Проф. Миленков: "БКП злоупотреби с психиатрията"
интервю
на Вероника Бикова
Проф. Кирил Миленков е роден в София през 1929 година.
Завършил е медицина през 1953 г. и вече 50 години работи в областта
на клиничната и социална психология. Работил по проблеми на психичното
здраве, психосоматиката, афективните психични отклонения, разпространението
на душевните заболявания, медицинската етика, правата на човека.
Има над 300 научни публикации. Участвал е в много международни конгреси
и научни форуми. Преподавал е в Медицинския университет и в Софийския
университет "Св. Климент Охридски". Неколкократно е участвал в заседания
и работни групи на Световната здравна организация и в структури
на неправителствени организации по правата на човека.
Проф. Миленков, какво се случи с науката психиатрия
в България след 9 септември 1944 г., какво е представлявала тази
наука преди това?
Това е една от основните медицински специалности,
която има много дълги традиции в световната медицина. В България
в университетското образование тя влиза през 1918 г., когато е открит
Факултетът по медицина. Психиатрията се предвижда в преподаването
след четвъртата година на обучението и оттам насетне започва да
се развива като наука. Иначе практиката далеч предхожда времето
на образованието и на научните изследвания. След 1944 г. беше злоупотребено
именно с психиатрията като практика, и то не само в България, а
във всички страни, които попаднаха в Източния блок. Моделът е еднакъв,
но нивото беше различно.
Съветският модел имате предвид, нали?
Да. Показателен е фактът, че след като психиатрите
от СССР през 80-те години са изключени от Световната психиатрична
асоциация след изнасянето на данни от правозащитни организации за
употребата на съветската психиатрия за политически цели, българските
им колеги сами напускат асоциацията без никой да ги гони.
Във формално отношение през социалистическия период
всяка научна статия задължително трябваше да започне или да завърши
с хвалебствие на съветската психиатрия. И то забележете - на съветската,
не на руската. Трябва да се отбележи обаче, че руската психиатрия
е била на много високо ниво преди революцията. Показателен е фактът,
че терминът "циклофрения" е въведен от руския учен Рибаков. Много
време след това не се знаеше кой го е въвел, защото този човек е
бил, условно казано, "царски" преподавател. Изгонен е от катедрата
по психиатрия и от тогава изчезва и го няма повече, нито пише, нито
преподава, нито лекува. Това е само един пример как комунистическата
власт се отнесе с науката. След революцията в СССР психиатрията
започва да се развива по друг начин, да обслужва не медицината,
а властта.
Може ли да разкажете на базата на Вашия личен опит
как това стана в нашата страна?
Да, ще ви дам пример от моето следване. Тогава учихме
само в София, нямаше медицински университети в други градове. По
онова време психиатрията и неврологията бяха обединени в една катедра.
Учихме и двете дисциплини така, както те се изучават в Европа. Тоест
още учихме медицина по класическата схема. По съветски модел по
онова време започна да се говори за това как се преподава и как
се практикува психиатрия. И понеже тогава властваше идеята за историческия
материализъм, се въведе един изпит по диамат и истмат. Много колеги
се чудиха това абревиатура ли е или какво. Но за да завършиш медицина,
вече трябваше да положиш изпит и по диалектически и исторически
материализъм. Именно това стои в основата на тази практика - определени
хора да бъдат обявявани за психично болни, само защото не изповядват
официалната сталинска, ленинска или марксическа идеология. Именно
по време на обучението за този изпит се налагаха такива модели на
изразяване и на действие.
Променя се критерия за нормалност? В смисъл, че
"нормалността" става функция на изповядването на определена идеология,
а не физиологическо състояние?
Да, точно така. Това е всъщност политическата злоупотреба
с психиатрията. Това е в основата, правилно сте схванали.
Можете ли да дадете пример с конкретни случаи?
Да започнем от мерките, които се взимаха при пристигането
на високопоставен чуждестранен представител. Тогава от Държавна
сигурност отиват в диспансера и искат списъка на диспансиаризираните
лица с психични заболявания. Това са лица, които са имали някога
психични проблеми. Това си е една професионална тайна, има и списък
на лица със сърдечни, с диабетични заболявания и т.н. Но тези хора
вече не лекарите, а служителите на ДС пресяват - кой от тях би представлявал
опасност. Тези хора просто ги прибираха от къщи, качваха ги в един
автобус и ги пращаха в най-близката психиатрична болница за 2, 3,
5 дена. Докато мине мероприятието. Някои от тях може и действително
да са боледували. Но забележете, че комунистическата държава счита
потенциално за най-опасни именно тези хора. В професионален аспект
от медицинска гледна точка и в хуманен аспект от човешка гледна
точка абсолютно недопустимо е хора с такива заболявания да бъдат
третирани по този начин. Но тук проблемът явно не е бил психическото
здраве, а политическата опасност.
Има и нещо друго. Всеки психиатър, всеки главен лекар
в психиатрична болница, който е работил по комунистическо време,
може да потвърди, че обичайна практика за него беше изведнъж да
му пристигнат два автобуса с по 40 души и му казват "Тези хора остават,
защото има съмнение, че са психично болни".
Кои му казват? По чие нареждане?
По нареждане на ДС, с тяхна охрана и няколко души
милиционери, облечени в официалните милиционерски униформи.
Искате да кажете, че освидетелстването на психично
здрави хора по поръчка на ДС е било публична тайна сред Вашите колеги?
Да. Отначало бяхме учудени кой ги събира, защо ги
събира, докато схванахме, че списъците на диспансеризацията се правят
примерно по доноси на квартални партийни организации, че еди-кой
си има психически проблеми, и за да бъде добре, трябва да се погрижат
за него, да го настанят в болница. Това е било изключително удобно,
защото няма нужда от съд, няма нужда от прокурорско решение. В онези
години ние се борихме да бъде въведено т.нар. "информирано съгласие".
Тоест един човек да даде писмено съгласие, че позволява и иска да
бъде лекуван.
За бруталната злоупотреба с психиатрията помогна едно
понятие, въведено от съветската психиатрия - т.нар. "латентна шизофрения",
т.е. меко протичаща шизофрения. Под тази фасада много хора биваха
настанявани в психитрична болница.
А пази ли се някаква документация за такива случаи?
Документацията беше унищожена, особено след Възродителния
процес. Имаше нареждане във всички болници да бъде унищожена документацията,
което е престъпление и към науката, не само към човека.
С една дума нищо не може да бъде доказано с документ?
Много трудно, само ако тук таме нещо е останало. Иначе
само свидетелства.
Но мога да Ви дам съвсем конкретен пример за това
доколко държавата използваше и злоупотребяваше с психиатрията. В
клиниката, в която работих - "4-ти километър", се откри едно отделение
- съдебно-психиатрично, там дори началникът на отделението нямаше
право да влезе в него. Уж той е началникът, но пред отделението
имаше една врата с двоен ключ и милиционери, които пазят. Там пускаха
при нужда само дежурния лекар и ни придружаваха, не ни оставяха
нито за секунда сами с пациентите. Лекарите дори нямаха достъп до
документацията на този отдел, нямахме право дори да се интересуваме.
В лечебния план също нямахме право да се месим. Имаше определени
пациенти, с които беше забранено свиждането. Никой не можеше със
сигурност да твърди тези пациенти здрави ли са или болни.
А самите психиатри как са реагирали на този произвол?
Те са съзнавали какво вършат.
Да, но го приемаха като необходимост, временна мярка.
Просто не провеждаха някакво сериозно лечение на такива пациенти,
защото тези хора не бяха болни. Само ги приемаха в болница. Казваха
си "Ако не в тази, ще е в някоя друга болница. Или в затвора".
Добре, но след 10 ноември вече няма ДС, няма член
първи. Защо за тези неща самите психиатри не разказаха? В други
държави от бившия социалистически блок се написаха книги, направиха
се документални филми.
Опитвахме се. Аз бях от хората, които говориха по
този въпрос. Направих едно събрание на психиатричното общество,
избрахме комисия, която да издири, да документира и да представи
случаите на неправомерно освидетелствани лица. Тази комисия обаче
приключи дейността си, без да представи нито един доклад. Това не
ме спря, аз отпечатвах статии и научни съобщения в тясно професионална
среда.
Но защо всички безобразия на комунизма независимо
в каква сфера от живота са извършени по традиция в България остават
в тясно професионална среда? Не е ли това начин да се потули въпросът?
Вие сам разбирате, че проблемът с неправомерното освидетелстване
е прекалено сериозен, той е общочовешки, а не тясно професионален…
Много често, г-це Бикова, мои колеги казваха "Абе,
сега, това е минало, какво да го обсъждаме". И за това има причина.
Просто българските психиатри не искаха да признаят, че и те са били
участници в този държавен произвол. Всички предпочетоха да кажат
"Аз с това не съм се занимавал. Имаше нещо такова, но не мога да
си спомня точно. Аз не бях тогава в клиниката". Всички избягват
прекия отговор за "съучастието" ни - затова, че знаехме. А младите
колеги не знаят.
Това отношение към психиатрията обаче според мен
има и друга страна. Паралелно със затварянето в лудницата на здрави
хора, истинските психично болни са били лишавани от помощ, защото
държавата просто не се е интересувала от човека. По тази логика
на психиатрията не се е гледало като на наука, която трябва да лекува
душата.
Да, за съжаление това е така. Държавата изобщо не
се интересуваше от тази наука. Всичко беше оставено на съвестта
и възможностите на отделния психиатър или психиатричния екип. Нямаше
последователна държавна политика. Тогава изобщо нямаше неправителствени
организации, който да подкрепят психиатрията - нещо, което съществува
във всяка цивилизована държава. Много късно ги създадохме в България.
Нямаше възможност, а не само практика да се помага на преболедували,
да се обучават техните роднини, хората, които се грижат за тях.
Ще ви дам съвсем конкретен пример. Държавата отпускаше
1.80 лв. за храна на един човек в болница, а за психично болен 1.20
лв. Това е маркер на един скрит геноцид. Когато един пациент е оставен
в лоши условия, той по-бързо ще умре. Във всяка цивилизована държава
на хората с психиатрични проблеми се отделя голямо внимание, помага
им се.
Искам да Ви кажа и кои бяха пациентите с психически
и психиатрични заболявания, когато работех в женското отделение
на "4-ти километър". Това бяха селянки, такива селянки, каквито
Вие не познавате, защото вече няма такива, на които ТКЗС отне всичко
- животните, земята. Тези хора бяха толкова автентично и искрено
привързани към мястото, което обработват, към добитъка си, че не
можаха да преживеят, че им взимат най-скъпото. Изпадаха в много
тежки депресии. И когато на село видят, че примерно една жена плаче
за овцата си, за кравата си, за земята си, я закарват при нас, в
лудницата.
Искате да кажете, че паралелно с идеологическия
прочит, който беше наложен на творчеството на Йовков в хуманитарен
аспект, в човешки аспект, условно казано Йовковите герои, хората,
за които той написа гениалните си произведения, бяха докарани до
лудост заради прекъсването на изконната връзка човек - земя?
Да, на практика така се получи. Унищожаването на българското
село в онези времена имаше и такова измерение. Сега отнетата земя
пустее.
Като че ли това отношение към психично болните,
което някога е било наложено от комунистическата държава, след 10
ноември, когато тази държава вече уж престана да бъде комунистическа,
остана същото? Вие казахте, че преди 10 ноември психично болните
пациенти са били изоставени? Сега положението не е ли същото?
Да, права сте. Има няколко причини за това. В професионален
план ръководителите на психиатрията на всички нива останаха едни
и същи. Смениха си длъжностите примерно от главен лекар на управител.
Всички водещи места се заемат от лица от номенклатурата, които са
обучавани по принцип така да мислят. По този начин се получи така,
че старото мислене, старото отношение към болните не се промени,
независимо от новите условия. Българският хелзинкски комитет издаде
две книги за плачевното състояние на домовете за психично болни.
Тези изследвания донякъде успяха да наложат на държавните органи
да направят условията по-добри.
Втората причина е от човешко естество. Нашият народ
по мои впечатления е бил толерантен към психично болните.
Но не е въпросът в толерантността, а в практическото
отношение. Психичната травма тук е срамна болест. Както и преди,
светът продължава да се разглежда като чернобял - хората се делят
на луди и нормални. Не се говори например за типичните неврози за
възрастта между 10 и 20 години, за психическите смущения на жените,
пострадали от домашно насилие, на децата без родители…
Точно така. Независимо от толерантността българското
общество предпочита да изолира тези хора, вместо да им помага. Тоест
практическото приложение на толерантността е съчувствието, но не
и помощта, грижата, разбирането, съпричастността. У нас обществото
не е узряло още дотолкова, че да осмисли този проблем.
Как си обяснявате използването на медицински термини
в политически контекст? Аз следя сравнително редовно френската и
американската преса и не мога да си представя същите думи, които
толкова лековато се употребяват тук, да бъдат използвани там. Например
всички варианти на обвинението в лудост на политически опоненти.
Забелязал ли сте, че дори чисто езиково на английски език "mad",
"insane" или на френски език "fou", "aliene" не звучат като българското
"луд" и руското "сумасшедший"? поне аз не мога да си представя френската
и английската дума, употребена в политически контекст.
В парламента дори, не само в медиите ще чуете да казват
"това е шизофренно мислене". Нещо абсолютно недопустимо. Вие сте
напълно права, г-це Бикова, но това не е само от некомпетентност.
Това е една тенденция, която се прокара от комунистически образованите
личности.
А къде е отговорността вече на самите професионални
психиатри? Аз твърдя, че ако в "Ню Йорк Таймс" се появи квалификацията
"луд", изразена под някаква форма, независимо от това кой е човекът,
за когото тя се прави, няколко неправителствени психиатрични организации
ще се противопоставят на това, ще го осъдят като недопустимо от
професионална гледна точка. Защо самите български психиатри позволиха
след 10 ноември допуснаха тясно професионални термини, с които те
работят, да бъдат употребени за политическа разправа, т.е. да се
вдъхне нов живот на стария съветски модел?
Много интересен и уместно зададен въпрос, на който
обаче нито аз, нито който и да било друг може да даде пълен и точен
отговор. Аз бих попитал защо Надежда Дункин, известна актриса, дълго
лежала в затворите, когато през 1995 г. заяви, че ще се яви да свидетелства
какъв терор й е бил налаган, е била убита с тояга, както са ги убивали
в Ловеч, в леглото си в блока в Обеля. Тя вика, съседите дори не
се обаждат. Сега и аз да Ви питам, защо обществото не потърси отговорност?
Защото това, за което ме питате, е част от цялото
българско изоставане - социално и възпитателно. Всички мълчим, защото
ни затвориха устате за истината и очите за човешкото страдание.
публикувано в брой 23 от 2003 г. на в. "Про и анти"
|