English
Български
 
ПРОЕКТОРЕЗОЛЮЦИЯ
 
 
ИСТОРИЯ
 
 
ДЕКОМУНИЗАЦИЯ
 
ИЗТОЧНИЦИ
Проект за резолюция
Подкрепа

Резолюция 1096

 

Комунистически терор
Свидетелства
Документи
Денацификация
Декомунизация
Национални институти
Източници в интернет
Книги

Статии
История >  Документи
  Заключени слова

 

Дянко Марков

Биография на едно полупоколение
На моите връстници

Ний още живеехме с детските трепети,
играехме с джамени топчета и матадори,
и само понякога
                        с тайнствен
                                         и боязлив шепот
говорехме
за някое русо момиче
със плитки
и бяла якичка,
което...
            "Признай си!
                               Обичаш".

Край нас - суров, недоволен,
светът се вълнуваше яростно...
Не бяхме с охолните,
Но имахме младост
                             и вяра,
и грижата беше ни чужда,
                                       излишна.
Ний бяхме шестнайсетгодишни.
Едва се пробуждахме.

Тогаз - ненаситна и лакома -
на нас се нахвърли епохата.

И още със жълт мъх над устните,
и още не вкусили,
как сладко се ражда живота,
ний тръгнахме с прашните роти -
засмени, момчешки редици -
в безсмислена,
                       обща голгота:
да бъдем убивани,
да бъдем убийци...

Отлитаха слепи години...
Отлитаха стиснали в шепи
безгрижие,
                 ласки момински,
                                          младолетието ни...
А ние дори ги забравяхме,
живеехме като безсмъртни,
бленувахме бъдното,
                                сетне заравяхме
убитите
            с мечтите
                          несбъднати...

А как чудесно се мечтае във окопите...

Такъв бе животът ни:
мечти,
           мечти,
                      мечти...
Кал.
           Поход в калта.
Сняг.
           Бой във снега.
"Велик е нашият войник!"...
А после - след дъжд от олово -
"Шапки долу!"
(Помни, че си
                    и ще станеш на прах).
"Покойници, вий в други полк минахте"...

Не сетихме, кога край нас утихна.
Замлъкнахме и ний. Не хлипаха
ранени. Беше мир.
Тогаз целунахме земята над убитите
и тръгнахме на поход във живота
да стигнем, да осъществим
без бой, без танков грохот,
своите
          и техните мечти.
Но нашите блянове бяха опасни
за новите властници.

Мирът ни посрещна с окови,
със свити юмруци,
                            със съд.
С тълпи разярени скотове,
и викове: "Смърт!
                             Смърт!"
Мирът ни обливаше в кърви,
мирът ни убиваше вързани.
О, благословена войната!
Щастливци вий,
                        които
                                 "в други полк минахте"...

Да носим униформи бе проклятието ни.

И щом мирът ни сне войнишките шинели,
нахлузиха ни други -
                               на райета.
И пак като преди годините летеха
с проверки вечер,
                           денем със сигнали:
а вместо мрежи телени,
                                  стоманени решетки
просторите и бъдещето ни преграждаха.
Но ний не питахме,
                            какво ни утрешният ден вещае,
и вече не мечтаехме.

Тогаз - обезвредени врагове -
затворът ни изхвърли пак в живота.

Но нашето време бе преминало,
в света, дори в родината си бяхме чужди.
И в блъсканицата навън видяхме се изтикани
по скелите,
                 по изкопите,
                                    в рудниците...

И не постигнали един едничък блян,
ний станахме изгнаници -
                                      бивши хора
и трябваше да се тешим със спомените.
Но ний нямахме дори и спомени...

Кои сме ний?
Къде ни тласкат дните ни?

На синора на двата свята ний стоим -
мъже на четиридесет години.
Телата и душите ни са в рани,
и само споменът за падналите ни е мил,
и само вярата в самите нас ни е останала.
Отпреде ни -
                   със пръст на спусъка -
                                                     стои векът.
Стоим и ний -
                    в стоманен пояс сме опасани.
Стоим безмълвни,
                          неподвижни,
                                             полумъртви,
и... бавно угасваме...

Ще ни повика ли епохата пак някой ден,
за да умрем по-смислено...
                                        Поне, за да умрем!...

1962

Дянко Марков, "Заключени слова", София 1992

 

Дянко Георгиев Марков е роден на 4 октомври 1922 в град Плевен. Майка му е гимназиална учителка по литература, която оставя професията си, за да бъде домакиня и майка на 4 деца. Баща му е адвокат, на 60-годишната си възраст убит при планомерните масови убийства на интелектуалци и местни лидери, извършени от комунистите след 9 септември 1944, докато двамата по-възрастни негови синове воюват срещу Германия. Дянко Марков завършва Военното на Негово Величество училище. Произведен е в чин подпоручик на 3 март 1944. Участник във войната срещу Германия като летец-бомбардировач от 5-и въздушен полк. Награден с орден за храброст.

Дянко Марков винаги с гордост подчертава, че в момчешките си години е бил легионер. На 11 август 1948 е осъден в процеса за тъй нар. Втори легионерски център, по който са осъдени повече от 70 души, почти всички между 20 и 30-годишни. Политически затворник 1948-1952. След затвора е строителен работник, миньор, стругар, оркестрант.

След 1989 е народен представител от Български демократически форум в СДС в 37-о и 38-о народно събрание. Бил е председател на БДФорум, председател на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ, главен редактор на списание "Един завет" и на вестник "Истина". Дългогодишен организационен секретар на съюз "Истина". Има син и дъщеря, двама внуци и внучка.

В затвора Дянко Марков записва стихотворенията си с нотен шифър и ги изпраща навън с партитурите за концертите на затворническия оркестър, чието ръководство наследява от Боян Пешев. Стиховете, както и ръкописът на романа "Пътищата са затворени", писан през 1958, са крити в тайници до падането на комунистическия режим.

Снимката е от затворническото досие на Дянко Марков, 1949 г.

Начало

Предговор към романа на Дянко Марков "Пътищата са затворени", Иван Дичев, 1957


Васил Зафиров

Полейте гробовете, 1956


Ганчо Савов

Затворнически песни, 1974-85


Георги Заркин

Марш на българските политзатворници, 1968

Присъда, 1968


Дянко Марков

Решетки, решетки..., 1949

Зов от отвъдното, 1957

Биография на едно полупоколение, 1962

Приятелите, 1983


Иван А. Хаджииванов

Терзание, 1951


Иван Дичев

"Народен" съд, 1956

Русия, 50-те години

Есета, 70-те години

Предговор към "Пътищата са затворени", 1957


Илия Стоименов Кехайов

И свободата, 1953/54


Йордан Русков

Зов за свобода, 1956


Йосиф Петров

Жалейно, 1956/59

Видение, 1956/59


Мехмед Карахюсеинов

Стайно цвете, 1988

Горене, 1989


Стефан Г. Попстефанов

На двадесет и пет, 1948

Молитва, 1952


Стефан Стамов

Европа, 1954

Изпращане, 1968

 
  За сайта   За контакти   Авторски права   Партньори