Денацификация - декомунизация в България - случаят Ирак
примери на третиране на бивши престъпни авторитарни режими

д-р Здравко Цанков

Д-р Здравко Цанков е роден през 1920. Син на социалдемократа Асен Цанков и племенник на проф. Александър Цанков, български министър-председател 1923-1926. Завършва правното си образование в София и като докторант през 1942 заминава за Берлин. След края на войната е емигрант в Австрия и Франция. Работи в "Гласът на Америка" през годините 1956-1958, след това до пенсионирането си - в американско петролно дружество в Германия. От 1 юли 2000 д-р Здравко Цанков започва издаването на свое независимо онлайн списание за политика и история - "Форум Здр@вко Цанков"

Когато на 1 май свърши Втората световна война в Европа, аз се намирах от няколко дена, събран за първи път от отдавна с майка и баща, в един Алпийски хотел в планините над Кицбюел в Австрийски Тирол, на име Ehrenbachhoehe.

50 години по-късно бях писал една дописка в немския вестник Frankfurter Allgemeine Zeitung, която прочела секретарката на този хотел по онова време. Поради рядкото ми име, което беше запомнила, тя влезе веднага във връзка с мене, станахме приятели с нея и мъжа й и от нея научих подробности, които навремето не знаех, които закръглиха исторически картината, за да мога сега да ви я разправя.

Хотелът беше реквизиран през април 1945 г. от немското Външно министерство, за да помести вътре политически и културни деятели от Югоизточна Европа, изгубили жилищата си пред напредващите съветски армии, към които лица Германия се чувстваше по една или друга причина морално задължена или отговорна в момента на поражението й. В особеност имаше вътре унгарци от последното унгарско прогерманско правителство, което беше управлявало Унгария до окупирането й от Съветските армии, югославянски политици от прогерманското правителство, което беше управлявало Югославия само няколко дена през 1941 г. и баща ми, който беше Външен министър в българското задгранично антикомунистическо правителство във Виена след 9 септември 1944 г., за което докладвах подробно в моя форум.

Хотелът беше най-високия в тази част на Алпите и до него се стигаше само с шейна.

На третия ден след края на войната, значи на 3 май 1945 г, американските окупационни войски влязоха в Кицбюел, който беше отдавна превърнат от зимен курорт на град на немски военни болници. Влязоха без военни действия, които бяха практически престанали на 1 май. Още на следния ден, 4 май, двама млади американски офицери от специални части за денацификация, говорещи отлично немски, бежанци от нацистка Германия, поне единия от двамата беше явно евреин, дойде с куфарче със списъци на имена, сравни имената според картотеката на хотела със списъците, които носеше и арестува мъжете унгарци, които са значи управлявали Унгария и бяха набелязани като навярно отговорни за противоеврейските мерки на това правителство. Не арестуваха никого от техните фамилии, не арестуваха и никого от югославяните, нито от нас, българите.

Това беше значи изпълнение на отдавна подготвени мерки на денацификация, които американците прилагаха тука в Австрия, до вчера част от Третия (националсоциалистически) Райх, в случая против поданици на страни от Югоизточна Европа, включително България.

Хеди, така се казва тогавашната секретарка на хотела, самата тя немкиня от румънски Банат, беше проследила съдбата на арестуваните унгарци: американците бяха освободили скоро една малка част от тях, защото бяха дошли до заключението, че не са виновни за престъпления срещу човечеството и предали останалите на унгарските комунистически власти. Които ги екзекутираха по съветските правила след "процеси" подобни на българските "народни" съдилища.

Моето заключениe гласи: това е пример на една навреме обмислена и организирана денацификация от страна на победителя - САЩ. Може - като всяко човешко дело - да не е безгрешна, но е приемлива.

По-късно Германия бе оставена да изгради сама своето управление. Тя въведе примерна парламентарна демокрация; Последвалата всеобща денацификация не беше идеална, но беше най-добрата между другите, с които можем да я сравняваме.

Когато падна на края на 1989 г. Берлинската стена, немските дисиденти спасиха архивите на тяхната Държавна сигурност (ДС) - Щази, декомунизацията в Германия е малко педантична, но без съмнение най-добрата в Европа, па и в света. Тука нямаше чужд победител, нито САЩ, нито Германската Федерална република бяха "победители", комунистическият режим в Източен Берлин беше свален от своето население, ръководено от дисидентите му.

Нека ми е позволено на това място да спомена един друг случай - в Далечния Изток: В Япония след 1946 г., САЩ предадоха въпроса на един техен генерал, Мак Артър, победителя срещу Япония, който приложи също така една своя политика срещу дотогавашния авторитарен режим в Империална Япония, която историята може да приеме като сполучена.

Случаят Ирак показа, че когато победителят - САЩ - не беше подготвил мира след победата, а се наивно надяваше, че народът, освободен от диктатурата на Хюсеин, ще прегърне доброволно демокрацията, авторитарното минало не е нито най-малко ликвидирано.

Що се отнася до България като наблюдател от далече не ми се полага да ръководя дискусията, която възнамерявате. По моите наблюдения положението е следното:

Никой отвън не "победи" комунистическия режим в България, той сдаде властта в опит да запази привилегиите си, и - за себе си - финансиите на държавата, под лек натиск от дисидентски групи - организирано дисидентство не съществуваше; тези групи, след "свършена работа", на 14 декември 1989 г. се разотидоха по домовете си.

От властвуващите не можеше да се очаква да започнат борба за декомунизация, защото във всички Народни събрания, включително Великото НС, представителите на ДС имаха мнозинство. Двете антикомунистически правителства на Ф. Димитров и Иван Костов се интересуваха в това отношение само да запазят монопола на признати антикомунисти. Да се борят инак за декомунизация не ги интересуваше.

Какво е положението днес:

1. Никоя посткомунистическа страна не блести с успехи в декомунизацията си (с - частично - изключение на бившата Германска демократична република),
2. Други посткомунистически страни имат известни успехи,
3. България няма никакви успехи, по простата причина че практически не е започнала с истински опити на декомунизация.

Единствената надежда е, че не е вече много късно, най-сетне да започне.