|
Има ли миналото давност
Тимоти Аш
Един от най-важните въпроси на нашето време днес е
как народите да се разделят със своето тежко минало. Проблема трябваше
да решават редица страни в различни краища на света: Чили, Аржентина,
Уругвай, Салвадор, Испания след смъртта на Франко, Гърция след падането
на “черните полковници”, Етиопия, Кампучия и всички посткомунистически
държави от Централна и Източна Европа. Този проблем е изследван
в множество книги и статии, написани преди всичко от политолози,
юристи и правозащитници, които за разлика от историците разглеждат
миналото най-вече като съставна част от “преходните процеси”, придвижващи
страната - поне авторите се надяват да е така - от диктатура към
стабилна демокрация.
Мен лично към тази тема ме подтикнаха преживяванията,
които изпитах, докато четях собственото си досие в Щази, а в по-широк
контекст - наблюденията как - успешно или безрезултатно - страните
от Централна Европа се опитват да се отърсят от наследството на
комунистическото управление. В случая ще насоча вниманието си към
опита на страните от Централна Европа, като по-специално ми се иска
да съпоставя твърде своеобразната ситуация в Източна Германия и
ситуацията в другите държави от Централна Европа, освободили се
от комунистически гнет.
В процеса на съпоставката разглеждам четири основни
въпроса. Нужно ли е изобщо да помним миналото и да се мъчим по някакъв
начин да преодолеем неговите последствия - или е по-добре просто
да го забравим? Трябва ли все пак да се обръщаме към него и в кои
случаи? Кой би следвало да се занимава с това нещо? И, най-сетне,
по какъв начин то трябва да се върши?
1
На първия въпрос (нужно ли е?) Германия след 1989-а отговори единодушно:
“Да!” - “Разбира се, че трябва да помним миналото! Разбира се, че
трябва с всички възможни средства да премахнем последиците от комунистическата
диктатура!” Именно Германия в стремежа да си разчисти напълно сметките
с миналото постави разбирането на проблема на ново равнище.
Защитниците на тази позиция се основаваха на определени
нравствени, психологически и политически аргументи. Интересно е,
че нравственият императив - да пазим паметта за миналото - по това
време често приемаше познатата ни от традициите на юдаизма форма:
“В паметта е тайната на изкуплението.” Психологическите аргументи
сочеха, че за народите, както и за отделните хора, е вредно да потискат
спомените за печални или мрачни събития от миналото - напротив,
тежкият “труд на скръбта” (Trauerarbeit) може да се окаже целителен
за тях. На първо място обаче се изтъкваха не нравствени и психологически,
а политически съображения: подчертаваше се, че стремежът за осмисляне
на миналото ще помогне да се предотврати възраждането на злото в
бъдеще. В обединена Германия обичаха да повтарят мисълта на Джордж
Сантаяна: ония, които забравят своето минало, са обречени да го
преживеят отново.
Нищо чудно, че поставянето под съмнение на тази абсолютна
истина в Германия се смяташе за “политически некоректно”. Нима след
Холокоста някой би посмял да призове да забравим миналото? А всъщност
историята познава немалко случаи - в различни страни и в различни
времена, - когато тъкмо това на пръв поглед задължително днес условие
е било отхвърляно категорично. Много привърженици на идеята да се
забрави миналото са били влиятелни за времето си хора. Така например
Цицерон само два дни след убийството на Цезар заявява в римския
сенат, че всички спомени за кървавата разпра трябва да бъдат предадени
на вечно забвение. Oblivione sempiterna delendam. Европейските мирни
договори, като се започне с договора от 851 г. между синовете на
Луи Благочестиви - Лотар, Лудвиг Немски и Карл, и се свърши с Лозанския
договор от 1923 г., съдържат специални декларации да се забрави
миналото. Подобни призиви присъстват и във френските конституции
от 1814 и 1830 г. Гражданската война в Англия завършва с приемане
на Закон за освобождаване от преследвания и давност.
Дори след 1945 г. Европа знае немалко примери за политика
на давност на предишните грехове. Когато завършва първоначалният
период на необуздано “пречистване”(Epuration), следвоенната Френска
република се изгражда на основата на една донякъде целенасочена
политика, стремяща се да отстрани болезнените спомени за колаборационизма
на правителството във Виши и за окупацията на страната, като в съзнанието
на нацията преднамерено ги заменя с обединяващите митове на Дьо
Гол за неделима, непокорена, сражаваща се Франция. Ако се вгледаме
внимателно, ще видим, че в много западноевропейски страни следвоенната
демокрация се гради на волята за давност - достатъчно е да посочим
Италия или Австрия на Курт Валдхайм, които със съдействието на съюзниците
успяха да се представят като невинни жертви на нацистката агресия.
Да си спомним също Западна Германия през 50-те години, когато се
предприемаха явни действия за укриване на нацисткото минало.
Могат да се посочат и други примери. Преходът към
демокрация в Испания се осъществяваше чрез планирана стратегия,
изключваща борбата с миналото или неговото “осмисляне”. В тази връзка
Хорхе Семпрун говори за “съзнателна колективна амнезия”. Безспорно
в началото Испания изпитваше остър интерес към близката си история,
но въпреки това в нея нямаше нито съдебни процеси над франкистките
лидери, нито чистки, нито комисии за установяване на истината. По
случай 50-годишнината от началото на гражданската война Фелипе Гонсалес
издаде постановление, в което се казваше, че войната “окончателно
е отишла в миналото” и “не оказва повече влияние върху реалния живот
на страната”.
Нещо аналогично се случи дори в посткомунистическа
Полша. Първият след 40 години некомунистически министър-председател
Тадеуш Мазовецки при откриването на новия парламент заяви: “Ние
прокарваме между нас и миналото дебела черта (gruba linia).” По-късно
Мазовецки неведнъж повтори, че е имал предвид нещо напълно конкретно:
правителството му поема отговорност само за решенията, приети от
него самото. Но изразът “дебела черта”, често цитиран оттогава с
нарочна промяна - gruba kreska, бързо се разпространи и винаги се
е разбирал тъкмо като изказване в полза на “испанския” подход към
тежкото минало на страната. Макар тази интерпретация да не съответства
на първоначалния контекст, в който фразата прозвуча, тя напълно
отговаря на общата насока в политиката на Мазовецки и колегите му.
Добре си спомням тогавашните разговори сред поляците
и преобладаващото настроение: да оставим миналото на мира, никакви
съдилища и взаимни обвинения, да устремим поглед към бъдещето, към
демокрацията и Европа, както направиха испанците. Това настроение
се обяснява донякъде с факта, че до събитията през 1989 г. в Полша
се стигна чрез договаряне със стария режим, чиито представители
продължаваха да заемат високи длъжности, включително и постове в
правителството. Имаше и друга причина: през 1990 г. никой не можеше
да си представи дори, че бившата комунистическа партия ще се върне
на власт в резултат на свободни избори. Ето защо изглеждаше, че
няма особена потребност да се напомнят ужасите от комунистическото
минало, тъй като на дневен ред стояха много по-неотложни въпроси
- например реформите на икономиката според т. нар. план Балцерович.
Обаче зад всичко това се криеше по-дълбоко съображение, основаващо
се на философията на опрощението, с която Мазовецки, либерален католик
и стар съветник на “Солидарност”, беше близък на много участници
в бившите опозиционни движения в страните на Централна Европа.
Тъкмо обратното, в Германия предишните източногермански
дисиденти Герд Попе от “Движението за мир и права на човека” и свещеник
Райнер Апелман настояваха за решително и цялостно разчистване на
сметките с предходния исторически период. А в другите страни от
източната част на Централна Европа именно дисидентите, пострадали
най-пряко и осезаемо от стария режим, повече от всички демонстрираха
готовност да прокарат “дебела черта” между настоящето и миналото.
Класически пример е Вацлав Хавел в Чехословакия. През първата година
на своето президентство и той като Мазовецки провеждаше политика,
която би могла да бъде назована пълен отказ от каквото и да е разчистване
на сметки с миналото. По друг път, различен и от германския, и от
чешкия вариант, вървеше Унгария. Членовете на консервативното правителство
на Йожеф Антал, които в миналото не се бяха проявявали като активни
борци с комунизма, държаха гръмогласни речи, като настояваха държавният
апарат да бъде прочистен от комунисти. Но цялата тяхна “очистителна”
риторика въобще не се подкрепяше от реални мерки. Както често се
е случвало в историята, най-резки бяха различията между Германия
и Полша.
2
Преминавам към втория въпрос: кога именно трябва да се разчистят
сметките с миналото? Съществува и междинна гледна точка: “Да, нужно
е, но не сега.” Един от аргументите за забавяне са неоранкистките
схващания, според които всеки опит да се пише история “по горещите
следи” е неуместен: накратко казано, още не сме се дистанцирали
достатъчно от събитията, за да разберем истинското им значение,
още сме емоционално ангажирани, пък и не всички източници са достъпни;
по-добре е да се изчака трийсетина години; тогава ще можем да се
запознаем в архивите с всички официални документи. Обаче в посткомунистическа
Европа тоя аргумент създава порочен кръг, тъй като тъкмо хората,
разсъждаващи за недостъпните източници, държат обикновено архивите
под ключ.
Изтъкват се и други, политически доводи. Привържениците
на бавните действия смятат, че онова, което би трябвало да укрепи
новата демокрация, всъщност може да я подкопае. Прекомерното внимание
към тежкото минало би могло да разчопли старите рани и обществото
да се раздели. А добре е да се постъпи така, че функционерите, колаборационистите
и обикновените граждани, поддържащи диктатурата, да участват в изграждането
на новата демокрация. Философът Херман Любе предполага, че именно
политиката на Аденауер през 50-те години, прикриваща нацисткото
минало (другояче казано, амнистия, допълнена с амнезия), е позволила
да се сплоти обществото, без което демокрацията в Западна Германия
не би била възможна. Тази политика помогнала на нацистите да станат
демократи.
На всички изложени аргументи би могло да се възрази
твърде убедително. Първо, с течение на времето растат историографските
загуби, без да се компенсират по значимост от преимуществата, които
предлага разширената документална база или емоционалната неутралност.
Едни свидетели на събитията умират, други забравят случилото се
или преосмислят своите спомени; що се отнася до архивните документи,
най-страшните събития от периода на диктатурата често пъти не намират
адекватно отражение в тях. Второ, жертвите и техните роднини имат
моралното право да знаят от чия ръка са пострадали те самите или
скъпите им близки. Трето, протакането и прикриването нанасят сериозни
психически и политически вреди. Фактът, че предишните палачи и водачи
остават ненаказани, а понякога и запазват високите си постове, компрометира
новия режим в очите на хората, които биха могли да му осигурят най-стабилна
подкрепа. Калта през цялото време изплува на повърхността и често
се използва за неблаговидни цели, в интерес на моментни политически
дискусии.
3
Положението в Германия предизвиква и третия въпрос: “Кой трябва
да извършва правосъдието?” Както е известно, дългото мълчание през
50-те години е предшествано и от опити за денацификация, предприемани
от окупационните власти, и от съдебните процеси в Нюрнберг, ръководени
от държавите победителки. И Нюрнберг, и денацификацията стават отправна
точка на всички дискусии по тази тема. Огромно предимство е, че
въпросните мероприятия се осъществяват след пълния разгром на хитлеристка
Германия и се насочват от външни сили. Тук липсват вътрешнополитически
сдържащи фактори, както е например в Латинска Америка, където бившите
въоръжени пучисти благоденстват, или в Русия, където продължават
да функционират старите секретни служби. Под ръководството на съюзниците
бяха извършени немалко неща. Но външният и принудителен характер
на прочистването имаше и своите недостатъци. Може да се предполага,
че прикриването на миналото по времето на Аденауер е в известна
степен реакция на германците срещу “правосъдието на победителите”
и следователно срещу историята, създадена от победителите.
В повечето европейски посткомунистически страни положението
е напълно противоположно. Краят на комунистическата епоха в тях
не се съпътства от нова окупация - напротив, всички те се смятат
освободени от властта на окупатори. При това само пет страни - Полша,
Унгария, Румъния, България и Албания, преодоляват комунистическото
минало (или не го преодоляват) в същите държавни граници, които
съществуваха и при комунизма. Върху територията на другите страни
- бившия Съветски съюз, бивша Югославия и бивша Чехословакия, възникнаха
множество по-малки нови държави, наследници на старите. По-точно,
те имаха правото да отричат и наистина отричаха тази приемственост,
като заявяваха, че нямат никакво отношение към наследството от миналото.
Така например литовците, които се освободиха от окупационния гнет
и се борят за ново лице на нацията и държавата, не успяха да устоят
на изкушението да прехвърлят цялата вина на други: “Те го направиха,
ние нямаме нищо общо.” Дори руснаците, обзети от същото изкушение,
биха могли да кажат: “Онова не беше Русия, а Съветският съюз.”
Ще повторя: положението на Германия сред тия страни
е напълно уникално. Докато поляците и унгарците останаха със своето
минало очи в очи, източните и западните германци трябваше да решават
проблема с общи усилия. Раздразнените жители на Източна Германия
смесват произволно историческите метафори и говорят за “аншлус”
на източните земи, който се съпровожда от типичното “правосъдие
на победителите”. Може да се възрази, че “аншлусът” беше доброволен,
подкрепен на свободни избори с гласовете на повечето източни германци,
а най-смелите мерки по разчистване на сметките с миналото - разсекретените
архиви на Щази, установяването на официалните лица, отговорни за
преследването на невинни граждани, бяха предприети по настояване
на източните германци. Въпреки това недоволството им е разбираемо.
След обединението на Германия наистина твърде често се забелязва,
че западните германци решават съдбата на източните - в съда или
в органите на изпълнителната власт.
И тук възниква въпросът: имаме ли право ние, хората
от Запада, които никога не сме се сблъсквали с мъчителната ситуация
на избор, налаган от живот в условията на диктатура, да съдим от
своите външни позиции ония, на които се е паднала такава участ?
Нима сме напълно сигурни как щяхме да се държим при същите условия?
Може би и ние щяхме да станем партийни функционери или информатори
на тайната полиция? Имаме ли всъщност правото да съдим?... Но може
да се постави и друг въпрос: имаме ли право да прощаваме? “Не прощавайте”
пише Збигнев Херберт, великият поет на полската съпротива:
и не прощавай наистина
не е в твоята власт да прощаваш
от името на тези които в зори бяха предадени
Право да прощават имат единствено жертвите
4
Дори в границите на своята страна ние не можем да избегнем въпроса:
“Кой има право да съди?” Наистина, кой? Парламентът? Съдиите? Специални
комисии или трибунали? Печатът и телевизията? Може би историците?
Въпросът “кой” неусетно преминава в “как” как да се съди? Тук
се очертават три възможни пътя: съдебни процеси, чистки и историческо
просвещаване на нацията. (Оставям настрани извънредно важните и
същевременно извънредно сложни проблеми за реабилитацията, компенсацията
и връщане собствеността на жертвите и техните роднини.)
Изборът на един или няколко пътя и възможната степен
на придвижване по всеки от тях зависи от характера на бившия диктаторски
режим, от вида на преходния процес и специфичните черти на сменящата
го демокрация - ако, разбира се, той е заменен наистина с демокрация.
Например в освободена Централна Европа политическите ограничения
бяха много по-малко, отколкото в Латинска Америка. Но в Аржентина
влиятелната военна върхушка не само успя да избегне съдебните преследвания,
но да издейства помилването на ония високопоставени военни, които
бяха осъдени по-рано. Но и репресиите там в предходния исторически
период бяха твърде различни.
Американската писателка Тина Розенберг определи това
различие с проста, но точна формула: в Латинска Америка потискането
на несъгласните е в дълбочина, а в Централна Европа - широкомащабно.
В Латинска Америка имаше хора, които без всякакво колебание можеха
да се причислят към жертвите - инквизирани, убити или, ако употребим
едно известно, но особено изразително съчетание, “безследно изчезнали”.
Всички те бяха жертви на друга група хора - армейски и полицейски
офицери, членове на “ескадроните на смъртта”, които също тъй безспорно
носят отговорност за убийствата и мъченията. А в Централна Европа,
след апогея на репресиите през сталинската епоха, режимът, с няколко
значителни изключения, се опираше обикновено на много по-голям брой
граждани, които с не толкова жестоки и не така очевидни методи потискаха
също тъй многобройна част от населението. С други думи, тук виждаме
и от едната, и от другата страна множество хора. Обществото бе оплетено
от паяжината на всекидневното лицемерие, съглашателство и компромиси.
Вацлав Хавел постоянно подчертава именно това обстоятелство. Според
него в къснототалитарните или в посттоталитарните държави не може
да се прокара ясна линия между “те” и “ние”: такава линия минава
по-скоро през всеки човек. Никой не беше просто жертва, всеки в
някаква степен носи отговорност за случилото се.
Ако се съгласим с подобно твърдение, трябва да признаем,
че още по-неясен става отговорът на въпроса: кой да бъде подсъдимият?
Подразбиращият се отговор на Хавел е: всички, следователно никой.
Същата позиция заема и полският писател Адам Михник. Според него
това правило само се потвърждава от изключенията - отделните прояви
на особена, противоестествена жестокост, какъвто е случаят с офицерите
от полската тайна полиция, лично отговорни за убийството на отец
Йежи Попелюшко, свещеника, поддържащ “Солидарност”.
Отчетите за съдебните процеси в посткомунистическите
страни от Централна Европа предлагат твърде пъстра картина. В Чехословакия
(тогава още единна) двама отговорни функционери бяха осъдени за
участието им в разгонване на демонстрациите против стария режим
през 1988-а и в началото на 1989-а. През 1993-а приетият в Чешката
република “Акт за противозаконния характер на комунистическия режим”
сне ограниченията за съдебно преследване на престъпления, при комунистическата
власт останали ненаказани “по политически съображения”. Създадено
бе специално Управление за събиране на документи и разследване на
престъпленията на комунизма, а преди това през същата година бяха
повдигнати обвинения срещу трима бивши лидери на Комунистическата
партия в Чехословакия за съдействието им при нахлуването на войските
от Варшавския договор през 1968-а. В Полша генерал Ярузелски се
оказа подследствен за заповедта му да бъдат унищожени протоколите
от заседанията на Политбюро, а по-късно срещу него бяха повдигнати
обвинения за съучастие в стрелбата срещу работническите демонстрации
в градовете по балтийското крайбрежие през 19701971 г. Някои висши
длъжностни лица също бяха обвинени за гибелта на стачкуващи работници
по време на военното положение през 19811982 г. Но съдебното следствие
в повечето случаи бе непоследователно - ту набираше сила, ту за
дълго прекъсваше и по правило в крайна сметка не стигаше до резултат.
Както можеше да се очаква, най-последователно действаше
Германия. Граничари, охраняващи границата с ФРГ, бяха дадени под
съд и осъдени за стрелба по хора, опитвали се да бягат от Източна
Германия. Наскоро последният комунистически лидер на страната Егон
Кранц бе осъден на шест и половина години затвор за съучастието
му в политиката “стрелба на месо”, прилагана по границата. Въпреки
това дори в Германия равносметката от предприетите усилия се оказва,
меко казано, твърде противоречива.
Своеобразно се развиха събитията в Унгария. Тук парламентът
прие подобен на чешкия закон, който отменяше ограниченията на съдебното
преследване за доноси, убийства и масови екзекуции, извършени при
комунистическата власт. Но конституционният съд отмени този закон
поради неговата обратна сила. После бе приет специален закон “За
престъпленията, извършени по време на революцията от 1956 г.”. Този
закон е показателен за важна промяна в политическия курс: той разглежда
събитията от 1956 г. съобразно постановките на Женевската и Нюйоркската
конвенция за “военните престъпления” и “престъпленията против човечеството”.
Така, за разлика от германските съдебни обвинители, унгарците (единствени
в Централна Европа) обявиха, че някои деяния, извършени при комунистическата
власт, се отнасят към типа престъпления, осъдени на Нюрнбергския
процес (“престъпления против човечеството”, “военни престъпления”),
и че съответните положения - най-малко абстрактно - са били действителни
и по време на деянията, доколкото представляват част от международното
право. И така досега престъпленията, извършени при комунизма, са
осъдени по съдебен ред само в три страни от Централна Европа.
Вторият сред отбелязаните пътища е чистката или, ако
се изразим по-неутрално, лишаването от право да се заемат административни
длъжности. Това е единствената насока, в която лидер не е Германия.
Уравновесявайки в известна степен политиката на предпочитано опрощаване
за минали прегрешения, провеждана от президента Хавел, парламентът
на Чехословакия прие през есента на 1991 г. наистина драконовски
закон, който обяви, че цели категории трябва да бъдат изгонени до
крак от държавна служба, включвайки тук висши партийни функционери,
работници от народната милиция, осведомители и т. нар. съзнателни
сътрудници на Държавна сигурност. В Чехия назоваха тоя процес не
“чистка” (думата е донякъде компрометирана в предишния период),
а лустрация (lustrace) термин, отвеждащ към латинската дума, която
означава едновременно “просветление” и “ритуално очистване”. Благодарение
на чехите днес можем да върнем в употреба старата английска дума
lustration. Сред значенията й, посочени в Оксфордския речник на
английския език и илюстрирани с цитати от ХVIIХIХ век, са “пречистване,
предимно духовно или нравствено” и “принасяне на изкупителна жертва
или извършване на очистителен обряд”.
Лустрацията в Чехословакия вървеше с пълна пара година
и нещо: после страната се разпадна на две части. И докато Чешката
република продължи започнатата политика, като леко я видоизмени,
Словакия фактически се отказа от нея. Не може да се отрече, че процесът
изхвърли от обществения живот много безусловно компрометирани лица
в Чехия (докато словашките им събратя запазиха положението си).
Но приетите в началото законодателни положения бяха толкова сурови,
а самата процедура толкова несправедлива, че президентът Хавел публично
изрази дълбокото си нежелание да подпише закона, а и Съветът на
Европа изказа несъгласието си с него. Изискваше се човек да бъде
лишен от правото да заема административна длъжност само поради това
че е принадлежал към определена категория лица, т. е. никакви частни
обстоятелства не се приемаха под внимание. Специална комисия, след
като се запознаеше - понякога твърде бегло - с документи от органите
на Държавна сигурност и други официални ведомства, решаваше дали
даденият човек принадлежи към някоя от определените категории. Хората,
които получаваха позорно клеймо, често нямаха дори възможност да
се запознаят с всички материали от собственото им дело и разполагаха
само с ограниченото право да обжалват приетите решения. Всъщност
човек отначало го признаваха за виновен, а едва по-късно, при благоприятно
стечение на обстоятелствата, можеха да установят неговата невинност...
Германският закон за документите на Щази бе по-добре
обмислен. Според него служителите, отговарящи за назначаване на
държавна работа, по свое искане получават резюме от документите,
които се пазят в досието на проверяваното лице. Те се предоставят
от т.нар. служба на Гаук - специално министерство за управление
на гигантските архиви на Щази, заемащи над 170 километра рафтове.
Това ведомство получи неофициалното си название от името на своя
ръководител, източногерманския свещеник Гаук. След получаване на
справката работодателят взема решение, което във всеки отделен случай
е строго индивидуално. Най-малко две трети от лицата, признати от
службата на Гаук за осведомители на тайната полиция, запазиха своите
длъжности. Освен това наеманият има право да обжалва решението на
работодателя в специални съдилища по трудоустройството. Въпреки
това и в Германия, разбира се, имаше случаи на очевидна несправедливост
(да не говорим, че нерядко човек може да бъде погубен без всякакви
основания от разобличителните вестникарски репортажи). Само цифрите
смайват въображението: до края на 1996 г. службата на Гаук е отговорила
на 1,7 милиона питания. С други думи, всеки десети източногерманец
е бил подложен на “гаукизация”, ако използваме разпространения израз.
Но в случая зад строгото процедурно равенство се крие дълбоко структурно
неравенство: постъпващите на държавна служба източни германци се
подлагат на проверка, а западните им съотечественици са напълно
освободени от нея.
Впрочем не бива да се забравя високата цена, която
обществото се налага да плати при липсата на чистки. Помним, че
в началото Полша се канеше да тръгва по “испански” път. Но не мина
година и присъствието на бивши комунисти по високите постове предизвика
горещи политически дебати. През лятото на 1992 г. министърът на
вътрешните работи в едно безспорно антикомунистическо правителство
представи в парламента резюме от архивните досиета на видни политически
дейци, които потвърждаваха тяхното сътрудничество с тайната полиция.
Излишно е да се казва, че имената на тия хора стигнаха до печата.
Тази т. нар. noc teczek, нощ на дебелите досиета, потресе младата
демокрация и в крайна сметка предопредели падането на правителството.
През декември 1995 г. напускащият поста си министър
на вътрешните работи със съгласието на Лех Валенса, който също остави
своя пост, обвини собствения си посткомунистически министър-председател
Йожеф Олекса, че е агент на руските секретни служби. По-късно министър-председателят
подаде оставка, но отзвукът от тая история не е отшумял и до днес.
По време на последната изборна кампания в парламента се изказа предположението,
че и самият Александър Квашневски, управляващият полски президент,
е имал близки контакти с руски агент, с което, твърдяха някои, бившият
министър-председател е “върнал топката”.
Следователно липсата на съгласувана, публична, законна
процедура съвсем не помогна на Полша да се наслади на съгласие в
испански дух - напротив, наложи й се да мине през ожесточени, понякога
възобновяващи се мръсни кампании в печата и безсрамно използване
на архивните материали за политически цели. Макар с голямо закъснение,
полският парламент се опита да промени тягостната ситуация и в началото
на настоящата година прие подробно обмислен закон за лустрацията.
Той задължава всички, заемащи видно положение в държавата, да заявят
при встъпване в изборната длъжност или при назначаването им на определен
държавен пост за своето “съзнателно сътрудничество” (или липсата
му) с органите на Държавна сигурност в периода от юни 1944 до май
1990 г. По време на последните парламентарни избори видях в избирателните
пунктове закачени дълги списъци на кандидатите и под всяко име -
съответното заявление.
Признанието за сътрудничество само по себе си не лишава
от правото да се заеме държавна длъжност. На практика някои кандидати
открито заявиха миналата си принадлежност към специалните служби.
Единствено в случай че човекът лъже, отричайки такова сътрудничество,
и го изобличат, той бива лишен от правото да заема държавни постове
в продължение на десет години. Заявленията за невинност се проверяват
тайно от специален Лустрационен съд. Изборът на съдии за него се
оказа твърде труден, но може да се очаква, че новото правителство,
което няма преки връзки със “Солидарност”, ще преодолее затрудненията.
Миналата година закон за лустрацията бе приет в Унгария
и той постепенно влиза в действие. Тук лустрационната комисия проучва
материали за най-видните фигури и ги публикува единствено в случай
че опетненият човек не пожелае сам да подаде оставка. Но комисията
няма други права, освен да публикува компрометиращите материали.
Миналата есен министър-председателят Дюла Хорн призна, че е получил
негативна оценка по тоя закон, при това по два пункта: че е служил
в милицията при потушаване на революцията през 1956 г. и че като
министър на външните работи е получавал информация от тайната полиция.
Той обаче не подаде оставка и заяви, че смята въпроса за приключен.
Според мен е доста разумно, че и в полското, и в унгарското законодателство
кръгът на лицата, подлежащи на проверка за благонадеждност, е много
по-тесен, отколкото в Германия.
Някои аналитици изтъкват и допълнителни причини в
полза на чистките. Те отбелязват, че навсякъде, където не е имало
лустрация - като например в Полша, Унгария, пък и в други страни
от Източна и Югоизточна Европа, - бившите комунистически партии
се връщат на власт. Това не станало единствено в страните, където
е проведена лустрация: в Чехословакия и Германия. Стара заблуда
на историците е да извеждат причинно-следствена връзка от обикновеното
съвпадение по време (cum hoc, ergo propter hoc). Ако разгледаме
по-внимателно ситуацията, лесно ще забележим, че и в Източна Германия
бившата комунистическа партия постигна изборен успех, а една от
причините му е тъкмо раздразнението, което предизвиква у източните
германци политиката на Западна Германия, възприемана като типична
окупационна чистка и правосъдие на победители. Всъщност показателно
е, че гласовете, спечелени от бившите комунисти (Партията на демократическия
социализъм) на изборите за Бундестаг през октомври 1994 г., са близки
до броя на хората, които получиха от службата на Гаук потвърждение,
че са сътрудничили на Щази. (Не че искам да извлека от това съвпадение
причинно-следствена връзка, но все пак...)
Категорично трябва да се отхвърли повърхностният извод,
че връщането във властта на бившите комунистически партии с техните
безукорни социалдемократически програми пречи за утвърждаване на
демокрацията. Въпреки това е трудно да се оспори и фактът, че в
Полша и Унгария зараждащата се демокрация наистина изпита сътресения,
породени от недостатъчно дълбоката лустрация, включително от продължаващата
дейност на бившите комунистически секретни служби, които са в състояние
както преди да подслушват телефонни разговори, да проследяват и
т. н. по поръчка на своите политически покровители или приятели.
Истина е също, че връщането във властта на исторически компрометирали
се лица (въпросът всъщност не е, че някога са били комунисти) дава
аргумент на десните популисти и националисти против младата парламентарна
демокрация. “Щом в парламента избират такива хора - казват десните,
- защо въобще са нужни избори?”
Най-сетне, съществува процес, който наричам “историческо
просвещение”. То бива различно: държавно или независимо, обществено
или частно. Класически тип на държавно и обществено историческо
просвещение извършват “комисиите по установяване на истината”, създадени
най-напред в Латинска Америка, а понастоящем действащи в Южна Африка.
Както отбелязва чилийският специалист по правата на човека Хосе
Залакет, задача на комисиите не е само да разкрият по възможно най-пълен
начин истината за диктатурата, но тази истина да бъде и “официално
провъзгласена и разпространена сред обществото”. Целта в случая
не е просто знанието, но и признанието. Заседанията на тия комисии
приличат на политически театър: своеобразна проява на жанра “моралите”,
разиграван пред широка публика. Известно е, че тази тяхна особеност
е схваната отлично от епископ Туту. Той успява да предизвика сълзи
сред аудиторията, която слуша от оцелели жертви на стария режим
разкази за техните страдания, а сътрудници на тайната полиция се
разкайват за извършени зверства. Спектаклите съвсем не се устройват
за съдебно наказване на виновните: в Южна Африка напълно призналия
престъпленията си не го дават под съд, напротив - амнистират го.
Делото се слуша единствено за да бъде истината установена формално
(доколкото въобще е постижимо), да се постигне по възможност колективен
катарзис, твърде близък до разбирането на Аристотел за гръцката
трагедия. После комисията преминава към следващ въпрос. В Южна Африка,
както и в Чили, комисията се стреми едновременно и към установяване
на “истината”, и към “помирение”, разчитайки, че едното ще отвори
път на другото.
На пръв поглед изглежда, че този модел е особено уместен
за бившите комунистически страни, където управляващите кръгове запазваха
властта си не толкова чрез пряка принуда, а благодарение на паяжината
от всекидневни лъжи, с която те оплитаха своите народи. В действителност
обаче моделът беше пробван пак единствено в Германия, при това ръководителите
на аналогичните органи не се осмелиха да употребят в названието
му думата “истина”.
Всъщност парламентарната комисия с председател Райнер
Апелман, бивш източногермански свещеник дисидент, бе наречена “Следствена
комисия към германския бундестаг: Осмисляне на миналото и последиците
от диктатурата на ГЕСП в Германия” (ГЕСП Германска единна социалистическа
партия, т. е. източногерманската комунистическа партия). Бяха изслушани
показанията на стотици свидетели, възложени и разгледани бяха заключения
на експерти, заседанията на комисията се отразяваха широко в печата.
Сега ние разполагаме със заключителен отчет от 15 378 страници.
Нещо повече, органът, който смени Следствената комисия, работи вече
над нов обобщителен документ. Впрочем въпросът с отчета не е толкова
прост. Той е написан с твърде тежък език. Някои исторически изводи
явно изразяват компромиса между различни политически партии в Западна
Германия, които са притеснени от своето собствено минало. Въпреки
недостатъците си той е наистина безценен източник на информация.
В него най-подробно са разгледани всички главни въпроси: мястото,
което заема Щази в живота на Източна Германия, ролята на църквата,
структурата на властта, полицията и съда, отношенията със Западна
Германия. За специалистите, изучаващи източногерманската диктатура,
документът има не по-малко значение, отколкото материалите от Нюрнбергския
процес за изследователите на Третия райх.
Тъкмо обратното, в Полша и Чехословакия националните
комисии по разследване на престъпленията от миналото не се стремяха
към широк анализ и съсредоточиха вниманието си към главните кризи
в историята на комунистическите държави, свързани съответно с движението
“Солидарност” и Пражката пролет. В двата случая акцентът е поставен
върху взаимоотношенията на страните със Съветския съюз. Кой е “помолил”
съветската армия да нахлуе в Чехословакия през август 1968 г.? Кой
носи отговорност за въвеждането на военно положение в Полша през
1981 г.? В Унгария официалните разследвания също бяха насочени към
революцията от 1956 г. и съветското нахлуване, което я потуши. Вместо
да изследват злото, което поляци причиниха на поляци, чехи и словаци
- на чехи и словаци, унгарци - на унгарци, всеки народ потъна в
изживяване на бедите, причинени им от Съветския съюз. Хавел предлагаше
спокойно да се осъзнае личната отговорност, носена от всички без
изключение граждани, които така или иначе са поддържали комунистическия
режим, но всъщност хората се обединяват от праведния си гняв към
предателите, призовали за помощ съветската армия.
Ако се опитаме да изясним защо в тия страни не се
създадоха комисии по установяване на истината, няма да надхвърлим
абстрактните умозаключения. Частично обяснение е може би съчетанието
на две причини: първо, нелишената от историческо основание, но твърде
успокоителна мисъл, че диктатурата в крайна сметка е натрапена отвън;
и, второ, неприятното осъзнаване на обстоятелството, че почти всички
в различна степен поддържаха диктаторската система.
Друга разновидност на историческото просвещение носи
по-малко формален и ритуален характер, но изисква пряко съдействие
от държавата. Принципът е прост: нека държавата отвори архивите
на стария режим за учени, журналисти, писатели, кинорежисьори, пък...
нека разцъфтят сто документалиста! В тази насока Германия също надмина
всички останали, за което без съмнение спомогна ликвидирането на
източногерманската държава на 3 октомври 1989 г. Практически всички
архиви на бившата ГДР сега са отворени и представляват истинска
съкровищница за всеки, който изучава историята на комунистическата
държава. Казвам “практически всички”, защото съществуват и показателни
изключения: архивът на източногерманското Министерство на външните
работи, в който се пазят стенограми от разговорите между западногермански
политици и източногермански лидери - нали в тия разговори първите
често и откровено се подмилкваха на последните. Откривайки архивите
за свободен достъп, безстрашните западногермански политици не пощадиха
никого... освен себе си.
Трябва да отбележим, че отварянето на архивите съдейства
за развитието на една съществуваща силна традиция в Германия по
изучаване на съвременната история. Например в службата на Гаук щатът
на изследователския отдел е попълнен със сравнително млади историци
от Мюнхенския институт по съвременна история, широко известен със
своите изследвания на нацизма. Тяхната научна кариера се оформя
доста необичайно, като постепенно преминава от изучаването на една
германска диктатура към друга, а животът им благополучно преминава
в мирните условия на немската демокрация. Резултатите правят впечатление.
Докато западногерманският ученик от 50-те години получаваше най-оскъдни
сведения за нацистка Германия, днес всички немски ученици могат
да научат твърде много неща за историята на комунистическа Германия.
Интересуват ли се те от нея, е отделен въпрос.
В другите страни от Централна Европа отварянето на
архивите протичаше не така гладко отчасти поради посочените вече
политически фактори, отчасти заради липсата на средства и квалифициран
персонал. Въпреки това и тук се появиха някои интересни публикации,
основаващи се върху нови архивни материали, а учебниците са преработени
и подобрени. В Полша протече оживена интелектуална и политическа
дискусия за природата, постиженията и легитимността или нелегитимността
на Полската народна република. В Прага е създаден нов Институт по
съвременна история, който изучава историята на Чехословакия от 1939
до 1992 г. В Унгария е основан специален институт, занимаващ се
главно с революцията от 1956 г. - на всеки ден от тая революция
се пада приблизително по един сътрудник на института.
Освен това единствено Германия чрез службата на Гаук
направи достъпни досиетата на тайната полиция за всеки, на когото
е било открито досие и желае да се запознае с него - независимо
дали човекът е бил следен, или сам се е занимавал със следене. В
случая право на решение има частното лице - вие може да прочетете
досието си, но може и да не го четете. В досието са отбелязани само
псевдонимите на осведомителите, които са ви следили, но вие може
да изискате да бъдат разкрити истинските им имена и формално потвърждаване
на сведенията. Вие сте в правото да решите дали да влезете в открит
конфликт с бившите доносници, или да се въздържите - да направите
публично заявление, да съобщите наученото само на близки приятели
или да погребете миналото в душата си. Това е най-дълбоката и лична
форма на историческо просвещение.
Колкото и да е странно, статистическите сведения от
службата на Гаук не позволяват да определим точния брой хора, минали
през тоя опит. Но съществуват приблизителни данни, заслужаващи доверие:
над 400 хиляди души са се запознали с досиетата си в архивите на
Щази, над 300 хиляди очакват отговор на свое искане и над 350 хиляди
с облекчение - или с разочарование? - са научили, че не са имали
досие. Трудно ми е да си представя някакъв научен похват за оценка
на резултатите от този единствен в историята експеримент, при който
хората откриваха понякога кошмарни неща за личния си живот. Например
участничката в източногерманското движение за мир Вера Воленбергер
разбрала, че собственият й мъж е донасял за нея през целия им съвместен
живот. Единствено преминалите през това изпитание могат да кажат
дали са доволни от решението да се запознаят със своето досие.
Друга беда в случая е разюзданата и безотговорна шумотевица
в печата. Обявяваха хора за доносници, без да се грижат особено
за проверка на източниците и съобразяване с подробностите. Подобна
дискредитация получи в Германия симптоматичното наименование “изхвърляне”.
Тук се сблъскваме със структурен проблем при осмисляне на миналото
в общество, където има свободен и склонен към сензации печат. Впрочем
могат да се приведат и множество противоположни примери, когато
след прочитане на досието си хората завинаги са отхвърлили измъчвалите
ги подозрения, по-добре са разбрали какво именно е ставало в миналото
и са се почувствали по-уверени в настоящето.
В другите страни на Централна Европа германският експеримент
в началото бе подложен на сурова критика и се отказваха да го приемат
като образец за подражание, смятайки, че той само ще отвори старите
рани и ще погуби много репутации без достатъчни основания. При това
- изтъкваха противниците на тия мерки - документите от архивите
на полската или унгарската тайна полиция са крайно несигурни и не
може да им се има доверие за разлика от архивите на Щази. (При тоя
аргумент националната гордост сякаш бе поставена с краката нагоре.)
Според тях в такива кампании длъжностните лица позорят невинни хора,
като ги обявяват за доносници, или гледат да изпълнят отчетите си
според предварително определени цифри и направо измислят никога
несъществували осведомители (т. нар. мъртви души). Много досиета
след падането на стария режим били унищожени, други фалшифицирани
и т. н. Ето защо с архивите на тайната полиция в тези страни остана
да се разпорежда Министерството на вътрешните работи или миналите
в сянка, но влиятелни като преди служби на Държавна сигурност, а
документите се използваха избирателно - в интерес на тия служби
или на политическите им покровители. Ограничен достъп бе разрешен
единствено на малцина учени.
И все пак напоследък ситуацията се променя. В Унгария
е разрешено да се дава копие от личното досие. Очевидно унгарците
следват примера на германците, макар че приетите от тях правила
налагат още по-голямо “обезличаване” - в представяните копия се
изличават всички имена. Унгарското учреждение, аналогично на службата
на Гаук, носи просто и малко мрачно име: Историческо бюро. Разрешавайки
на обикновените граждани достъп до архивните материали, Конституционният
съд в Унгария направо е заимствал формулировките от германския Конституционен
съд, но често използва новото и твърде любопитно понятие “информационно
самоопределение”. Това словосъчетание би могло да се разшифрова
по следния начин: аз имам право да знам какви сведения е събирала
държавата за мен и в известни рамки - как е използвана информацията.
Миналата година Чешката република също прие закон,
който позволява на чехословашки граждани в периода между 1948 и
1990 г. да се запознаят с личните си досиета при спазване на подобни
условия. През юни т. г. законът влезе в сила. Учудващо е, че в Чехия
досега възникнаха малко дискусии по повод отделни индивидуални дела
и само малцина видни дисиденти са подали искане да получат досиетата
си. Възможно е по-нататък, когато бъдат разкрити и публикувани наистина
сензационни материали, положението да се промени, но сега в Прага
казват, че процесът едва ли представлява значителен обществен интерес.
Очевидно чехите смятат, че “с всичко това са свършили” след масовата
дискусия за лустрацията в началото на 90-те години.
Съвсем наскоро и Полша тръгна по пътя, прокаран от
другите страни. Новото управление след правителството на “Солидарност”
обеща да допусне обикновените граждани до досиетата на тайната полиция.
Президентът Александър Квашневски побърза да представи в парламента
свое предложение за създаване на “Архив на гражданите”, ръководен
от независимо управление. Впрочем както винаги дяволът се крие в
подробностите. Когато посетих Полша в средата на ноември, там се
водеше оживена дискусия как именно да се извършват съответните процедури,
като участниците постоянно се позоваваха на германския опит. В парламентарните
дебати по програмата на правителството лидерът на католико-националистическия
съюз “Избирателна кампания Солидарност” Мариан Краклевски призова
да се създаде “лустрационен архив, подобен на службата на Гаук”.
В заключение трябва да обърнем внимание, че при решаването
на всеки проблем Германия е не само първооткривател, но в крайна
сметка създава нещо като еталон за източните си съседи. Кой можеше
да си представи преди петдесет години, че за преодоляването на собственото
си тежко минало поляците ще вземат пример от германците?
5
Не е лесно да се предложи обща рецепта за осмисляне на мрачното
минало: със сигурност може да се каже, че не съществуват закони,
приложими за всички случаи. Дори главните от моите четири въпроса
- трябва ли въобще да помним миналото и да се опитваме да противопоставим
нещо на предишната несправедливост - не намират еднозначен отговор.
Основанията да забравим, произтичащи от реалната история, изглеждат
много по-убедителни, отколкото обичайните съображения на историците,
че миналото трябва да се помни. В основата на много процъфтяващи
демокрации - като например в следвоенна Франция - е положена съзнателна
политика за забрава на миналото; вярно е, че истинската цена на
такъв успех се разбира едва през следващото поколение.
В посткомунистическа Централна Европа провежданата
от Германия безпрецедентна политика за системно и всестранно разкриване
на миналото рязко се различаваше от първоначалната политика на Полша,
която бе решила да прокара между миналото и настоящето “дебела черта”.
Обаче опитът на поляците да последват примера на испанците не донесе
желания резултат. След по-малко от година мъчителният въпрос за
комунистическото минало отново изплува на повърхността в полския
политически живот и до ден днешен се използва за нечистоплътни и
користни цели - против опонента се отправят с нищо недоказани обвинения
за сътрудничество с комунистическата власт. Смятам, че ако страната
иска да разчисти сметките си с миналото, трябва да го направи бързо,
общоразбираемо и по законен начин. Освен всичко друго такъв подход
има и предимството, че позволява на хората свободно да продължат
- да не забравят миналото; възможно е дори да не простят, но да
не буксуват на едно място, а да вървят напред, да осмислят най-сетне
какво се е случило с тях.
Ако въпросите “трябва ли?” и “кога?” са непосредствено
свързани помежду си, също така неразделни са и другите два въпроса:
“кой?” и “как?” В Германия разчистването на сметките с миналото
едновременно се опростяваше и усложняваше поради участието на западните
германци: опростяваше се в административно и се усложняваше в психологическо
отношение. Впрочем унгарци, поляци, чехи и словаци, на които нито
някой помагаше, нито им пречеше, поради лесно обяснима човешка слабост
също бяха склонни да възлагат по-голямата част от отговорността
не на себе си, а на други.
По света съществуват страни, където съдебните процеси
бяха и необходими, и резултатни. В Централна Европа, с някои съществени
изключения, тяхната потребност не бе така очевидна, а ефективността
им - още по-съмнителна. Опитите да се приложат съществуващите национални
закони не бяха напълно честни, имаха избирателен характер, а твърде
често завършваха и с пълна несполука. Трудно е да се каже, че те
демонстрираха и укрепиха властта на закона. Според мен, колкото
и да е сложно, но като най-малкото зло трябваше да се създаде стабилна
система на международното право, която да наказва “престъпления
против човечеството” и “военни престъпления”. Нужно бе да се вслушаме
в убедителните призиви на Ричард Голдстоун и неговите съмишленици:
от трибунала в Хага, който разглежда подобни престъпления в Босна
и Руанда, да се премине към учредяване на постоянно действащ международен
съд, тъй че всички диктатори да знаят: рано или късно ще им се наложи
да отговарят пред него. А засега заслужава внимание унгарският опит,
който включи в националното законодателство съществуващи положения
на международното право. Впрочем унгарците се ограничиха с едно-единствено
събитие, революцията от 1956 г. Изминалите оттогава четирийсет години
създават невероятни трудности при събирането на доказателства и
улики, което спъва практическото приложение на тия положения - добре
известен проблем от процесите срещу нацистките престъпници през
последните десетилетия.
Що се отнася до чистките, дори да ги назовем с уклончивата
дума “лустрация”, очевидно е, че “правилна чистка” не може да има.
Лустрацията в Чехословакия беше проведена ударно и на пръв поглед
изглежда достатъчно ефективна, но нейният дълбок порок се криеше
в правните недостатъци на самата процедура. Германската “гаукизация”
в процедурно отношение бе по-съвършена: педантична, прилагаща индивидуален
подход, допускаща апелация. Но и тя често приемаше извратени форми
поради отрицателното влияние на пресата, страдаше от излишна гигантомания.
Нужно ли беше наистина през службата на Гаук да минават пощенски
раздавачи и локомотивни машинисти? И тук отново изниква въпросът
кой трябва да ръководи подобни мероприятия. Може би ще позволят
да попитаме: а нима западните германци биха подложили сами себе
си на такова изпитание?
И все пак, както показа примерът на Полша, пълната
липса на чистки не води до прекрасни резултати. Разумно усъвършенстване
на тая процедура в края на краищата предложиха унгарците с техния
обичай да заимстват германския модел, но да внасят в него съществени
подобрения. Според тяхната концепция подробно проучване на личното
досие се прави само в случай, когато лицето се стреми да заеме високо
положение в обществения живот. Но това стана след седем години.
Сега по пътя на останалите страни най-сетне тръгна и Полша, която
прие специален закон - може би най-премереният и детайлизиран от
всички аналогични закони.
Лично аз съм убеден, че най-перспективен е третият
път - на историческото просвещение. До същия извод стигат и много
други автори, които се занимават със сравнително изучаване на проблема
върху материал от различни страни. Онова, което би могло да се назове
донякъде в библейски дух “свидетелстване на истината”, е най-желателният
и най-реален начин за окончателно преодоляване на последиците от
мрачното минало. Именно по този път Западна Германия постигна най-голям
успех, за да премахне историческото наследство на нацизма, поне
от началото на 60-те години. Образец е и политиката на обединена
Германия през 90-те години: създаване на специална парламентарна
комисия, отваряне на архивите, достъп на частни лица до документите
на Щази, уникална възможност за дълбоко лично историческо просвещение.
Изборът на третия път изисква висока стойност на изследванията,
посветени на съвременната история. Аз съм напълно убеден, че историците
са най-добре подготвени, за да съдят миналото. На тях им принадлежи,
или поне би трябвало да им принадлежи, водещата роля. Но с тази
роля е свързана и висока отговорност. Истината е голяма дума, с
която през лицемерния ХХ век в Централна Европа са злоупотребявали
толкова пъти, че хората се отнасят към нея предпазливо. Когато изучаваш
наследството на диктатурите, за сетен път се убеждаваш, колко трудно
е да се установи историческата истина. Особено сложни ситуации възникват
при радикална промяна на режима: именно тук се вижда до каква степен
е несигурно всяко ретроспективно свидетелстване. Както казва Робърт
Луис Стивънсън, “на хората им стига памет, за да забравят миналото”.
Човешкият живот може да бъде разрушен при необмислено
използване на документи от предишния режим, подхранвани от методична,
целенасочена лъжа - преди всичко мръсни, клеветнически характеристики
в досиетата на секретните служби. Внимателната работа с такива материали
изисква критически навици, каквито обикновено притежава историкът,
изучаващ средновековни ръкописи или памфлети от ХVIII век. Но вярвам,
че при сериозна работа с тези материали и внимателно изучаване на
широк кръг допълнителни източници е постижимо необходимото равнище
на аналитична коректност. Въпреки често срещаното твърдение, архивната
информация не е фалшифицирана до такава степен, че въобще да не
може да послужи за написването на що-годе достоверна история. Разбира
се, всички данни трябва да се подлагат на прецизна проверка. Всеки
документ следва да се разглежда в съответния исторически контекст.
За интерпретация на документалните сведения е потребен трезв страничен
поглед, но същевременно и принципно доброжелателство към всички
хора, въвлечени в конкретната ситуация, включително към гонителите
и палачите. При неотклонно спазване на тая стара като света изследователска
дисциплина истината може да бъде установена. Не единствената, абсолютна
Истина с главна буква, а частната, но напълно реална и несъмнено
нужна на хората истина.
Превод Димитър Кирков
сп.
"Факел" 2-3/2002
|
