|
Шебештиен ГОРКА, директор
на Института за демокрацията в преход и международната сигурност
в Будапеща:
Няма никакво основание досиетата
да стоят затворени
интервю на
Драгомир Иванов
Дискусията за досиетата припомни, че България сериозно изоставя
от останалите източноевропейски държави в разработката на комунистическото
минало. По този повод потърсихме за коментар унгарския анализатор
Шебештиен Горка, директор на Института за демокрацията в преход
и международната сигурност в Будапеща и признат международен експерт
по проблемите на сигурността и тероризма. Бил е научен сътрудник
в Харвардския университет, в Колежа на НАТО по отбрана, в Центъра
за изследване на тероризма във Вирджиния, също и анализатор в корпорацията
РАНД. Редовен автор на аналитичната група "Джейн'с", на
Pinkertons Global Intelligence Report и др.
- Г-н Горка, доколко валидна е в 2006-та година тезата, че е
твърдо късно за отваряне на архивите на комунистическите тайни служби?
- Само изглежда, че е твърде късно. Но аз мисля, че никога не е
твърде късно от историческа гледна точка. Ако погледнете скорошните
събития в балтийските държави (особено в Латвия) и Южна Америка
по отношение на бившите диктатури, ще видите, че понякога отнема
25-30 години, докато хората разкрият истината за диктаторските режими.
Мисля, че ние в централна и източна Европа все още имаме време да
отворим тази информация. Не е късно и макар със закъснение, трябва
да отворите досиетата.
- Едно от основните възражения на противниците на разсекретяването
на досиетата е, че това ще застраши националната сигурност. Виждате
ли подобна опасност?
- Вижте, това е стандартното упражнение на бившите апаратчици и
комунистическата номенклатура. Те го повтарят непрестанно. Но нека
да ги запитаме, срещу кого всъщност шпионираха те до 1990 г. - те
шпионираха както хората в собствените си страни, така и запада.
Ако погледнем сега България, ще видим, че тя е съюзник на западните
държави в НАТО и скоро и в Европейския съюз. Нека попитаме тогава
българското правителство каква е опасността за националната сигурност
от разкриването на архивите сега? Няма такава опасност и досиетата
трябва да се отворят. Трябва открито и ясно да признаем, че България
бе диктатура и бе насочена срещу западните държави. А сега е техен
съюзник и няма никакво, държа да подчертая - никакво основание от
гледна точка на националната сигурност, което да оправдава архивите
да стоят затворени като класифицирана информация.
- В България се чуха и гласове, че архивите трябва да се изгорят
и да се продължи напред. Приемате ли това искане?
- Категорично не. Архивите не трябва да се унищожат, напротив -
трябва да се отворят. Единственият път за една държава, която е
била под диктатура, да се излекува от травмите на режима, е да разбере
своята история. А единственият път за доброто разбирането на историята
е да се отворят архивите. Докато тези документи са класифицирани
или докато се контролират само от шепа хора, много, много граждани
във вашата страна ще бъдат подвластни на изнундване. В крайна сметка
това влошава и качеството на вашата демокрация, защото някои хора
ще продължат да бъдат уязвими и може да заемат важни позиции, от
които да бъдат изнудвани. Нужно е да отворите досиетата и гражданите
да могат да видят кои са били преследвачите им. И трябва да започнете
да пишете истинската история на вашата държава.
- А трябва ли след отварянето автоматично да последва лустрация?
- Въпрос на избор на отделната държава е, дали да въведе лустрационни
закони или не. Това е политическо решение, което самата демокрация
трябва да вземе. Запитайте се - какви са обществените настроения,
има ли среда, която да пожелае хората, които са подкрепяли комунистическия
режим и са се ползвали от властта, да бъдат част и от новия политически
елит. Или пък да бъдат възпрени от постове в новите времена. Въпросът
опира също и до това, дали искате да видите някои номенклатурчици
осъдени. На Нюрнбергският процес например бяха изправени най-висшите
нацистки лидери от Герамния и Австрия, няколко от тях бяха осъдени
на смърт, други - на затвор. Ние разбираме, защо това се е случило
през 1945 г. Ако България не иска действително да накаже комунистическите
виновници, тя може да направи избор и да ги държи далеч от правителствените
дела. Нека да бъдат частни лица, нека бъдат бизнесмени, но пък в
една демокрация винаги е странно, когато видиш някой, подкрепял
диктатурата, изведнъж да каже "О, сега аз съм демократ!".
Така че политическата общност и хората у вас трябва сами да решат
какво да се прави с тези лица. Аз мисля, че минимумът е да се отворят
досиетата и да се узнае кой какво е вършил.
- Тази дискусия не е ли и дискусия кой е "лош" и кой
- "добър"? Докато нацистите смятаме за "лоши",
не са ли комунистите сега "не толкова лоши"?
- Не. Моето убеждение е, че комунизмът е зло в абсолютни измерения.
Групата ферски историци, автори на легендарната "Черна книга
на комунизма", в крайна сметка бяха с леви позциии. Но тъкмо
те направиха оценката, че комунизмът в 20 век - от Камбоджа и Китай
до Източна Европа и Балканите - е отговорен за смъртта на повече
от 100 млн. души. Как можем тогава да кажем, че комунизмът е по-добър
от фашизма? Той е същото зло, ако дори не по-голямо зло от нацисткия
режим, защото на съвестта му лежат милиони жертви в Китай, СССР,
в моята страна и във вашата страна... Това е диктатура, това е зло,
и ние трябва да го признаем.
- Имах предвид друго - защо имаше денацификация, а не можем
да проведем декомунизация?
- Защото не комунизмът изгуби Втората световна война. През 1945
г. бяха хвърлени ядрени бомби над Хирошима и Нагасаки, милиони войници
на съюзниците бяха убити през шестте години на войната. Не можеше
да няма денацификация, при положение, че войски на победителите
бяха разпръснати из цялата територия на Третия райх. Така че имаше
възможност за денацификация на Германия. Но кой тръгна да декомунизира
Унгария, Полша, България? Никой, защото това беше мирно освобождаване.
Забележете какъв парадокс - тъкмо защото комунизмът падна по мирен
начин, ние не станахме свидетели на декомунизация, която трябваше
да се случи. И сега си плащаме цената - 16 години след падането
на Берлинската стена много от посткомунистическите демокрации в
Източна Европа са слаби, защото не се изправиха срещу комунистическото
си минало и не заеха ясна позиция по него.
- Разкажете за унгарския опит. Как Унгария се справя с миналото?
- Много по-добре от България. Но пък няма да как да не отбележа,
че имахме един от най-лошите лустрационни закони. Той бе приет през
1994 г. и създаде специален съд, един вид частна комисия от съдии,
които имаха достъп до архивите на комунистическите служби. Те проучиха
миналото на висши политици - членове на парламента, правителствени
служители и главни редактори на основните медии. И тези, които се
оказаха сътрудници на бившите тайни служби, трябваше да напуснат
постовете си. Но за съжаление, законът не предвиждаше никаква санкция
за човек, който откаже да напусне поста си. Нямаше никаква сила,
която да принуди агентите да се оттеглят или да им наложи наказания.
Това бе основното несъвършенство на закона и разкритите сътрудници,
естествено, се възползваха от него. Унгарската общественост разбра
например за агентурната дейност на редица висши политици, сред които
и двама премиери - Дюла Хорн и Петер Медеши. Но те демонстрираха
пълно пренебрежение и едва ли не казваха "Ама на кого му пука?
Аз нали съм избран, няма да подам оставка". Така че в Унгария
имаше лустрация, но тя бе извършена само на хартия, доста повърхностно
и въобще не достигна дълбоки измерения.
- България, за съжаление, изстана с разработката на комунизма
до последните места в Източна Европа. Какви са наблюденията Ви?
- Не мисля, че България е толкова назад. Много по-зле, според мен,
стоят нещата в Румъния. Най-добрият пример обаче са балтийските
държави и вие трябва да се поучите от тях.
Публикувано във в. "Дневник" на 20 юни
2006
|
