Дянко Марков

Приятелите

Те са с мен -
                   дар от детството
                                             и младостта,
който времето не руши
                                   и не премазва.
Те се раждат в съвместната среща
с достойнството
                        и красотата,
в опряното рамо
                         срещу подлостта
                                                  или смъртта.
Те изникват внезапно
с протегната ръка и слово
или просто така -
                          без жест,
                                       без думи -
с подаден залък
                         в отровния дим
на принудителната мина -
поемаха от мен
                        наложеното бреме,
когато залитах,
                        когато падах,
                                              когато...
заставаха до мен,
                         оставаха със мен -
до край.
Далеч бе краят...

ПРИЯТЕЛИТЕ!
Те си отиваха с отворени очи,
                                             с отворени души
от този свят -
                    омразен и любим -
като по жребий;
като по зов
                 за ешафода,
който тях уби по веднъж,
а мен - многократно...
и аз ги изпращах
                         с надгробни цветя,
с надгробни слова,
за да оставам без тях
всеки следващ ден
все по-беден,
                     все по-сам...
Приятелите...
ПРИЯТЕЛИТЕ!
От всички народи,
                           от всички времена -
те прииждат от вековете
във днешния ден
със слово и дело -
слизат от кръстове
                             и клади,
ОТ СЕЧИЩАТА на човешките мисли,
                       на човешките воли,
                       на човешките копнежи -
застават до мен,
изправят ме,
когато падам,
предават ми щафетата
                                 от хилядолетията
с безмълвна повеля:
НАТАМ!...
И аз успявам да стана - едвам,
и аз устоявам - едвам
срещу света,
който всеки миг ме поваля,
защото съм слаб,
защото съм жаден за отдих,
защото...
Но щом съм понесъл щафетата
                                              поета от тях,
нямам право на отдих,
нямам право на смърт,
НЯМАМ ПРАВО!...
Докато не съм я предал към бъдното
чрез младите приятели,
които мене ще изпратят...

април 1983

Дянко Марков, "Заключени слова", София 1992

 

Дянко Георгиев Марков е роден на 4 октомври 1922 в град Плевен. Майка му е гимназиална учителка по литература, която оставя професията си, за да бъде домакиня и майка на 4 деца. Баща му е адвокат, на 60-годишната си възраст убит при планомерните масови убийства на интелектуалци и местни лидери, извършени от комунистите след 9 септември 1944, докато двамата по-възрастни негови синове воюват срещу Германия. Дянко Марков завършва Военното на Негово Величество училище. Произведен е в чин подпоручик на 3 март 1944. Участник във войната срещу Германия като летец-бомбардировач от 5-и въздушен полк. Награден с орден за храброст.

Дянко Марков винаги с гордост подчертава, че в момчешките си години е бил легионер. На 11 август 1948 е осъден в процеса за тъй нар. Втори легионерски център, по който са осъдени повече от 70 души, почти всички между 20 и 30-годишни. Политически затворник 1948-1952. След затвора е строителен работник, миньор, стругар, оркестрант.

След 1989 е народен представител от Български демократически форум в СДС в 37-о и 38-о народно събрание. Бил е председател на БДФорум, председател на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ, главен редактор на списание "Един завет" и на вестник "Истина". Дългогодишен организационен секретар на съюз "Истина". Има син и дъщеря, двама внуци и внучка.

В затвора Дянко Марков записва стихотворенията си с нотен шифър и ги изпраща навън с партитурите за концертите на затворническия оркестър, чието ръководство наследява от Боян Пешев. Стиховете, както и ръкописът на романа "Пътищата са затворени", писан през 1958, са крити в тайници до падането на комунистическия режим.

Авторът се надява стихотворението Приятелите да бъде произнесено на гроба му или да осъществи свой запис, за да стигне в този момент до приятелите, които го изпращат.

Снимката е от затворническото досие на Дянко Марков, 1949 г.