Военно-политическият съюз Варшавски договор е един от основните инструменти на съветския военен и политически контрол над Източна Европа.

Варшавският договор е подписан след като Съветският съюз не успява да попречи на включването на ФРГ в НАТО, с чиито войски евроатлантическият съюз става реална военна сила, която може да отрази съветско нападение. Договорът формализира вече съществуващия съветски блок и създава фасадата на равноправен и многостранен съюз на СССР със сателитите му. Варшавският договор легитимира присъствието на съветските войски в Източна Европа след края на окупацията на ФРГ и Австрия през май 1955, институционализира съветския контрол върху армиите и външната политика на източноевропейските държави и не им позволява да имат собствена национална териториално-отбранителна стратегия.

Варшавският договор става реална военна организация в началото на 60-те с концепцията за тотална ядрена война, когато източноевропейските армии са въоръжени с ядрено оръжие и са подготвени за първи ешелон на настъпателната операция на съветската армия при ядрен конфликт, а Източна и Централна Европа - за театър на ядрените бойни действия.

Една от основните функции на Варшавския договор е легитимирането на съветската военна намеса при опасност за съветското господство в Източна Европа - формулирана след инвазията в Чехословакия като доктрина за ограничения суверенитет на държавите от съветския блок. Военна интервенция на Обединените въоръжени сили на Варшавския договор в страна-членка е извършена в Чехословакия през 1968, което е и единствената им военна акция, но през 1956 Унгарската революция е смазана от съветски войски под командването на Главнокомандващия Обединените въоръжени сили на Варшавския договор маршал Конев, а през 1981 подготовката за военна интервенция на войските на Варшавския договор край границите на Полша предизвиква въвеждането на военното положение в страната.

Договорът за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ е подписан във Варшава на 14 май 1955 от Албания (през 1968 едностранно денонсира договора), България, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия. Срокът на договора е 20 години; през 1975 е продължен с 10 години, а през 1985 - с 20. На 1 юли 1991 на съвещание на новите демократични държавни лидери в Прага, ръководено от президента Вацлав Хавел, е обявено разпускането на Варшавския договор.

Съветският съюз продължава да урежда с двустранни договори присъствието на съветските войски (според чл. 5 от Варшавския договор), военното строителство, оръжейното производство и търговия и разполагането на ядрено оръжие. Двустранните договори за присъствието на съветски войски са подновени: с Полша на 17 декември 1956 (след Полския октомври); с ГДР през март 1957; с Унгария на 28 май 1957 (след смазването на Унгарската революция). Договор за разполагане на съветски войски в Чехословакия е подписан на 16 октомври 1968 след военната интервенция на Варшавския договор.

Предистория

Източноевропейските армии стават "народни армии", което освен идеологически, има конкретен политически смисъл - те са натоварени не само с отбранителни, но и с "вътрешни" функции - "подавяне на смъкнатите от власт експлоататорски класи и защита на социалистическия строй". Реформирането на източноевропейските армии по съветски модел и подчиняването им на Москва започва още по време на Втората световна война, когато Съветският съюз включва в своите фронтове армиите и създадени на съветска територия национални контингенти от източноевропейските страни - 29 дивизии и 37 бригади и полкове с численост 500 000 души. До 1954 съветизацията на източноевропейските армии е завършена. Още в първите месеци на съветската окупация висшето армейско командване е подменено с комунистически кадри и е извършена чистка в офицерския корпус, а до средата на 50-те офицерският състав е изцяло заменен с кадри, отговарящи на критерия за политическа лоялност и подходящ класов произход. Върху армиите е наложен политически контрол чрез политическите офицери - бивши комунистически партизани; в министерствата на отбраната са създадени политически управления по съветски модел, а след 1948 в армиите са въведени редовни политически образователни програми. Източноевропейските армии са въоръжени със съветско оръжие и военна техника, възприемат съветската военна организация и тактика, въвеждат съветските чинове и униформи и се отказват от специфичните си традиции и практики. Висшият команден състав се обучава в съветски военни академии. На всички нива на командването от Генералния щаб до полковете са назначени съветски военни съветници, които въвеждат съветското въоръжение и тактика и пряко наблюдават настроенията и качествата на офицерските кадри. Съветските военни съветници в България са 37 през 1947, 108 през 1953 и 61 през 1955.

През 1948 СССР сключва 20-годишни двустранни договори за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ с България (18 март 1948), Чехословакия, Унгария, Полша и Румъния, с които ги задължава да не сключват договори с негови противници и да се консултират по всички важни международни въпроси. По-късно същата година източноевропейските държави подписват и помежду си двустранни договори за военно, политическо, икономическо и културно взаимно обвързване.

На съвещанието на генералните секретари и военните министри на страните от съветския блок в Москва от 9 до 12 януари 1951 са направени първите стъпки към единна военна организация. Сталин поставя задачата за създаване на въоръжени сили на страните от съветския блок с численост при война 3 милиона души и на военно-организационна координираща структура. Създаден е Военно-координационен комитет за снабдяване на социалистическите армии с необходимото въоръжение и за специализация в оръжейното производство с председател Булганин.

От 1950 до 1954 Съветският съюз усилено се противопоставя на включването на Западна Германия във военни съюзи, виждайки я като ключов фактор в евроатлантическата и европейската система за сигурност. В този период съветската дипломация прави серия пропагандни предложения за възстановяване на единството на Германия срещу забрана за влизането й в коалиции и военни съюзи. (На два пъти - през март и юли 1954, СССР предлага на САЩ, Великобритания и Франция своето участие в НАТО.) Тези опити окончателно се провалят с Лондонската конференция през септември 1954, на която САЩ, Великобритания и Франция решават да бъде прекратен окупационния режим на ФРГ и тя да бъде приета в Западноевропейския съюз и НАТО. На съвещание, проведено в Москва от 29 ноември до 2 декември 1954, комунистическите лидери на Съветския съюз, Албания, България, ГДР, Полша, Румъния, Унгария и Чехословакия заявяват, че ако Парижките споразумения от октомври 1954 за статута на ФРГ бъдат ратифицирани, те ще предприемат "съвместни мероприятия за организацията на въоръжените си сили и командвания и други мероприятия, необходими за укрепването на отбранителната си способност".

Политическа организация

Висш политически орган на Варшавския договор е Политическият консултативен съвет, в чиито съвещания участват комунистическите лидери на страните-членки. Под формата на орган за консултации по всички важни въпроси на международните отношения ПКС е използван от Съветския съюз за налагането на единна външна блокова политика и за колективен натиск върху страна-членка, проявяваща самостоятелност (в различни периоди - Албания, Румъния, Унгария, Чехословакия и Полша). От 1956 до 1990 са проведени 23 редовни срещи на ПКС. Съветското ръководство не рискува със свикване на ПКС по кризисни въпроси и само или в неформално съвещание на комунистическите лидери взима решенията за вътрешна военна интервенция (Унгария 1956, Чехословакия 1968).

Военна организация

Военната организация на Варшавския договор подготвя източноевропейските армии за интегрирането им в съветската армия при война и следи за бойната им готовност и подготовка в мирно време. Тя е административна структура, на практика подчинена на съветското министерство на отбраната. (От 1956 до август 1966 и формално щабът на ОВС и 10-о Главно управление на Генералния щаб на съветската армия - за военното сътрудничество с други страни - са единна структура към МО на СССР.)

С договора са създадени Обединени въоръжени сили, за които всяка страна-членка отделя контингенти от сухопътните си войски, войските на ПВО, ВВС и ВМФ. В мирно време тези контингенти са част от националните въоръжени сили. При война те заедно с групите съветски войски в Източна Европа и войски от съветските западни военни окръзи формират съветските фронтове и стратегически групировки и са подчинени на техните командвания.

Обединените въоръжени сили нямат свое командване, логистична мрежа, ПВО и оперативно управление отделно от съветската армия. Главнокомандващ Обединените въоръжени сили е първият заместник-министър на отбраната на СССР, а началник-щаб е първият заместник-началник щаб на съветската армия. Щабът на ОВС се намира в Москва. Всички ръководни длъжности в Обединеното командване и Щаба се заемат от съветски генерали и офицери. Източноевропейските армии имат свой заместник-главнокомандващ и свои представители в Щаба, които предоставят на Обединеното командване пълната информация за бойния и личен състав, бойната и мобилизационна готовност, бойната, оперативна и политическа подготовка и въоръжението на своите армии и съгласуват с Обединеното командване дислокацията на войските, флотовете и щабовете. Източноевропейските заместник-главнокомандващи носят отговорност за бойната и мобилизационна готовност и окомплектованост на своите армии и за стандартизирането по съветски модел на въоръжението и организацията им.

Главнокомандващият има пълна информация за войските и флотовете на страните-членки и чрез правителствата и военните министри дава указания по тяхната оперативна и бойна подготовка и осигуряването на постоянната им бойна готовност. До средата на 60-те тези указания се изработват от министерството на отбраната на СССР и от съветския Генерален щаб и се свеждат на страните-членки от представителите на Обединеното командване. От 1955 до 1958 представител на Обединеното командване е ръководителят на групата съветски военни съветници в съответната държава. През май 1958 е създаден постът на представителя на Главнокомандващия ОВС, който е съветски генерал.

Документите и информационният обмен между оперативните щабове на националните въоръжени сили при война са на руски език. През 1980 страните-членки делегират на върховното командване на съветската армия правото да обявява война.

Въз основа на Варшавския договор през лятото на 1957 е създадена единна система за противовъздушна отбрана. В нея влизат войските на ПВО на страните-членки, войсковата ПВО на съюзните армии, на западните военни окръзи на СССР и на съветските групи войски, силите и средствата на ПВО на обединените флотове на Варшавския договор, изтребителната авиация на ВВС на ОВС. Командващ ПВО на ОВС (заместник-главнокомандващ ОВС) е главнокомандващият войските на ПВО на СССР. Главната управленска структура на съветската ПВО - Централният команден пункт - става управление на ПВО на Варшавския договор. Според статута на единната ПВО система минимум един представител от страна трябва да дава дежурство в ЦКП, но това не е изпълнено. Два спомагателни командни пункта - в Киев, контролиращ въздушната обстановка на територията на България, Румъния, Албания и Унгария, и в Минск за територията на Полша, ГДР и Чехословакия, са с оперативен състав от източноевропейските държави и съветски началници.

През март 1969 в Будапеща ПКС извършва институционална реформа на военната организация на Варшавския договор. Тя е подготяна от средата на 60-те, но опитите на Полша, Чехословакия и най-вече на Румъния да постигнат равнопоставеност в ръководството на Варшавския договор и суверенитет на националните командвания я блокират и съгласието е постигнато трудно. Срещу по-голямо участие на източноевропейците в колективните органи на Варшавския договор (върху които напълно запазва контрола си) Съветският съюз настоява за по-тясна военна интеграция. Съставите на Обединеното командване и Щаба са увеличени с повече несъветски офицери, но броят им е около една пета от този на съветските. За заместници на главнокомандващия ОВС са определени началник щабовете (и заместник-министри на отбраната) на източноевропейските армии. Заместници на началник щаба на ОВС стават заместник-началник щабовете на националните армии. Създадени са Комитет на министрите на отбраната, Военен съвет и Технически комитет. Комитетът на министрите на отбраната се състои от седемте военни министри, главнокомандващия ОВС и началник щаба на ОВС. Комитетът, който формализира съществуващата практика на съвещания на военните министри, изготвя предложения до ПКС за военната политика. Военният съвет, в който участват заместниците на Главнокомандващия ОВС и началник щабове на източноевропейските армии, командващият обединената ПВО и началникът на Техническия комитет, има консултативни и препоръчителни функции по оперативната и бойна подготовка на армиите. Отхвърлено е румънското предложение съветът да има право на вето. Председател на Военния съвет е главнокомандващият ОВС. Началник на новосъздадения Технически комитет става генерал-лейтенант И.В. Степанюк.

Военни планове

Военната организация на Варшавския договор няма самостоятелна военновременна роля; при война тя поставя силите на Варшавския договор под съветско командване.

Източноевропейските войски намират по-значимо място в съветските военни планове в началото на 60-те с развиването на концепцията за ядрена война. Идеята за блицкриг срещу Западна Европа след първоначалния ядрен удар изисква наличието на границите с НАТО на войски в постоянна бойна готовност и с висока степен на комплектованост, готови заедно със съветските групи войски в Източна Европа без мобилизация да формират фронтове. Източна и Централна Европа стават бойно поле на ядрената война, а източноевропейските сили са включени в първия ешелон, който ще понесе големи поражения от ядрените удари - изчислявани през 60-те на 60-70%, а през 70-те на 48-53%. От този момент започват големите съвместни учения на силите на Варшавския договор, превъоръжаването на източноевропейските армии с по-съвременно оръжие и въоръжаването им с тактическо и оперативно-тактическо ядрено оръжие.

От края на 50-те до средата на 60-те съветската военна доктрина се основава изцяло на мащабното използване на ядрено оръжие. Въпреки политическите декларации на съветското ръководство, че СССР няма да използват първи ядрено оръжие, и сценариите на ученията, при които войната започва с първи удар на западните държави, военните планове са за изпреварващ ядрен удар при неизбежност на войната. "Ответният" съветски стратегически ядрен удар трябва да унищожи обекти, които създават икономическата и военна мощ на "агресивните империалистически държави" - големите европейски градове, в които е концентрирана по-голямата и квалифицирана част от населението, важни промишлени и суровинни райони, военни бази, ядрени средства и войскови групировки. Към ядрения удар на стратегическите сили (ракетните войски, стратегическата авиация и атомните подводници) се включват с ядрени удари и фронтовите ракетни войски с оперативно-тактическо предназначение и фронтовата авиация, което е началото на настъпателната операция на сухопътните сили и фронтовата авиация за бърз разгром на противника. Танковите и мотострелковите обединения и съединения трябва да използват резултата от ядрените удари, за да завършат разгрома на останалите боеспособни войски на противника и да навлязат в дълбочина. Отбранителната война е "неприемлива и изключително опасна".

След средата на 60-те е възприета стратегия за победа и при ядрен, и при конвенционален конфликт. Допуска се възможността войната да остане в конвенционални рамки чрез изненадваща настъпателна операция, която пробива отбраната и завладява стратегически обекти и ядрени арсенали на НАТО преди западните страни да вземат политическото решение за ядрен удар. Въпреки това продължава подготовката за тотална ядрена война. Планирането предвижда напредване със 70-100 километра на ден при използване на ядрено оръжие и 25-35 километра при конвенционална война. Особено значение се придава на стратегическите въздушнодесантни операции в дълбочина, както и на тактически въздушнодесантни операции в тила на противника.

Съветското военно планиране разделя европейския боен театър на Западен, Югозападен и Северозападен театър на военните действия. В Северозападния театър на военните действия срещу Норвегия действа отделен фронт, формиран от Ленинградския военен окръг и подчинен директно на Върховното главно командване. Страните от Варшавския договор попадат в Западния и Югозападния ТВД и техните армии се интегрират в съветските фронтове на Западното и Югозападното стратегическо направление. Командващи фронтовете на ЗН и ЮЗН са командващите съветските групи войски в Източна Европа и западните военни окръзи. Източноевропейските войски, които не са придадени към съветските фронтове, чрез националните командвания са оперативно подчинени на Главното командване на съответното стратегическо направление. Със съществуващите още в мирно време Главни командвания на стратегическите направления Москва ясно дефинира структурата на командването при война и мястото на източноевропейските войски в строго централизираната йерархия на съветската армия. ГК на 3 стратегически направления - Западното, Югозападното и Южното, са създадени през септември 1984, а Далекоизточното е създадено февруари 1979, но според анализатори те функционират през целия следвоенен период, като командването на ГСВГ при война и при учения става Главно командване на Западното стратегическо направление с щаб в Zossen-Wunsdorf, а командването на Киевския военен окръг - ГК на Югозападното стратегическо направление.

Към средата на 80-те съставът на групите съветски войски в Източна Европа е следният: Групата съветски войски в Германия - 546 000 военнослужещи, 11 танкови и 8 мотострелкови дивизии (2 танкови и 3 общовойскови армии), една въздушна армия, една десантно-щурмова бригада и една бригада СПЕЦНАЗ; Северната група войски в Полша - 48 500 военнослужещи, 2 танкови дивизии; Централната група войски в Чехословакия - 73 000 военнослужещи, 2 танкови, 3 мотострелкови и 1 авиационна дивизии; Южната група войски в Унгария - 70 000 военнослужащи, 2 танкови и 2 мотострелкови дивизии, една въздушна армия.

Оперативните планове за съответния театър на военните действия се изготвят в съветския Генерален щаб и остават тайна за националните командвания. Информацията за тях все още е основана на анализи и отчасти на разсекретени документи.

Западното стратегическо направление

Западното стратегическо направление е най-важното съветско стратегическо направление, което нанася главния удар срещу НАТО. То е най-мощната войскова групировка в Европа по време на Студената война. В края на 80-те в неговия състав са 50 дивизии - 26 танкови и 24 мотострелкови, от които 35 са в пълен щат. На подчинение на Главното командване на Западното направление са Групата съветски войски в Германия, Северната група войски в Полша, Централната група войски в Чехословакия, Беларуския и Прикарпатския военни окръзи, източногерманските, чехословашките и полските войски. На оперативно подчинение на ГКЗН са обединеният Балтийски флот, в който към съветския Балтийски флот са придадени военноморските сили на Полша и ГДР, Прибалтийският военен окръг, командванията на националните армии на ГДР, Полша и Чехословакия, въздушните армии от резерва на Върховното главно командване: 4-а въздушна армия с оперативно предназначение (Легница) и 46-а въздушна армия със стратегическо предназначение (Смоленск).

Силите на стратегическото направление са организирани в ешелони (два, понякога три) на тактическо, оперативно и стратегическо (в голяма дълбочина) ниво.

Първи стратегически ешелон са войските в ГДР, Чехословакия и Полша и войски от западните военни окръзи.

- Северният фронт (СГВГ и източногермански дивизии) атакува Северната армейска групировка на НАТО (британски, западногермански, белгийски и холандски корпуси) в направление областта Рур, Южна Холандия и Белгия.

- Централният фронт (СГВГ и източногермански дивизии) атакува Централната армейска групировка на НАТО (западногермански и два американски корпуса) през коридора "Фулда" към Франкфурт. Планирането изправя източногерманските дивизии срещу негермански корпуси.

- Южен фронт от чехословашките войски и част от ЦГВ атакува западногерманския корпус от Централната армейска групировка на НАТО в Бавария.

- Полски фронт (полски войски от военните окръзи Померания и Силезия и съветски от Прибалтийския военен окръг) атакува от Западен Мекленбург в направление Хамбург-Бремен-Северна Холандия. Една групировка (полската 4-а армия от Варшавския военен окръг) атакува полуостров Ютланд и завладява провинция Шлезвиг-Холщайн и Дания.

- Обединеният Балтийски флот и съветски, полски и източногермански въздушнодесантни и морскодесантни части действат заедно с Полския фронт и завладяват датските острови (вкл. остров Борнхолм) и датските проливи и осигуряват изход към Северно море. Трябва да бъде завладяна и Южна Швеция с островите Йоланд и Готланд в Балтийско море.

Втори стратегически ешелон са два фронта от Прикарпатския и Беларуския военни окръзи и една групировка на Дунавския фронт на Югозападното стратегическо направление, която подкрепя настъплението в Бавария на Чехословашкия фронт.

Резерв са войски от Киевския, Московския, Уралския и Приволжския военни окръзи и от резерва на Върховното главно командване.

Югозападното стратегическо направление

Югозападното направление е стратегически второстепенно. В подчинение на Главното командване на Югозападното направление са Южната група войски в Унгария, Киевския военен окръг, Одеския военен окръг и армиите на България, Унгария и Румъния. На оперативно подчинение на ГКЮЗН са националните командвания на унгарската, българската и румънската армии, обединеният Черноморски флот, в който към съветския ЧФ са придадени българските и румънските военноморски сили, 24-а въздушна армия с оперативно предназначение от резерва на Главното командване (Виница). Щабът на ГКЮЗН в мирно време е в Кишинев, а командният пункт е в района на Ивано-Франковск, Украинска ССР.

Българската народна армия е с най-висока бойна готовност от източноевропейските армии в Югозападното стратегическо направление. Тя има 8 мотострелкови дивизии и 5 танкови бригади в състава на трите си армии. От тях 5 дивизии и 4 бригади от 1-а и 3-а армия са в постоянна бойна готовност. Резервът (4 мотострелкови дивизии) се готви от 2-а армия в срок от 2 до 4 седмици. Числеността на армията е 120-140 000 души, мобилизационният ресурс - 400 000 души.

- В България се формира фронт (или два фронта) от българската армия и съветски войски от Одеския военен окръг. Главната групировка (или Одески/Босфорски фронт) е насочена срещу европейска Турция и Проливната зона. Втората групировка (или Балкански/Солунски фронт) атакува Солун по долините на Струма и Вардар. В главния удар срещу Източна Тракия и Проливната зона участват и част от 24-а въздушна армия от Виница, въздушнощурмови и въздушнодесантни бригади от Прикарпатския и Одеския военен окръг, 98-а въздушнодесантна дивизия от Одеския военен окръг; могат да бъдат придадени дивизии от Севернокавказкия военен окръг. През 80-те съветските и българските войски превъзхождат турските войски, защитаващи Проливната зона, в съотношение 2:1 за сухопътните и 5:1 за въздушните сили.

Първата стратегическа цел е завладяването на Източна и Беломорска Тракия и овладяването на Босфора и Дарданелите за изход на Черноморския флот в Средиземно море и недопускане в Черно море в близост до СССР на военноморски сили на НАТО. В настъпателните операции участват обединеният Черноморски фронт и Средиземноморската ескадра (съветската 5-а ескадра, създадена 1967 и базирана в Източното Средиземноморие с оперативна зона Средиземно море и част от Атлантическия океан по крайбрежието на Португалия). Следващите стратегически цели са завладяване на Западна Турция, Централна и Южна Гърция, контрол над Егейско море чрез окупиране на крайбрежието и контрол над Източното Средиземноморие чрез унищожаване на военноморските сили на НАТО в него. В следващата фаза на войната трябва да бъде установен контрол над Суецкия канал.

- Дунавски фронт, формиран от ЮГВ, унгарските войски, част от ЦГВ и сили от Прикарпатския военен окръг, с една групировка по направлението Виена-Линц-Залцбург-Мюнхен подкрепя настъплението на Чехословашкия фронт. Втора групировка атакува Италия по направлението Грац-Клагенфурт-Удине-Милано-Генуа.

Втори стратегически ешелон се формира в Киевски военен окръг.

Поради румънската териториално-отбранителна доктрина румънската армия не е предвиждана в началната фаза на настъплението. Съветският съюз очаква от Румъния сътрудничество в ПВО и осигуряването на съветските комуникационни и транспортни връзки при война.

Съвместни учения

Първите съвместни учения са през август 1957 - войскови учения в ГДР на Групата съветски войски в Германия и армията на ГДР.

Първото голямо съвместно учение е "Буря", проведено през декември 1961 на териториите на ГДР, Полша, Чехословакия и западните райони на СССР. То е планирано в апогея на напрежението след издигането на Берлинската стена.

Ученията подготвят националните въоръжени сили за интегрирането им в съветските фронтове под съветско командване и националните командвания за оперативното им ръководство от главните командвания на съветските стратегически направления. Щабовете на съветските групи войски в Източна Европа и на западните военни окръзи изпълняват ролята на фронтови щабове. Ученията повтарят практиката на интеграция на многонационалните въоръжени сили на СССР, при която командните функции се осъществяват от руски офицери, а комуникацията става на руски език.

Ученията на територията на източноевропейските държави подготвят съветската армия за бърза и масирана вътрешна интервенция - Чехословакия (май-август 1968: "Шумава", "Неман", "Небесен щит"); Полша (1980-1981: "Братство по оръжие-80", "Съюз-80", "Съюз-81", "Запад-81").

Големите учения на Варшавския договор се провеждат при външнополитически кризи и кризи в съветския блок едновременно като бойна подготовка и като демонстрация на сила с политическа цел. Партийните и държавни ръководители на страните-участнички и лидери на други комунистически страни присъстват на ученията, демонстрирайки "социалистически интернационализъм" и партийния контрол върху армията. Ученията завършват с военни паради и съвместни митинги на населението и военнослужещите от съюзническите армии. В подготовката на съвместните учения освен военните ведомства участват централните и местни държавни и партийни органи.

Ядрено оръжие

Във Варшавския договор единствено съветската армия има стратегическо ядрено оръжие. То е под командването на съветския върховен главнокомандващ, но оперативно една или повече от шестте ракетни армии могат да бъдат подчинени на ГК на стратегическо направление. Източноевропейските армии имат оперативно-тактическо и тактическо ядрено оръжие, което е под съветски контрол.

В началото на 60-те съветското ръководство решава към всяка от армиите на източноевропейските въоръжени сили да бъде създадена ракетна бригада с оперативно-тактически ракети Р-11 (SCUD), а към всяка дивизия и танкова бригада - отделен ракетен дивизион с тактически ракетни комплекси "Луна" (FROG).

Първата българска ракетна бригада е създадена през март 1961 край Самоков. Ракетните комплекси са доставени през първата половина на 1961, а българските ракетчици завършват обучението си в СССР и се завръщат в България през септември 1961. Съветските военни специалисти, които ръководят създаването на Ракетни войски, пристигат в България през август 1961. Техен ръководител е генералът от артилерията и представител на главното командване на ОВС Г.С. Надисев. Обучението на ракетчиците, инструкциите и документите са на руски език.

Ракетните бригади на 2-а армия в Марино поле, Карловско, и на 3-а армия в Кабиле, Ямболско, са създадени през лятото на 1962. През 1964 в Телиш, Плевенско, е създаден ракетен полк, резерв на Главното командване.

В началото на 80-те в Полша, Чехословакия и България са разположени новите оперативно-тактически комплекси SS-21 ("Точка" ), а в Чехословакия, ГДР и България (в Телиш) - тактическите ракетни комплекси SS-23 (Р 400 "Ока").

Ядрените боеприпаси се съхраняват на териториите на източноевропейските страни в секретни арсенали под контрола и охраната на специални съветски части от 12 Главно управление на МО на СССР (Ядрено-техническо осигуряване и безопасност). В Полша са създадени два арсенала със 180 ядрени заряда, в Чехословакия през 1966 - три арсенала. Ядрените бойни части остават под съветски контрол до момента на изстрелването на ракетите. Решението за използване на ядреното оръжие се взима от съветския върховен главнокомандващ - генералния секретар на ЦК на КПСС, а оперативното използване на оперативно-тактическите и тактическите ядрени оръжия се планира от командващите фронтовете.

В България секретен съветски ядрен арсенал е разположен край Боровец, вероятно през първата половина на 1963. Разформирован е през 1989. Въпреки информацията за него в руски източници, у нас съществуването му продължава да се отрича. Вероятно са съществували още два арсенала за останалите две ракетни бригади. Според доклад на ЦРУ те са били разположени в Карловския и в Карнобатския Балкан.

Военнотехническо сътрудничество

Въоръжаването на източноевропейските армии със съветско оръжие и техника води до зависимост от съветските оръжейни доставки и до изоставане, тъй като СССР акцентира не върху модернизацията, а върху стандартизацията на въоръженията във Варшавския договор. По стратегически и икономически причини съветската армия е въоръжена с поне едно поколение по-съвременна техника в сравнение с източноевропейските армии. Източноевропейските армии от Западния театър на бойните действия и особено армиите на ГДР и Полша са въоръжавани с по-значителни количества модерно оръжие в сравнение с армиите на Унгария, България и Румъния от Югозападния театър на бойните действия.

Специализацията и кооперирането в оръжейното производство възлагат на страните-членки на Варшавския договор производството на обикновено въоръжение по съветски лиценз, а съвременна техника, реактивни самолети и ракетна техника се произвеждат само от СССР. Опитите на Полша да получи право на производство на реактивни самолети и ракетна техника не сполучват. В някои случаи Полша, ГДР и Чехословакия конкурират съветското оръжие със собствено, на което Съветският съюз отговаря с обструкции при закупуването му за съветската армия. Такъв е случаят с произведената от Чехословакия през 1977 и приета на въоръжение в чехословашките и полските въоръжени сили самоходна гаубица "Дана", която едва през 1988 и в незначително количество е закупена от съветската армия.

Стандартизацията на въоръжението и специализацията в оръжейното производство в рамките на съветския блок са координирани още преди създаването на Варшавския договор от Военно-координационния съвет, създаден през 1951. През май 1959 е създаден Комитет по отбранителната промишленост на Варшавския договор, който работи в рамките на СИВ. Създаденият през 1969 Технически комитет направлява унификацията и стандартизацията на въоръжението и техниката, контролира осигуряването на съюзните армии с въоръжение и взаимните доставки, следи състоянието на военната промишленост на страните-членки и координира научно-изследователската и конструкторската им дейност във военната област.

През 70-те и 80-те години България, Чехословакия и ГДР са упълномощени от Съветския съюз да извършват търговията с оръжие за Третия свят. Съветници от ГДР на място обучават кадри на органите за сигурност, армията и паравоенни групи на съветските съюзници от Третия свят, а България и Чехословакия извършват обучението им на своя територия.

Военни акции

Единствената военна акция на Варшавския договор е военната интервенция в Чехословакия през 1968, която смазва опитите за реформиране на социалистическата система в страната и я връща под съветски контрол. Решението за военната интервенция е взето на разширено заседание на Политбюро на ЦК на КПСС на 16 август 1968 и е прието от ръководителите на България, ГДР, Полша и Унгария на 18 август 1968 на съвещание в Москва.

Интервенцията е обявена за колективна защита на "завоеванията на социализма на чехословашкия народ" и в нея участват сили от Полша, Унгария, ГДР и България, интегрирани в съветската войскова групировка.

Подготовката за интервенцията и придвижването на войските започва в края на май и протича от юни до август 1968 под прикритието на ученията "Шумава" на територията на Чехословакия и "Неман" и "Небесен щит" в западната част на СССР, ГДР, Полша и Унгария.

Към 20 август е подготвена войскова групировка с обща численост 500 хиляди души (първи ешелон 250 000) и 5000 танка. Сформирани са Прикарпатски, Централен и Южен фронт. Главнокомандващ групировката е главнокомандващият съветските сухопътни войски армейски генерал И.Г. Павловски с щаб в Легница, Югозападна Полша. В повишена бойна готовност са приведени 6 от 22-та военни окръга на СССР с 85–100 дивизии. В Полша, ГДР, Унгария и България се подготвят още 70–80 дивизии. В пълна степен на бойна готовност са приведени съветските ядрени стратегически сили.

Централният фронт е формиран от войски от ГСВГ, СГВ, Прибалтийския военен окръг, една съветска въздушнодесантна дивизия, полски и източногермански дивизии и 22-и мотострелкови полк от българската армия. Командващ фронта е командващият Групата съветски войски в Германия.

Прикарпатският фронт е формиран от войски от Прикарпатския, Одеския и Беларуския военни окръзи и от Южната група войски, една унгарска мотострелкова дивизия и българския 12-и мотострелкови полк. Командващ фронта е командващият Прикарпатския военен окръг.

Южният фронт е формиран от Южната група войски в Унгария, към която е придадена една съветска въздушнодесантна дивизия. Командващ фронта е командващият ЮГВ.

Нахлуването започва в нощта на 20 срещу 21 август. Първият етап на операцията е въздушен десант и превземане на летищата Рузине край Прага, Туржани край Бърно и Намещ в Моравия, на които започва стоварването на войските. Няколко часа след началото на операцията десантчиците контролират най-важните обекти в Прага и Бърно. Основните сили навлизат през границите на Чехословакия със СССР, Полша, ГДР и Унгария. Операцията продължава със завземане на най-важните административно-промишлени центрове на ЧССР. Съветски и източногермански войски са съсредоточени на границата с ФРГ. За 36 часа е установен пълен контрол върху територията на Чехословакия. Чехословашката армия не оказва съпротива и остава в казармите по заповед на военния министър. Съпротива оказва цивилното население, при която са убити 11 съветски военнослужещи, а 94 са убитите и 345 ранените чехословашки граждани.

Съветският контрол върху Чехословакия е възстановен и изтеглянето на войските приключва към средата на ноември 1968. По силата на договор между СССР и Чехословакия, подписан на 16 октомври 1968, в страната остават съветски войски, формиращи Централна група войски, за да "защитават сигурността на социалистическата общност". Централната група войски е с численост 85 000 души и на 31 декември 1968 демонстрира предназначението си като предотвратява политическа стачка, въвеждайки в големите градове мотострелкови и танкови части.

На 13 ноември 1968 в реч пред Петия конгрес на ПОРП (полската компартия) Леонид Брежнев обявява доктрината за ограничения суверенитет на страните от Варшавския договор при заплаха за съветския контрол и съветския тип социализъм (т.нар. "доктрина Брежнев"): "Съветският съюз направи немалко за реалното затвърждаване на суверенитета, на самостоятелността на социалистическите държави. КПСС винаги е била за това всяка социалистическа страна да определя конкретните форми на своето развитие по пътя на социализма според спецификата на своите национални условия. Но известно е, другари, че съществуват и общи закономерности на социалистическото развитие, отстъплението от които може да доведе до отстъпление от социализма като такъв. И когато вътрешните и външните сили, враждебни на социализма, се опитват да насочат развитието на някоя от социалистическите страни в посока към реставрация на капиталистическия ред, когато възниква заплаха за делото на социализма в тази страна, заплаха за сигурността на социалистическата общност като цяло, това вече става проблем не само на народа на дадената страна, но и общ проблем, грижа на всички социалистически страни".

Страните дисиденти

Напрежението между албанските и съветските комунисти започва с курса на десталинизация в СССР и силно нараства след XX конгрес на КПСС. Албания, единствената държава във Варшавския договор, в която не е имало съветски войски, през август 1958 разрешава създаването на военноморска база на силите на Варшавския договор във Вльора и там са пребазирани 12 съветски подводници. Съветският съюз настоява да има пълен контрол върху базата, на което Албания се противопоставя и през 1961 принуждава съветските военни да напуснат, като задържа 4 от подводниците. През 1962 Албания прекратява участието си в работата на Варшавския договор, а през септември 1968, след интервенцията в Чехословакия, денонсира едностранно договора.

Съветските войски са изтеглени от Румъния през август 1958 поради по-малката й стратегическа значимост. Дистанцирането на Румъния от Варшавския договор започва в началото на 60-те, когато румънският комунистически лидер Георге Георгиу-Деж поема курс към национален суверенитет и особено след съвещание на ЦК на румънската компартия през април 1964. През август 1968 румънското ръководство осъжда военната интервенция в Чехословакия като нарушение на международното право и на принципите на Варшавския договор. След 1968 Румъния се противопоставя на интеграцията във Варшавския договор, която я прави уязвима от съветско нашествие, предприема действия за възстановяване на пълния си контрол върху армията и забранява преминаването на войските на Варшавския договор и съвместни учения на нейна територия. Не участва във войскови учения, при които румънските сили се поставят под чуждо командване, а само в командно-щабни учения (на които румънските генерали отказват да говорят на руски и използват преводачи). Спира изпращането на офицери в съветските военни академии, силно ограничава обмена на разузнавателна информация и насочва контраразузнаването към неутрализиране на съветското проникване в армията. Румъния се отказва от доктрината за коалиционна война и приема териториално-отбранителна доктрина за народна война, която предвижда военна мобилизация на граждански организации, милиция, запасни и паравоенни сили. През 70-те Румъния развива независими от СССР отношения със Запада, Китай и Третия свят, предлага изтегляне на чуждите войски от Централна Европа и разпускане на Варшавския договор и НАТО. През 80-те Съветският съюз използва тежкото икономическо положение на Румъния и енергийната й зависимост от съветските доставки, за да я направи по-сговорчив съюзник. Така Румъния ограничава протеста си срещу разполагането на SS-21 и SS-23 в Източна Европа и се задоволява със символични действия като саботира честването на 30-годишнината на Варшавския договор през 1985.

Главнокомандващ Обединените сили на Варшавския договор:
маршал И.С. Конев (05.1955-06.1960); маршал А.А. Гречко (07.1960-07.1967); маршал И.И. Якубовски (07.1967-11.1976); маршал В.Г. Куликов (1977-1989); армейски генерал П.Г. Лушев (1989-1991)

Началник-щаб на Обединените сили на Варшавския договор:
ген. А.И. Антонов (1955-1962); ген. П.И. Батов (1962-1965); ген. М.И. Казаков (1965-1968); ген. С.М. Щеменко (08.1968 - 04.1976); ген. А.И. Грибков (10.1976- 02.1989); ген. В.Н. Лобов (02.1989-1991)

Командващ ПВО на ОВС и заместник-главнокомандващ ОВС (главнокомандващ войските на ПВО на СССР):
маршал С.С. Бирюзов (1955-04.1962); маршал В.А. Судец (04.1962-07.1966); маршал П.Ф. Батицки (07.1966-07.1978); маршал А.И. Колдунов (07.1978-05.1987); ген. И.М. Третяк (05.1987-1991)

Главни представители на Обединеното командване в България:
ген. Фьодор Шинкаренко - ръководител на групата съветски военни съветници (през 1953 вече е на този пост), представител на Обединеното командване (1955-1958?); ген. Пьотър Иванович Калиниченко (10.1959-11.1962); ген. Алексей Иванович Баксов (1962-1972); ген. Алексей Паршиков; ген. Хачик Амбарян; ген. Владимир Якушин; ген. Александър Зварцев; ген. Андрей Гашков

Някои военни съветници и представители на Обединеното командване в България:

представители в Ракетни войски:
ген.-майор от артилерията Г.С. Надисев (1961-1964); в периода 1964-1987: ген.-лейт. от артилерията Д.Н. Параваткин, ген.-майор от артилерията Н.С. Шулженко, полк. В.А. Моранов, ген.-лейт. Г.Г. Лукашевич, ген.-лейт. А.Т. Омелянчук, ген.-лейт. Б.А. Дзебашвили, ген.-лейт. В.П. Владимиров

съветници и представители във ВВС:
полк. Ф.Н. Радус, ген. Б.Н. Ерьомин (след войната, вероятно до 1952), полк. Г.М. Яхнов (08.1952-09.1955), ген. А.П. Елдишев (?-1952), ген. Зимин (1952-1960?)

представители в ПВО:
ген. Н.А. Козлов - представител на Щаба на ОВС по ВВС и ПВО (1962-1966); ген. Н.Т. Петрухин - помощник на представителя на Главното командване на ОВС (05.1965-08.1968); ген. В.С. Ярошенко - помощник на представителя на заместник-главнокомандващия ОВС по ВВС и ПВО (1987-1990)

Български представители в Обединеното командване:
ген. Атанас Семерджиев - заместник на главнокомандващия ОВС (1970-1989), началник щаб на БНА (1962-1989)