Decommunization

Тръгваме. С моето момиче и двама приятели. Четирима в една малка колица. Тръгваме рано, защото трябва да пристигнем навреме. Денят се оформя да бъде хубав. Напускаме София, което в такъв ранен час е лесно и бързо. Нещо като мъгла смущава моето момиче, което знае, че по прогноза не би трябвало да има мъгла. Всичко става ясно след една специална за българо-съветската дружба думичка - Кремиковци. Не знам дали знаете, но Кремиковци е и село. А има и хубав манастир.

Колата жужи. Преди няколко дни някаква тръба беше продупчена и звучахме много по-джигитски. Ние си приказваме, с което неусетно отхвърляме доста път. Ремонти на основния път ни пращат в отклонение и минаваме през селца, през които иначе едва ли бихме минали. Забелязваме паметник във формата на лъв. Стар паметник. Но красив. Припомня ми, че символът ни е лъв. Странно. Като че ли от време на време го забравям. Предполагам и Вие.

След близо 3 часа почти без спиране наближаваме. Влизаме в Белене. Посреща ни огромен надпис с емблемата на града. Не знам за вас, но на мен "Добре дошли в Белене" ми прозвучава страшно. Тръпки. От горе, до долу. Сещам се, че все пак това си е град и в него си живеят нормални хора и нищо лошо няма да те поздравят за добре дошъл. Да - така е. Но тръпките минаха ... от горе, до долу.

Бил съм тук преди 13 години. Не шофирах тогава и не знам точно накъде да карам. Неочаквано виждаме табелка-стрелка: "Затвор и Център" надясно. Стига бе. Излиза, че за този град центъра и затвора са еднакво важни. По едно време се разделят. Но табелките за затвора ни водят. Отвеждат ни в малко затънтени улички. Стигнали сме. Преминаваме през портала, на който пише, че без подкана трябва да покажа пропуска си. Аз нямам. Просто днес тук (в затвора) се влиза без пропуски. Дълга редица автобуси се е наредила. Хората са слезли от тях и се движат пеша. Предстои ни преминаване през понтон. Минавали ли сте през понтон? Едва ли. Понтонът явно е даден от военните, защото е в характерното зелено и си личи, че е мобилен. Но не го вдигат. Корабите по Дунава минават от другата страна на острова. Знаете ли, че България има острови? Не? Не онзи на Антарктида, а тук. По Дунава. Най голям е остров Белене (Персин). Дължина 14.5 км, ширина 4.5 км (според енциклопедията). Това не е малко. Примерно за София по Цариградското от Парламента до Околовръстния път е 10 км. Представяте ли си го?

Понтонът също не е къс. Стъпваме все пак на зeмя. Островна, но земя. Клатенето спира. Рейсовете спират и хората се качват. Ние също.

Движим се по тесен асфалтиран път с дупки. На всяко отклонение стои полицай. Охрана. Остров Белене е действащ затвор. Виждат се стопански постройки от тип ТКЗС, със съответната степен на разрушение. Обърнете внимание - разрушени от кого? На този остров не идват случайни хора. Тук влизането е със специален режим. Не би трябвало да е възможно тук да се краде. Просто така е строено. И после зарязано (простака в мен би се изразил по-цветущо). И то си се руши. От самосебе си. За нещата тук се грижи само и единствено държавата. И тя е оставила нейни ресурси да си се рушат. Мярвам надпис: "Да живее Българо-Съветската дружба". Адски избледнял (и той си се руши - от самосебе си). Е! Вече си обяснявам всичко. Не знам за дружбата, но резултатите й не живеят, а си се рушат. Така. От самосебе си. То май и Съветския съюз. От самосебе си.

Заедно сме с моите спътници, но не помня от кога не сме си разменили и дума. Мълчи ми се и на мен. Пейзажът се сменя. Първо площи, засети със слънчоглед, после пущинак, после мочурища. Има и много тополи, много дънери. Стадо крави. И те са затворнички, но не го знаят. Просто си пасат. Живи и здрави си пасат. Докато не дойде време за ножа. Тръпки. От горе, до долу. Някакъв дядо в рейса обяснява покрай какво минаваме. Думичките са: първи обект, втори обект. Движим се с рейса поне 15-20 минути. Спираме. Има рейсове от варненско, пловдивско и други места (още не схващам регистрационните съкращения).

Чува се музика. Траурен марш. От далеч виждам, че свири военен оркестър. Значи сме закъснели малко. Но всъщност ние сме основната група. Защо ли са избързали?

Виждам купчина камъни и забоден в нея огромен кръст. Хората палят свещи и ги поставят по камъните. Тази камара я нямаше преди. Поляната се напълва с хора, в болшинството възрастни. Тук таме се виждат скупчвания. Там има големци (да ги наречем).

В накакъв момент построената трибуна се напълва с хора. Големците се качват горе. Проба, проба, 1, 2, 3. Ще има речи.

Всъщност това е събор на репресирани от комунистическия режим и техни наследници. Речите започват. Говорят хора с опит в речите, говорят и хора с повечко емоция. Има и такива, които не са преценили изявата си по време и форма. Говорят както хора, затваряни по политически причини, така и хора, гонени за отпор по етнически причини (да го кажем български турци). Слагам ръка на сърцето и признавам, че именно един от тях произнесе най-хубавата реч, като искания, като премереност, като реализируемост. Български турци тук са затваряни, малтретирани и убивани. След малко забелязвам как от един автомобил свалят стойка с голям полумесец. Примъкват го и го поставят до кръста. Двата символа на вярата стърчат един до друг. Хората, поставящи полумесеца се сещат, че той е доста висок и лесно може да падне настрани. Решават да поставят в основата му камъни за да го държат изправен. Пръсват се да търсят камъни. Ходят по 50-100 метра да намерят. А само на метър има цяла камара. Камъните, които поддържат кръста са досами тях. Те не посегнаха. Нито един. Развълнувах се. Помислих си, че ако бях аз сигурно щях да взема от камарата камъни на друговерците. Хваща ме срам. Те не посегнаха. А всъщност камъни няма никъде. Островът е целият от наноси. Но те намират някакви изкъртени плочки и ги домъкват. После обръщат дланите си към небето. Вероятно говорят или пеят нещо, което аз не чувам (далеч съм). Боби ме помолва да снимам, защото това вероятно е молитва.

Речите си вървят. Говорят и за избори. Военната музика и малкият взвод си тръгват. По лицата им се опитвам да прочета отношението им. Срещам служебна сериозност. Тези момчета са тук служебно. Може и да не са се замисляли въобще. Може и да считат, че кой бил политически, кой бил криминален, а сега сме се събрали в кюпа и търсим възмездие. Побиват ме тръпки. От горе, до долу. Негодувам. Но не мога да им се сърдя. Някак хората не са чули още. Някак им се струва толкова страшно, че дори и невъзможно - за да е вярно.

Тримата известни на мен от трибуната (Петър Стоянов, Венцислав Върбанов, Евгени Бакърджиев) също се изреждат. Сред хората долу виждам и Тодор Кавалджиев. Президентът говори добре, но оставя у теб въпроса: "Защо ни говорите сега, когато можехте - не направихте много?". Някой от поляната задава въпроса. Но така че ние долу си го чуваме. На трибуната - едва ли. Дали няма да ни отговорят: "Такова беше времето..."?. Две-три изказвания след своето, Стоянов слиза от трибуната. Бакърджиев! Или усещам желанието на околните да го освиркаме, или само на мен ми се ще. Не го правим. Може би тук така е по-добре. Не сме дошли все пак него да освиркваме. Слушам го напрегнато. Чуствувам се излъган от такива като него и следя какво ще каже. Той обаче го удря на популизъм. Народните представители да дадели по една заплата да се направи паметник на Персин. Свършва и веднага слиза от трибуната. На мен това ми се вижда страшно грозно. Говори Върбанов. Накрая обещава, че ще даде една заплата за идеята "на колегата".

Защо се правят паметниците? За да напомнят на хората за нещо (в случая за престъпния комунистически режим). И като се направи паметник на остров Белене, до който хората ще могат да ходят един път годишно - що за напомняне ще е това? Та нали тези, които на крака отиват на този събор, със самото си присъствие показват, че помнят и не е нужно да им се напомня. Други тук няма да дойдат (Освен служителите и задържаните в затвора на остров Белене). Идеята ми се струва излишна. Всеки паметник трябва да се вижда. Да се вижда от хората, които знаят и от тези, които не знаят. Да се вижда и от хора, които не искат да знаят и не искат да си спомнят (а у нас такива има доста - дори президенти и министър председатели, парламентаристи). Трябва да се вижда от всички. Решавам да помисля. Какво мога да предложа? Да е на брега на Дунава? Така всички минаващи по Дунава ще го виждат и екскурзоводите от туристическите кораби ще обясняват на туристите какви зверства е имало тук. Струва ми се добре, но ... Но ние няма да го виждаме. А той е по-скоро за нас. Да го сложим на висок връх. Да се вижда от далеко. Нещо като Вола. Сещам се обаче за Бузлуджа и сам го отхвърлям. Не можах да родя по-добра идея. Някак си искам да има в съзнанието на всеки от нас едно чисто местенце, в което да има запазено място. Да има едно малко мислено паметниче. Да ни спомня. А и да ни пази ... от нас самите.

Върбанов свършва и след още едно изказване също слиза.

Към края на речите на трибуната са останали само възрастни хора, вероятно самите репресирани. Хората на групички тръгват към автобусите. Скоро и речите свършват. Купувам си атлас на острова. Схеми на обектите. Рисунки на землянките, сградите, тоалетната (земен ров) и подобни. Всичко това вече го няма. Разрушено е. Не от самосебе си. Как Ви се струва? Барака, в която живеят 400 човека. В нашия панелен блок живеят около 300 души. Такива дървени бараки на Втори обект са били 8 и 2 тухлени. От външната страна на портала е пишело: "Да, човек звучи гордо!", а от обратната страна: "Ако врагът не се предаде, той се унищожава". Качваме се и ние в рейса. Знаем, че местата са на някого и не посмяваме да седнем. Хората от автобуса ни гледат с недоверие. Като че ли ще заемем чужди места. Дори има някаква враждебност. Налага се да обяснявам, че ще пътуваме с тях само до понтона. Това задоволява любопитството им, но продължават да мърморят. Защо? Нали вие, баби и дядовци, сте репресирани лично или сте страдали от репресиите над роднините си? Нали вие, баби и дядовци, искате това да се помни, да не се забравя, да се търси истината и доколкото може справедливостта? С какво четирима млади хора дошли на този злокобен остров, за да усетят, за да видят, за да знаят - ви пречат? Не сте прави. Разочарован съм. Замислям се как просто, влизайки в автобуса, хората са се променили коренно. Едни ценности са изоставени и сме навлекли друга кожа.

Половин час чакане преди да тръгнем. Липсват 3 дами. Накрая тръгваме, очаквайки, че те са се качили на друг рейс. Минаваме обратния път. Забелязвам в далечината строеж. Предполагам на АЕЦ Белене. Аз съм против. Моля не ми говорете за икономическа независимост на България благодарение на АЕЦ. Хайде и аз няма да Ви говоря, но съм против.

С наближаване на брега (понтона) усещам някакво освобождаване. Предполагам и другите си го мислят - "... ами ако изпусна рейса и остана тук? ...". Спира ни полицай. По радиото му съобщили, че 3-те дами не се били качили. Нарежда рейса да отбие и да чака, и ако се наложи да се връща - "да си ги прибира". Ние слизаме. Всъщност сме на 100 метра от понтона. Минаваме по него. Този път в посока свободата. Преди го е нямало и превозът е бил с лодки. Течението на водата е значително. Виждам няколко плавателни съда. Името "Аврора" на единия от тях ме впечатлява. Търся символ на какво е Аврора тук. И ето ти една малка Аврорийка. Ръждива. Закотвена. Поглеждаме към околните острови. Магареца. Там затворници не са водени. Само труповете на убитите. Местните и тези от затвора в Ловеч. Слушах наскоро разказ на гробаря (също затворник). Копаел толкова, колкото да се побере тялото. Досами брега. После хвърлял една-две лопати отгоре. Бях чувал, че прасетата ги изравяли и се хранили с тях, но според атласа, който си купих, свинарниците са били на Персин и може да не е вярно. Всъщност ми се струва, че е толкова страшно, че предпочитам да не е вярно.

Излизаме. Вече не сме в затвора. Вече съм гражданин. Виждам табелката: "ул. Страцин No 4". Представям си как качват човека на влак, джип или на каквото там е било и съпровождащият е взел документи с адрес: гр. Белене, ул. Страцин No 4. Тръпки. От горе, до долу.

Качваме се на колата и тръгваме. Струва ми се крайно несправедливо да сме на някакви си петнайсетина километра от острова, а пътя и околността да са толкова красиви. Обичам Родината си и винаги ми е било приятно да откривам красотата й във всяка дреболия. Долинка, хълмче, дори самотно дърво. Виждам поле пълно с макове. Всъщност това са си просто едни цветя. В дивата природа са си красиви, но в полето, между житото - са си чисти бурени. Символите запълват главата ми. Завои, нанагорнища, спускания - а уж сме в Дунавската равнина.

Решаваме да сменим маршрута за връщане. Идеята е моя. От Плевен завиваме на юг. Влизаме в Ловеч. Събота е. Много е приятно. Разхождаме се в центъра. Покритият мост. Пешеходната зона. Виждаме два хотела (в центъра), чийто прозорци без изключение са изпочупени, но някой е забравил поне да махне табелките. Единият е с две звезди, а другият - с три. След приятната почивка продължаваме. Малко след града отбивам. Бил съм тук и знам точно къде да завия. Достигам до стара открита кариера. Слизаме. Виждаме паметни плочи "... за жертвите на комунизма ...". Ние сме в "Слънчев бряг". Нарича се така, защото в смъртните актове на жертвите от този лагер пишело почти винаги: "слънчев удар". А умъртвяването е било с удар с кол в главата. Страшно е! Нали? По-страшно, отколкото бихте приели. Нали? Да, но е било точно така. Минавам по-нагоре за да покажа на моите спътници пукнатина, заради която скалата скоро ще рухне. В рядката трева изшумява нещо. Предупреждавам, че щом има гущерче - значи може и да има змии. Миг по-късно я виждам. Това си беше змия. Над метър. Избяга. Търся и намирам символика. А на някакво строително съоръжение разчитаме надпис: "Ползувай почивката по предназначение". Тръпки. На Вас как Ви звучи? "Почивай, че не е ясно след малко какво ще стане". В интерес на истината това е от по-ново време. А иначе цялото място е било хълм. Сега е дупка. Голяма и зарязана. В краката си забелязвам презерватив. Ползуван. По-натам втори. Това направо ме отчайва. Вие бихте ли правили секс в лагера Освиенцим? Или Дахау? Вие не. Но тук има хора, които го правят. А може и да не знаят. Всъщност това може да ме отчае повече.

Поемаме пътя назад. Пристигаме си в София. Гледам новини. Споменават за събора. Странно. Винаги по телевизията изглежда по-различно. "... едни хора се събраха ..., ... президентът замина ..., ... времето ще бъде ...". Между другите новини някак емоциите олекват и стават маловажни. Като че ли сме в накакъв сън, в който несправедливостта на положението на политическата сцена е толкова абсурдно, че направо води до отказ да повярваш. Искаш да се събудиш и всичко да си дойде на мястото. Няма да стане. Будилникът върви назад, а петелът е заклан и сготвен. Няма кой да те събуди. По-добре не заспивай...

Утре темите ще са други. Ще сме забравили. Дори вероятно и аз. Догодина събор ще има пак. Вероятно хората ще са по-малко. Вероятно речи пак ще има. Може и паметник да се направи. Това ще успокои ли съвестите ни? Това ще затвори ли страницата? Нуждата от справедливост намалява ли с времето? Или с един паметник, където хора идват един път в годината? Утре аз ще напиша това. Някой ще го прочете и ще ми препоръча да гледам напред, а не назад. А не е ли опасен човек, който върви напред и не знае (или не иска да знае) какво е било? Ако се въртим в лабиринта на живота и не помним откъде сме минали е логично да се озовем там, където вече сме били. Вие как мислите?

Утре децата ни (надявам се) ще видят свят. Някои от тях сигурно ще минат през Освиенцим и Дахау. Сигурно ще Ви разкажат. Сигурно ще им е трудно да повярват, че това е било. Ще си говорите за нацизъм, за концлагери, за войната, за Хитлер, за цената на човешкия живот. Моля Ви! Разкажете им за Белене. Разкажете им за Вашите ценности, за тези на Вашите родители и деди. Ако може им предайте и онова малко паметниче в съзнанието, което не стърчи на един пуст остров, а е в самите нас. И докато им разказвате - моля Ви ... не употребявайте израза: "... такива бяха времената ...". Моля Ви - не бягайте! "Ние сме във времето и времето е в нас"

Разказано във форума на Медиапул

За сайта

За контакти

Авторски права

Партньори