Декомунизацията в Румъния

Йоана Борза

Предлаганата статия изследва процеса на декомунизация в Румъния и особено на Закона за достъп до архивите на Държавна сигурност. Анализът започва на по-теоретична основа, касаеща определението на правосъдието в периода на прехода, пътищата за постигането му и интерпретациите на самият термин “декомунизация” в литературата. По-нататък следват общи коментари върху румънския преход във връзка с характера на бившия режим и начина на неговата смяна. След това се разглежда по-обстойно Закона за достъп до архивите на Държавна сигурност по отношение на съдържанието му, на контекста на неговото изработване и приемане, и особено на влиянието му върху румънското общество. Отговорът на въпроса “защо [той се прие едва] след десет години?” е засега неясен, но политическата дискусия разкрива едно определено чувство на отговорност, с оглед Румъния да бъде (призната за) демократична, разглеждано като стъпка напред в процеса на европейска интеграция. В същото време анализът посочва очевидното нежелание на всички партии да създадат един наистина силен, т.е. ефективен, лустрационен закон.

Увод

Процесът на преход от тоталитарен режим, какъвто беше румънският, към демокрация изисква поредица от решения относно новите институции, иономическите реформи, приемането на нова конституция, преформулиране на външната политика, свободата на медиите, съдебната реформа, и оценките за миналото. Особено важен за младите демокрации в Централна и Източна Европа е въпросът: трябва ли да бъдат наказани предходните комунистически режими за престъпленията и действията си против правата на човека или не? Дискусиите за това дали да се занимаваме с миналото и как бяха важни през първите години след смяната на режима в почти всички централно- и източноевропейски страни, но избраните политически сценарии се различаваха в зависимост от различни фактори като: начина на преход, неговото въздействие, наследството на предишния режим – типът комунистически режим, степента на политическата репресия и на проникването на обществото от силите за сигурност ⁽¹⁾, новият политически контекст, времето, когато оценката на миналото става политически въпрос. Има разлики в начина, по който например Румъния и бившата Източна Германия подходиха към въпроса: най-големи усилия се направиха в бившата Източна Германия със създаването на лустрационен закон, даване достъп до архивите на ЩАЗИ, създаването на комисията Гаук, привличането на лицата, обвинени в прстъпления, пред съда – докато в Румъния за декомунизация почти не се говореше и доскоро нищо не беше направено.

Всички тези различия провокират учените да изследват дали си струва да се отдава справедливост в преходните общества, какви са следствията от това върху новите демократични режими, какво е отношението между декомунизацията и демократизацията/консолидацията на един демократичен режим и какви са начините за постигането на справедливост.

Правосъдието в прехода

“Правосъдието в прехода характеризира направения избор и качеството му, когато нови лидери заменят авторитарните/тоталитарни предшественици, смятани за отговорни за престъпни действия, по време на “третата вълна на демократизацията” “(Ар. Луис Сигел). Има различни процедурни подходи към правосъдието в прехода :

• Закони за преглед или лустрация: въвеждат ненаказателни санкции срещу замесените в полицейско следене и други непопулярни дейности на бившите режими.

• Комисии на истината: имат ролята да разпространят имената на предполагаемите виновници и да предложат изводите си на наказателното преследване; да създадат чувство на примирение в едно много поляризирано общество.

• Амнистия: игнорират се миналите престъпления и нарушаване правата на човека, и според някои – започване на чисто, защото няма юридическа процедура и обществена дискусия за случилото се.

• Процеси срещу ръководителите, давали заповед за извършване на престъпления или срещу тези, които са ги изпълнявали по по-брутален начин, или извършилите престъпления, изтезания и ограничаване на свободата на други.

• Преследване или от държавата в по-широк смисъл, или от отделни лица, по по-стестен и несправедлив начин и може да прерасне в лично отмъщение.

В литературата има няколко аргумента за и против различните форми на правосъдието в преход, ще ги изложа накратко както следва :

А. Една от целите на преследването на нарушенията на правата на човека на предишния режим е да се предотврати извършването на подобни ужаси в бъдеще. Съдебната власт в случая е призвана да изпълни 3 важни роли:

• Да постигне известна мяра на правосъдие за минали дела, независимо от политическите, социални и икономически катаклизми, които често засягат обществата, стремящи се да се преобразуват в здрава демокрация.

• Да защитят обществата от необходимостта да минават отново през същите страдания.

• Да съдействат правителството да изпълни договорите си по правата на човека.

Друга цел на преследването на нарушенията на правата на човека от стария режим е да се лишат старите му кадри, запазили влиятелни позиции, да определят правилата на новия режим.

Б. Аргументите против всички форми на правосъдие в преход са :

а. Преследванията трябва да бъдат предотвратени изцяло или отчасти, защото в периода на преход наказателното и гражданското правораздаване са отслабени и неспособни да изпълнят такова високо морално задължение.

б. Преследванията обикновено се насочват към политическите противници на деня.

в. Липсва яснота дали определени действия са престъпления по действащия или предишния наказателен закон.

г. Аргументи за защита на информацията, важна за националната сигурност.

д. Широко споделяна вина и отговорност за злините и престъпленията на предишния режим.

При обсъжденето на правосъдието в прехода в страните в Централна и Източна Европа терминът декомунизция се среща доста често. Той може да се интерпретира като символично име, напомнящо денацификацията, проведена след трагедиите на Втората световна война. И наистина, значителна теоретична част в литературата за декомунизцията се позовава на денацификацията. Декомунизацията е процес на преоценка на комунистическото наследство в институционално и кадрово отношение и се отнася до широк спектър действия на държавата или на лицата за осъществяване на правосъдие.

По отношение на институциите декомунизацията представлява “процес на трансформация, засягащ повече институциите и обществените структури, отколкото хората. Разрешаването на конфликтите, вкючени в тази рубрика е необходима първа крачка за премахване на първоначалните пречки пред прехода. За осигуряване на плавен преход към демокрация и успешното преобразуване на самите партии в посткомунистически демократични субекти, този процес трябваше да започне незабавно” (Берчи, 1995). По отношение на кадрите става дума за определяне и идентифициране на жертвите на стария режим, а също и на нарушителите/престъпниците/мъчителите. Това е противоречива материя, защото се отнася до хора, техните убеждения и ценности, които се оценяват публично. Кадрите на всяка нова демократична институция се очаква да бъдат проверени за участие в бившата държавна сигурност – лустрационен закон – и по този начин новият режим осигурява обмен на елитите. В процеса на декомунизацията могат да се приложат всички форми на правосъдието в преход.

Какво е влиянието на този процес върху новия демократичен режим? Колко информация за стария режим трябва новият да разкрие? Отговорите на тези въпроси са различни и зависят от опита на отговарящия от времето на комунистическия период и на политическия му статус в момента на промяната. Обикновено при новите режими групата/групите от бивши комунистически елити представят процеса на декомунизацията като несправедлив “лов на вещици”, и твърдят, че всеки по един или друг начин е омърсен от комунизма, така че всички трябва да бъдат наказани. В много случаи бивши затворници и бивши дисиденти представят процеса на декомунизация като желание за справедливост – или дори отмъщение – с наказание и компенсация за злините, причинени за 40 години комунистическо управление. Но с течение на времето тези гледни точки се смекчиха. Процесът на декомунизация вече не се разглежда като борба на живот и смърт, а повече като морален дълг да не забравяме случилото се, за да не се повтори отново.

Декомунизацията в Румъния

Предвид този общ преглед изглежда необходимо да предприемем по-подробен преглед на декомунизационния процес в Румъния и да очертаем мотивите и целите на различните субекти – политически партии и сдружения.

Румъния беше една от последните източноевропейски страни, започнали процеса на декомунизация в 1989 г., не чрез преговорите на “старата гвардия” и новодошлите, а по кървав път. Начинът на извършаване на прехода и наследството на румънския комунистически режим обусловиха хода на бъдещите опити за декомунизация.

Румъния при Чаушеску беше султански режим, с еднолично и в голяма степен произволно ръководство, със силна династическа тенденция – много важни фигури в политическия живот бяха членове на семейството, крайно възвеличаване на водача, който беше деспотична личност, ръководена от псевдоидеология с ограничени възможности да мобилизира и най-важното е, че неговата власт оцеляваше благодарение на Секуритате. Секуритате, румънската Държавна сигурност, съставена от различни отдели, един от които беше политическата полиция, успя да внуши убеждението, че видимото присъствие на голям брой брой сътрудници на тайната полиция е само капка в океана на вездесъщата мрежа на служители и осведомители. Секуритате беше колкото инструмент за държавен терор, толкова и състояние на духа. Спекулациите за числеността на Секуритате варират от 1 на 10 до 1 на 3-ма жители (2,3 до 8 милиона души), но никое от тези числа няма солидна основа, и такива числа трябва да включат и всички случайни осведомители или дребни доносници, които всяка тоталитарна система произвежда в паразитно изобилие.

След този режим от султански тип преходът се характеризираше с оставането на власт на стария елит; декомунизацията в Румъния започна с прибързаното съдене и разстрел на Николае Чаушеску и последвалите циркови процеси срещу членовете на семейството на Чаушеску. През 1990 г. бяха приети някои правосъдни мерки с осъждането на няколко бивши членове на политбюро, които безмилостно потушиха въстанието против Чаушеску през 1989 г., в което бяха убити около 1000 души. Но въпреки че няколко от тях получиха доживотни присъди, през 1994 г. всички бяха помилвани от президента Илиеску (преизбран през 2000 г.). През 1990 г. много от потисническите закони от периода на Чаушеску бяха премахнати: беше въведена свобода на пътуването в чужбина, смъртното наказание бе премахнато и всички политически затворници бяха амнистирани и те или вдовиците им получиха някои компенсационни права като малка пенсия, безплатна медицинска помощ и безплатно пътуване с влак или автобус.

Много приказки се изприказваха за кадровите промени в разузнавателните служби като Румънската разузнавателна служба, Службата за външна информация, Контраразузнавателното управление и Разузнавателното управление на армията, и за наследството на Секуритате. Тяхната работа се контролира от парламента и Висшия съвет за национална отбрана. Всички тези действия са предприети от румънската държава в процеса на декомунизация.

Освен държавните, имаше и някои частни инициативи като съдебни процеси срещу местни ръководители на Секуритате или моралния съд срещу комунизма. Тези действия се извършиха от сдружения на бивши политически затворници, а процесите срещу изтезанията в комунистическите затвори – от семействата на загинали политически затворници. Има затвори, запазени като музеи на изтезанията – този в Сигет, списания за комунистическия период и страданията на затворниците, и поредица книги под надслов “Прецесът срещу комунизма” на издателство "Хуманитас".

Остава проблемът за липсата на действия на държавата, която засяга процеса на декомунизация, придавайки му изкривено значение: тя оставя възможност

• За лично отмъщение,

• За политизация и използване за разбиване политическата кариера на опонентите,

• За огласяване на информация, която не може да се потвърди или опровергае,

• За неправене на разлика между жертви и престъпници,

• Няма правна рамка за справяне с престъпленията и нарушенията на предишния режим и изглежда, че те още се извършват. Всичко това представлява нарушения на нормите по правата на човека.

Приемането на Закона за достъп до архивите на бившата Секуритате представлява единственият сериозен опит на румънското общество да се занимае с проблемите на миналото. Има и други законопроекти, но те или не са имали правна сила, или дори не са били обсъждани в парламента като закона, който е предмет на това изследване.

Законът за достъп до личните досиета и разкриване на Секуритате като политическа полиция

Превз 1990 г. в първия румънски парламент ръководителят на Асоцията на бившите политзатворници – Константин Тику Думитреско внесе поправка към избирателния закон от март 1990 г., в която добави да бъде ограничено правото на членове на комунистическата партия да се кандидатират, по начин подобен за членовете на фашистките движения, но предложението не бе гласувано и по късно бе извадено от закона.

През 1992 г,. след първите парламентарни избори в Румъния, той беше избран за сенатор и внесе предложение за приемане на парламентарно решение с правни последици, което представляваше лустрационен закон, защото забраняваше на всички лица, работили съзнателно 1945-1989 г. като доносници на Секуритате, писали бележки и сведения за други лица, да бъдат избирани или да запазят държавен пост, административна и преподавателска служба. Това предложение беше подписано от 114 сенатори, 200 депутати и беше обсъдено от Парламента и гласувано от мнозинството. В една истинска демокрация то би проработило, но тук нямаше никакъв ефект и остана на книга.

През 1993 г. Константин Тику Думитреску внесе законопроект със същото съдържание. Той не беше разгледан от румънския парламент от 1993 до 1996 г. В предизборната си кампания в 1996 г. Румънската демократична конвеция обещаваше да разкрие миналото. Мнозина гласуваха за това обещание. Това беше най-важният въпрос, който ги разделяше от ПДСР, другият сериозен кандидат.

Законът има 26 члена, които могат да се групират в отделни глави. Първата глава се занимава с правото на всеки румънски гражданин да види собственото си досие и да научи самоличността на агентите на Секуритате и на сътрудниците, които са допринесли за информация за това досие.

Втората глава изброява постовете, за които се изисква проверка на досието.

Третата глава определя политическата полиция като орган на Секуритате, създаден за установяването и поддържането на тоталитарна комунистическа власт, както и за подтискане и ограничаване на основните човешки права и свободи; тя определя агента на органите на Секуритате като всяко лице, което е замало длъжност на оперативен работник в тези органи от 1945 до 1989, включително и тайно. Сътрудникът на органите на Секуритате е лице, което е получавало заплащане или друго възнаграждение за дейността си в това качество, държало е конспиративна квартира или място за срещи, било е резидент на Секуритате по смисъла на сегашния закон, и всяко друго лице, предоставило информация на Секуритате, чрез което са били накърнени пряко или чрез други органи основните човешки права и свободи, или което е предавало или подпомагало предаването на информация, бележки, доклади и други документи, чрез които са осъждани действия или настроения срещу тоталитарния комунистически режим, чрез което са били нарушени фундаментални човешки права и свободи.

Четвъртата глава представя Националния съвет за изследване архивите на Секуритате (НСИАС) :

Правния му статус – независим орган, юридическо лице, подчинено на праламентарен контрол;

Компонентите му – Колегия на съвета, съставена от 11 члена;

Основните му функции – проверка на лицата кандидати за постове според този закон, оповестяване имената на тези лица, представяне на личните им досиета, изучаване и управление на архивите.

Петата част представя правото за запазване на личната тайна на лицата, които не са кандидати за постове. Подчертава се, че е забранено да се разгласява информация за такова лице без негово разрешение, да се използва изопачена информация и да се крие информация. Всички тези действия са наказуеми по наказателния закон, и максималното наказание се увеличава до 2 години.

Почти всички парламентарни партии не изразиха опозиция спрямо закона, но всички те – и управляващата коалиция (PNTcd, PNL, PD) и опозицията (PDSR, PUNR) доказаха с гласуването си в Сената през юни 1998, че искат достъпа до досиетата да бъде ограничен. Със 109 гласа “за” и 7 “против” те промениха закона така, че разузнавателните служби да останат стопани на досиетата, и НСИАС да иска разрешението им за достъп до тях. Достъпът до досие се забранява, ако това досие представлява "въпрос на националната сигурност", и тъй като сенаторите не определиха какво значи “въпрос на националната сигурност”, остана за разузнавателните служби да решават да отворят ли някое досие или не. В камарата на депутатите почти всички подрепиха закона – без или с – поправки – например PNTcd, PNL, UDMR, PD – всички тези партии представиха закона като необходимост за изчистване на румънския политически живот, те подчертаха, че процеса на гласуване трябва да бъде бърз, защото вече е много късно. PDSR подкрепи закона при усливие да се приемат известен брой поправки. Нейните поправки бяха срещу дългия списък от постове, за които се изискваше проверка, срещу определението на сътрудника – което тя се опитваше да ограничи до определението на доносник на Секуритате и против управляването на архивите от НСИАС. PRM беше изцяло срещу закона; причината беше, че той щял да причини голяма вреда на националното съгласие и на румънските разузнавателни служби.

Законът има някои важни ограничения, което накара мнозина, включително и неговия инициатор да кажат, че той няма да голямо значение за прочистването на политическия живот. Целта на закона беше да се даде достъп до личните досиета, но НСИАС не можа да удовлетвори тези молби дори чак до след изборите през ноември 2000 г. Това нямаше голямо въдействие върху местните избори поради големия брой лица, които се кандидатираха за постове и поради проблемите на самия НСИАС: той все още нямаше подходяща сграда и членовете на съвета не можеха да си вършат работата.

Влиянието на закона върху политическата класа е ограничено, като се има предвид, че има твърде много материал, който трябва да се разгледа, за да се определи със сигурност дали някой е бил сътрудник, агент или доносник на Секуритате, а НСИАС няма да разкрие никаква информация, ако не е сигурна. Законът е ограничен и от разпоредбите за третата страна, че човек не може да разгласи, публикува и разпространи информация от собственото си досие. Единственият положителен ефект, който виждам е, че запознаването със собственото досие създава морална основа за оценка на другите, но от самото лице зависи дали то ще предприеме някакви наказателни действия срещу престъпниците. За да се направи това е необходимо да се извърши и реформа на съдебната система.

Защо изобщо беше приет този закон? В момента мога да правя само предположения, защото се чуват само политизирани отговори. Една от причините може да е, че РДК, особено PNTcd, искаше да си върне специфичния електорат като приеме този закон, но със специални поправки за защита на някои от членовете. За другите партии той също предсавляваше изборен инструмент, а също и задача, с която Румъния ставаше демократична страна. Слабостите на закона не се обсъждат, с единствено изключение – от неговия инициатор, и общото мнение е – по-добре да има нещо, отколкото нищо. Това, което не се вижда, е, че с един лош закон може да злоупотреби и да се превърне в политически инструмент, което не се е възнамерявало първоначално. Законът даде някакво чувство на справедливост на жертвите, защити от обвинение в отмъщение и прочисти политическия живот от подозрения, изнудване и заплахи. Усеща се едно общо мнение сред румънските парламентарни партии, че за отваряне на досиетата на Секуритате се говори твърде много, че Думитреску настояваше твърде много за него, и че сега е облекчение, че законът е приет с необходимите ограничения. Това е закон за декомунизацията, но колко добре ще функционира – е друг въпрос. Те си свършиха работата да го обсъдят и приемат, сега е време на другата власт да го накара да работи. Законът обаче има много слаби съдебни следствия.

Извод

Тази статия прави опит да даде преглед на състоянието на декомунизацията в Румъния. Процесът на декомунизация в Румъния се превърна в политически въпрос, откакто законът за достъп до архивите на държавна сигурност беше приет от румънския парламент и подписан от румънския президент Емил Константиненску през декември 1999, 10 години след румънска революция от 1989 г. През всички тези години имаше опити да се разчистят сметките с миналото, идещи от бившите затворници в комунистическите затвори, от студентите и интелектуалците, повечето бивши дисиденти в комунистическия период, но те не станаха закони, които да направляват посткомунистическото румънско общество. Всички анализи през тези години показват, че румънските политически партии почти единодушно проявяваха неохота да се занимават с проблема за декомунизацията. По тази причина въпросът беше решен след 10 години почти пълно мълчание.

Проблемът за декомунизацията беше анализиран в по-ширикия контекст на теоретичната дискусия за правосъдието в периода на преход и неговите съдебни механизми. Общотероретическите за и против оказването на правосъдие се анализират в дискурса на румънските политически партии. Така успях да направя общо описание на гледните им точки посредством мотивите им за поправки към закона за достъп. Заключението ми беше, че почти всички те приемат значението на закона, но някои от партиите го ограничават с поправки и го правят почти безполезен. Отговорът на въпроса защо сега, след 10 години, остава неясен. Румънските политически партии използват политизиран дискурс, когато доказват важността и полезността на този закон; в политическия дискус се долавя чувството на дълг той да се приеме, за да може Румъния да стане член на Европейския съюз. Не е имало специфични сигнали от европейските институции относно нуждата от такъв закон, но спекулации могат да се правят.

Законът за достъпа до личните досиета и за определение на Секуритате като политическа полиция може да има влияние върху румънското общество или като морална мяра за индивидите, или като скрит лустрационен закон чрез изборите.

Този доклад беше представен първо на 8-мата международна студентска конференция “проект за гражданско възпитаниe”, Будапеща, май 2000. Предложения по съдържанието и темата се приемат на email адрес ioanaborza@hotmail.com.

Бележки:

1. Службите за сигурност бяха ядрото на тоталитарната система във всички комунистически страни. Те се обединяваха с пропагандните органи и създаваха митология, която проникваше всекидневния живот и забулваше действителността в лъжи. Тази комбинация продължава в нови форми и се усеща от мнозина и днес.

4. Deletant, Dennis. Ceausescu and the Securitate, p. 393, 1995

Превод от английски - Нели и Валентин Хаджийски