Борбата за архивите на бившата Държавна сигурност

Проф. Михаил Константинов

Поредните баталии около архива на Комисията за разкриване на документи и установяване на принадлежност към бившата ДС или бившето РУ към ГЩ (известна още като комисията “Андреев” по името на нейния председател) за сетен път повдигнаха въпроса за това, докъде стигат пипалата на уж “бившата”, но всемогъща и до днес комунистическа Държавна сигурност. Ще припомним, че до момента комисията “Андреев” публикува 5 доклада, в които бяха огласени 209 лица с доказана принадлежност към ДС и РУГЩ, намерени бяха 57 лица с непълни доказателства за принадлежност и 206 картотекирани лица. За 16 лица спецслужбите поискаха данните за сътурничество с ДС и РУГЩ да се запазят в тайна, очевидно поради голямата им “ценност” и към днешна дата. Естествено, горните лица не са случайно избрани граждани, а високопоставени политици и държавни служители, чието “осветяване” за връзки с ДС се изисква от отменения вече Закон за достъп до документите на бившата ДС и бившето РУГЩ.

Назидателно е също така да се припомни, че този закон беше старателно окастрен от Конституционния съд. КС първо изключи от списъка на подлежащите за огласяване лица собствените си членове. По скромното ми мнение това е забележителен пример за докарване до абсурд на тезата за невинност до доказване на противното – конституционните съдии се самообявиха не само за невинни, но за неподлежащи на проверка за виновност. Това решение, впрочем, не учуди никого предвид на тогавашния състав на КС, за някои от членовете на който вече бяха изнесени данни за активно доносителство в полза на ДС.

В същото това решение, за огласяване на данни за принадлежност към ДС, се изисква в архива на ДС да се открият или собственоръчно написана декларация за сътрудничество, или саморъчно написани доноси. Същевременно едва половината секретни сътрудници на ДС са подписвали декларации (по данни за ЩАЗИ, които са съотносими за ДС), а много от тях са правили само устни доноси, оформяни в рапорти от оперативния работник. От друга категория секретни сътрудници (съдържатели на явочни и конспиративни квартири) пък по принцип не са се искали писани материали. Така с това си решение КС фактически изключи възможността за огласяване на половината от секретните сътрудници на ДС: агенти, резиденти и съдържатели на явочни и конспиративни квартири.

В допълнение към споменатите доклади на комисията “Андреев”, в нейния секретен архив сега се намират около 550 материала за лица с установена или спорна принадлежност към ДС.

СРЕД ТЯХ СА НЯКОИ МНОГО (АМА МНОГО!) ИЗВЕСТНИ
представители на политическия, икономическия, медиен и академичен елит на страната. И явно натискът да се скрият отново тези документи, е много голям. Тук е уместно да напомним, че в последните месеци на комисията “Андреев” нейната дейност беше активно саботирана както от ръководството, така и от някои служби на МВР. Показателен е фактът, че МВР не представи изскваните от закона данни например за висшия църковен клир. Че Синодът на Максим е пълен с доносници на ДС, е публична тайна, но все пак едно официално огласяване на имената щеше да покаже на цялата общественост, кой е виновен за разцеплението и преманентните скандали в Българската православна църква.

Ако проследим сагата с архива на ДС ще видим, че редица правителства след 1993 г. не са изпълнявали изискванията на Конституцията и закона. Когато някой крие доносниците, това означава едно от двете (или и двете): или има достатъчно доносници в собствените си редици, или иска да контролира чрез досиета доносниците в чуждите редици. Но в политиката, както впрочем и в икономиката, няма грешки ненаказани. Когато заради тактически или лични причини се нарушават принципите и законите, това се връща като бумеранг и помита нарушителите. Интересно колко ли още време ще ни трябва докато го научим?

През 1990 г. във Великото народно събрание беше създадена анкетната комисия “Тамбуев” за разкриване на депутатите, сътрудничили на ДС. Скоро стана ясно, че комисията е създадена не да разкрие, а да скрие истината за ролята на ДС. Извадени бяха (при това неофициално) имената на няколко депутати, главно възрастни хора, членове на БЗНС “Н. Петков”, лежали по лагери и затвори и подписвали документи за сътрудничество под натиск. Освен да скрие истината,
КОМИСИЯТА “ТАМБУЕВ” ИМАШЕ ЗА ЦЕЛ ДА ДИСКРЕДИТИРА САМАТА ИДЕЯ
за разкриване на досиетата. И в двете си основни цели комисията до голяма степен успя.

В края на 1993 г. 36-то Народно събрание прие по предложение на депутата от СДС Любомир Павлов едно забележително решение (обнародвано в бр. 86 на Държавен вестник от 21.10.1994 г.). Според това решение “сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнение на специфичните задачи на органите на ДС, както и агентурната информация на тези органи, отнасящи се или свързани с периода до 13.10.1991 г., не се смятат съставляващи държавна тайна…”. Това решение е в сила и днес. Така че в някакъв смисъл целият спор за архива на комисията “Андеев”, както впрочем и за целия архив на МВР (и част от архива на НРС и служба “Военна информация” към МО) до октомври 1991 г., изглежда безмислен. Тези архивни документи трябва незабавно да се предадат на Държавния архивен фонд, като се осигури достъп на българските граждани до тях по установения начин. Да сте забелязали впрочем у министър Петканов желание да изпълни решението на Народното събрание? Справедливостта изисква да се отбележи, че всички министри на вътрешните работи след м. октомври 1994 г. също така не поискаха или не посмяха да изпълнят това решение. Така беше нарушен и продължава да се нарушава чл. 86, ал. 2 от Конституцията на Р. България, според който “… решенията на Народното събрание са задължителни за всички държавни органи…”. Във връзка с това изниква основният въпрос: Кое е най-страшното, което се случва тук и сега? И отговорът е, че това не са всекидневните взривове и убийства, не е безочливият грабеж на каквото е доостанало, не е и в крайна сметка надменното нарушаване на Конституцията и законите от властимащите. А

НАЙ-СТРАШНОТО Е, ЧЕ НА НИКОГО НЕ МУ ПУКА ОТ ВСИЧКО ТОВА

Затова съвсем заслужено ще ни управляват тези, които си избрахме, и ще понасяме всякакви издевателства дотогава, докато ги приемаме доброволно.

Сагата с архива на МВР затова е сага, защото протича в много явни и тайни действия. През 1997 г. 38-то Народно събрание прие Закон за достъп до документите на бившата ДС. Поради редица причини този закон изигра положителна, макар и крайно ограничена роля. Но пак според този закон, една година след влизането му в сила документите на бившата ДС се предават в Централния държавен архив. Така например в края на 1998 г. всеки български гражданин би трябвало да може да прочете досието на г-н Ахмед Доган с поетичния псевдоним “агент Сава” и сам да прецени дали и доколко едно 14-годишно доносителство за бившата ДС е достойнство или грях. Да сте забелязали нещо подобно да се е случило? Май скоро няма и да се случи.

Какъв е изводът? За 13-те години на прехода страната ни направи 2-3 опита да се отърси от мръсното си кадесарско минало, но не успя и в момента пак е на нулата. За разлика например от другите бивши комунистически страни, че даже и от Румъния с нейната печално известна “Секуритате”.

На приказки почти всички у нас са за НАТО и ЕС, включително бивши членове на ръководния и оперативен състав на ДС, агенти, резиденти и явочници. И как иначе, като те пак са в парламента, правителството, президентството, бизнеса и банките, спорта, университетите, медиите и къде ли още не. Може някои наистина да са за НАТО, може други отдавна да са превербувани от същото това НАТО, но това няма особено значение. Важно е друго - дали НАТО и ЕС ще ни искат след като прекрасно знаят за размера на ДС-присъствието в политическите, обществените и бизнес средите у нас? Има сериозни основания да се смята, че в момента една решена на всичко група хора от средите на бившата ДС води последна отчаяна битка за отклоняване на България от европейския й избор. Оръжейните скандали, влошената криминогенна обстановка, редица други преки и косвени наблюдения и не на последно място битката за архива на ДС показват, че тази хипотеза не е политическа параноя.

За съжаление, очаква ни тежко изпитание във връзка с предстоящата война в Залива. Няма съмнение, че тя ще бъде използвана от противниците на евроатлантическата ориентация на страната ни. Как точно ще го направят, ни предстои да видим. А дали ще успеят, зависи от нас и по-точно от това, дали от група поданици сме станали отново общество.

в. "Детонация", 6 януари 2003