...

А как чудесно се мечтае във окопите...

Такъв бе животът ни:
мечти,
           мечти,
                      мечти...
Кал.
           Поход в калта.
Сняг.
           Бой във снега.
"Велик е нашият войник!"...
А после - след дъжд от олово -
"Шапки долу!"
(Помни, че си
                    и ще станеш на прах).
"Покойници, вий в други полк минахте"...

Не сетихме, кога край нас утихна.
Замлъкнахме и ний. Не хлипаха
ранени. Беше мир.
Тогаз целунахме земята над убитите
и тръгнахме на поход във живота
да стигнем, да осъществим
без бой, без танков грохот,
своите
          и техните мечти.
Но нашите блянове бяха опасни
за новите властници.

Мирът ни посрещна с окови,
със свити юмруци,
                            със съд.
С тълпи разярени скотове,
и викове: "Смърт!
                             Смърт!"
Мирът ни обливаше в кърви,
мирът ни убиваше вързани.
О, благословена войната!
Щастливци вий,
                        които
                                 "в други полк минахте"...

Да носим униформи бе проклятието ни.

И щом мирът ни сне войнишките шинели,
нахлузиха ни други -
                               на райета.
И пак като преди годините летеха
с проверки вечер,
                           денем със сигнали:
а вместо мрежи телени,
                                  стоманени решетки
просторите и бъдещето ни преграждаха.
Но ний не питахме,
                            какво ни утрешният ден вещае,
и вече не мечтаехме.

Тогаз - обезвредени врагове -
затворът ни изхвърли пак в живота.

Но нашето време бе преминало,
в света, дори в родината си бяхме чужди.
И в блъсканицата навън видяхме се изтикани
по скелите,
                 по изкопите,
                                    в рудниците...

И не постигнали един едничък блян,
ний станахме изгнаници -
                                      бивши хора
и трябваше да се тешим със спомените.
Но ний нямахме дори и спомени...

Кои сме ний?
Къде ни тласкат дните ни?

На синора на двата свята ний стоим -
мъже на четиридесет години.
Телата и душите ни са в рани,
и само споменът за падналите ни е мил,
и само вярата в самите нас ни е останала.
Отпреде ни -
                   със пръст на спусъка -
                                                     стои векът.
Стоим и ний -
                    в стоманен пояс сме опасани.
Стоим безмълвни,
                          неподвижни,
                                             полумъртви,
и... бавно угасваме...

Ще ни повика ли епохата пак някой ден,
за да умрем по-смислено...
                                        Поне, за да умрем!...

1962

Дянко Марков, "Заключени слова", София 1992

 

Дянко Георгиев Марков е роден на 4 октомври 1922 в град Плевен. Майка му е гимназиална учителка по литература, която оставя професията си, за да бъде домакиня и майка на 4 деца. Баща му е адвокат, на 60-годишната си възраст убит при планомерните масови убийства на интелектуалци и местни лидери, извършени от комунистите след 9 септември 1944, докато двамата по-възрастни негови синове воюват срещу Германия. Дянко Марков завършва Военното на Негово Величество училище. Произведен е в чин подпоручик на 3 март 1944. Участник във войната срещу Германия като летец-бомбардировач от 5-и въздушен полк. Награден с орден за храброст.

Дянко Марков винаги с гордост подчертава, че в момчешките си години е бил легионер. На 11 август 1948 е осъден в процеса за тъй нар. Втори легионерски център, по който са осъдени повече от 70 души, почти всички между 20 и 30-годишни. Политически затворник 1948-1952. След затвора е строителен работник, миньор, стругар, оркестрант.

След 1989 е народен представител от Български демократически форум в СДС в 37-о и 38-о народно събрание. Бил е председател на БДФорум, председател на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ, главен редактор на списание "Един завет" и на вестник "Истина". Дългогодишен организационен секретар на съюз "Истина". Има син и дъщеря, двама внуци и внучка.

В затвора Дянко Марков записва стихотворенията си с нотен шифър и ги изпраща навън с партитурите за концертите на затворническия оркестър, чието ръководство наследява от Боян Пешев. Стиховете, както и ръкописът на романа "Пътищата са затворени", писан през 1958, са крити в тайници до падането на комунистическия режим.

Снимката е от затворническото досие на Дянко Марков, 1949 г.