Decommunization

...Понякога пръщенето на някой мотоциклет или спирането на лека кола наблизо до нас ме вдигат нощем от сън и аз, цял плувнал в студена пот, не мога да склопя очи до сутринта.

Моторният рев събужда страшните спомени, които лежат утаени дълбоко в душата ми, и те оживяват на екрана на съзнанието. Бученето на моторите заглушаваше някога изстрелите при екзекуциите в гаража на Държавна сигурност и виковете на изтезаваните по мазетата. А после идваха санитарните линейки и откарваха труповете, за да бъдат заровени или просто захвърлени от палачите, където им скимне по нашата земя. Кръвта се е изцеждала от безжизнените тела и е попивала в пръстта. Българска кръв и българска пръст. Трупове на хора, чиято единствена вина се състоеше в това, че са се борели против предателството...

Те възкръсват из мрака един след друг и застават за момент пред духовния ми поглед. Аз виждам отново как полковник Куцаров се изправя пред нас в ареста на комендантството, където бяхме задържани наскоро след преврата, и приковава вниманието ни към себе си с думите: „Господа! Ето как умира българският офицер!" После бръква в джоба на брича си и захапва дулото на извадения от там пистолет. Гръм!...И мозъкът му плисва окървавен на стената до него!

...А по същото време вън, на булеварда, се точеха безкрайните колони на някаква манифестация, които лекомислено скандираха „Смърт на фашистите" и сочеха свити юмруци към прозорците на комендантството!...

Ето: простнатият по очи на полковия плац поручик Рименов, който през декември на 1943 г. ме спаси от обграждане при Острозуб. А аз, в момента арестуван, бях принуден да гледам как шмайзеристите се гаврят с трупа му, без да мога да се намеся...

Или пък капитан Иванов, който изгасна при мене в килията от раните си, получени при инквизициите си. Той бе докаран направо от фронта, след като предния ден е бил награден с орден за храброст I- ва степен, и името и подвигът му се величаели в заповедите на армията.

Сред мрака на стаята израства нежната фигура на Евгени, когото палачите заровили недоубит в ямата, и той им се молел: „Довършете ме! Още съм жив!" Когато го докараха в килията след смъртта на капитана и съгледа парчето мухлясъл хляб в къта, той го заръфа като полудяло от глад животно...

Или Богомил, който си разби черепа в каменния цокъл на мъчилището...

Те шествуват в безкрайна върволица пред мен, мълчаливи и замислени, съсредоточени в себе си и безучастни във всичко около тях - такива, каквито съм ги запомнил в последните моменти от живота им. Те ми бяха по-близки от братя, защото в ония трагични и съдбовни мигове съм чакал заедно с тях смъртта! Когато ужасът тръгнеше с подковани ботуши по циментовите коридори, ние дирехме един у другиго кураж, успокоение, утеха. А същевременно страхът блокираше съзнанието на всеки от нас и оставяше свободна само една единствена мисъл: „Не аз! Не мене! Нека той да бъде!"

Те са избити, разстреляни и аз съм един от малцината, които все още си спомнят за тях.

...Аз бях пътник заедно с тези призраци, които сега през безсънните нощи ме навестяват, но по една случайност останах жив!Дали врагът не се бе показал по-милостив към тях? Когато ни прочетоха присъдите, началник-щабът на армията, който стоеше пред мене, се обърна и ни каза: "Не мислете, че ви говоря от завист! Не се знае кои са по-щастливи: вие, които оставате или ние, които си отиваме. Затова недейте ни съжалява!"

Те си отидоха! Те станаха жертва на една национална измяна, незапомнена в хилядолетната история на страната ни. Но те се спасиха от мъките на мъждеенето!...

Винаги, когато спомените от онова трагично време обсебят съзнанието ми, аз осъмвам буден и разстроен. Представям си нерадостната съдба на сираците, незапомнили бащина ласка; на вдовиците, останали верни на паметта на избитите си мъже и с това заслужили единствената награда: да бъдат някога наричани "вдовици на нацията". Мисля за разбитите съдби на хиляди от моето поколение - на ония, които се опитваха да отстояват свободата на моята малка родина в един момент, когато „Великите" сили предварително са преброили и поделили помежду си световната карта...

Дали всичките тези жертви ще бъдат достойно оценени от бъдещето или ще минат незабелязано по историческия път на страната ни? Премного криволичещ е той, за да останат в зрителното поле на поколенията!

...Моторите отдавна са отминали и навън отново цари нощният покой. Часовете бавно и мъчително текат, но аз не мога вече да заспя. А как страстно желая това! Дълго, дълго да спя, за да забравя всичко: целия ужас и страх от миналото, спомените, които като киселина разяждат мозъка ми и мислите, мислите - този талаш на съзнанието...!! Когато най-сетне се събудя, вън да бъде слънчев ден, по улиците да срещна радостта и безгрижието, по хорските лица да прочета доволството и опиянението от живота, и по това да разбера, че докато съм спал страшната мора е отминала завинаги и безвъзвратно!

...Чакам! Годините незабелязано текат и животът ми преминава в чакане. То опустошава душата ми, парализира волята ми. Чакам. Ведно с мене чака подавляващата част от народа, но чудото не става.

За пръв път обикновените хора зоват войната като спасение, жадуват унищожението като възраждане, но то не иде!

Слухтя до среднощ пред радиоапарата и през заглушаванията се мъча да доловя гласа на надеждата и упованието, гласа на живота. Надеждите лумват като магнезий и също като него бързо угасват. Нищо не става! Редят се само конференции, една от друга по-безплодни... Историята не се твори от дърдорковци, а от смели мъже. Епохата обаче на смелите мъже отмина безвъзвратно и, макар че не ги обичах, почнах вече да съжалявам за тези хора на делото. Сега е време на дипломатите, на търговците на народи, на страхливците.

Нима европейската съвест умря ведно с великите хуманисти на XIX век? Ведно с Юго и Зола, с Гладстон и Толстой? Или е съдено XX век да остане в историята като век на робството, масовите избивания, омразата и безпътицата? Как иначе да си обясня безразличието и бездушието на Свободния свят към съдбата ни, съдба на народи с вековна култура, оставени под азиатски гнет? Те свиват като ноемврийски вятър духа ми и го тикат все повече и повече в мрака на отчаянието и безизходицата. Все по-ясно разбирам смисъла на формулата "Еволюция на свободата" това ме изпълва не само със песимизъм, но и със злоба. Защото по силата на някаква „Еволюция на робството" попаднахме в това положение!

Западът не разбира страданията ни. Той има само някаква смътна представа за тях, подобно на тая, която децата имат за живота на възрастните. А в нещастието подробностите са, които ужасяват човека! Някога и повечето от нас бяха като хората отвъд „желязната завеса": до ушите ни стигаха слухове за избивания и депортации в Полша и Балтийските страни, но мислехме, че тези неща са твърде далеч от нас, за да ни засягат. Някои дори не ги вярваха. Сега всички се увериха в истинността им, но е късно, много късно - хванати сме вече в капана!

Ние живеем на петилетки. Като махало душите ни постоянно се люлеят между двете крайни точки: Надеждата и Отчаянието. Това още повече увеличава агонията ни! Защото съществуването ни днес представлява агония. То протича в каторжен труд, в полуглад и страх. Работните норми изсмукват жизнените сили на тялото, а храната ни е недостатъчна да възстанови загубените калории. Когато минаваме покрай пълните с деликатеси витрини, в зениците ни блесва остървлението на недохранени животни. Но, за да си позволи лукса на едно пълно нахранване, човек би трябвало да работи усилено цял ден. Затова се задоволяваме с непълноценни продукти.

Страхът, който е обсебил душите, не ни позволява гласно да роптаем. Заради някоя случайно изпусната дума на недоволство може да бъдеш лишен от агонията, дори и изпратен на някое от ония места, чието споменаване само кара косите ни да настръхват от ужас. Така на мислите не е позволено да се трансформират в говор и всяка съпротива се изразява само до ... непроявяване на инициатива. За да се спасят от страха и мизерията, някои дирят цер в подлостта. В повечето случаи те успяват да се уредят по-сносно, но страхът им се увеличава, защото към него се прибавят и опасенията на гузната съвест... . '
Ние сме сведени вече до едно стадно състояние на послушание, безволност и апатия. Полека лека затихва вътрешният бунт на всекиго от нас и се заменя с примирението. Безнадеждността извърши своето: получи се една безлична маса, неспособна за борба и героични постъпки. Като далечно, обвито в мъгла зимно слънце, остана да свети премрежено сред щипещия студ само вероятността, че положението все някога ще се оправи. Но тази перспектива е в комични далечини и няма нищо общо с предишните надежди: тя блещука, но не топли душите!

А животът постоянно и настойчиво ни предявява насъщните си нужди и ние, за да ги задоволим, трябва да бъдем жестоки най-напред спрямо самите себе си: заспиваме от изтощение и преумора в тролейбусите и трамваите на връщане от работа, пълним болниците и санаториумите, във всеки миг вършим атентат срещу собственото си здраве, срещу собствения си живот. Невролозите скръбно известяват, че умират предимно хора на възраст, за която е прието да се казва, че представлява средните години от живота на човека. Съпротивителните ни сили до такава степен са намалели, че най-обикновените инфлуеции ни косят като средновековни епидемии. В такива дни гробарите не смогват да заравят труповете и става нужда войници да им помагат. Гробищната управа преизпълнява своите норми и планове, а от година на година нейните планове са по-големи и по-големи...

Както върви, ние не ще дочакаме свободата. И може би така ще е по-добре, защото неминуемо ще я оскверним. Прекалено много сме измъчвани, за да не измъчваме! Страданието има една степен, до която облагородява душата, над нея - я озверява. Ние отдавна сме минали тоя предел. Вече сме разядени от злоба, разнищени от омраза, омаломощени от безсилие. В разкопаните ни души расте и пищно цъфти само едно цвете - това на отмъщението, което грижливо и с любов отглеждаме. То се храни от разбитите ни мечти, от подтиснатите пориви на душата, от неосъществяването ни като личности. Всяко наше чувство, всяка мисъл са пропити от отровния му дъх...

Дори и да доживеем до бленувания ден, ние не ще бъдем вече годни за никакъв градивен труд. Дори не бихме могли да разкажем на бъдещите поколения как сме живяли през всичките тези години на мрак - кървав мрак и анонимно страдание!

Иван Дичев, "Мъст и печал", Стихове и есета, изд. "Нов ден", София 1999