Хуманистът д-р Никола Грозев
е спасил в комунистическите затвори хиляди хора

Румен Хитов

Д-р Никола Грозев почина на 8. Х. 2001 г. Името му отдавна е легенда за хилядите хора, на които е помогнал в страшните дни на комунистическия терор, в затвори, лагери и кариери. Видях го на миналогодишното честване на остров Персин. „Не мога да говоря тук, защото пред очите ми са хилядите окаяни страдалци“ – каза тогава д-р Грозев. Срещнахме се през лятото в дома му в Поморие. Беше ведър и спокоен, а удивителната му памет се върна към лица и събития, които сигурно всеки човек би искал да забрави, ако може обаче да ги изтрие от съзнанието си.

За съжаление той не доживя да види този текст.

Имам две присъди. След лагера Парапуново над Белица ме интернираха в Кърджалийско. През 1947 отмениха закона, но не ме върнаха в София, а в Силистра. Там бях арестуван и съден като член на Първи легионерски център. Получих 8 години затвор и ги излежах.

Следствието беше тежко, оставиха ме 8 денонощия прав, без храна. Спаси ме едно от момчетата, което наблюдаваше. Позволи ми да спя по 4 часа. Така оцелях. От безсънието почваш да бълнуваш. Падаш, но пак те вдигат. Процесът беше скалъпен и тъй като не фигурирах в никоя структура, писаха ме централно завербуван. Няколко души получиха смъртни присъди, отменени след 2 години и половина. За това време постоянно им устройваха “последно” свиждане. Осъдени на смърт бяха Васил Златаров, Георги Филипов, Илия Попов, Струмчев, Георги Лазаров – задочно, тъй като остана във Виена. Първо бях в Софийския затвор, после ме прехвърлиха в Русенския, оттам в кариерата в Пиргово. Трябваше да копаем по 6 кубика камък и да го редим на фигури – непосилен труд. Нямаше как да изпълним нормите. На някои им идваше повече и почваха да роптаят. Убиваха ги с бой.

Старши надзирател беше Цеко Ралчев. Викаше някого в 4 часа сутринта и биеше с големи сопи. Броили сме 100-150 удара. Човекът вика от болка до време. После се чува само „туп“-„туп“, сякаш тупат килим. Вече е в безсъзнание или издъхнал, те не спираха. Господ ме запази малко от тези насилия. Но никога не съм се питал защо съм в затвора. Бях убеден, че докато има комунистическа диктатура, демократите ще бъдат смазвани. Психически бях свободен, за мен този въпрос не съществуваше.

В русенското комендантство попаднах на Кучето, който удуши Кръстьо Пастухов в Сливенския затвор. Обещали му да го пуснат. И му устроиха бягство, но го застреляха. Помня и Денчо Знеполски, който прави два опита за самоубийство. В спомените си написа: „Смятах, че за моето задържане има лични причини, но разбрах, че не е така. Политическата власт пороби хората“. Това е единственото признание на комунист за същността на системата.

Имаше много болни хора в затвора и кариерата – с травми от натъртвания, падания, ударени от камъни, с туберкулоза от изтощение от карцерите, пневмония, глад. В затвора в Русе протестантският пастор Харалампи Мишков от Пловдив, завършил в Америка философия и химия в Принстън, започна да ме учи на английски. След седмица пастора, мене и бай Димитър от Сливен, кандидат за народен представител от БЗНС „Никола Петков“, ни карцираха. Бяхме в дървения затвор, където е лежал Караджата. Нямаше прозорец. Скачахме да се стоплим, после сядахме уморени. За да не умрем, изведоха ни оттам. Мен и пастора заведоха в малка килия, пълна с 20 цигани. Нямаше място и ни сложиха до чибура за ходене по нужда. Един циганин ни даде хартия да си пазим лицата. Така изкарахме 40 дни.

Категоризацията ме завари в Шуменския затвор. Дадоха ми най-тежката категория – първа-първа. Директор беше майор Владо Иванов. Той не беше болшевизиран. Но имаше млади и озверени, даваха им награди за жестокост. Затворниците бяха много изтощени. Отидох при директора и говорих с него. Докараха два тона течно рибено масло и извара в бъчви. Така позакрепнахме. Там имаше 15 души туберкулозни, храчеха кръв. Между тях беше и Васко Узунов, който лежа най-много – 28 години. Даваха му вътрешни присъди. Нелсън Мандела е лежал 27, а той 28. Тогава направих изложение до МВР. „Има толкова души, които храчат кръв, представляват опасност и за другите, те трябва да бъдат отделени и лекувани. Има тежко болни, които ще умрат скоро при този режим. Трябва да работим нещо. Човешката машина е направена за движение, сърцето праща, но за да се върне кръвта, трябва мускулите да се движат.“ Веднъж дойде непознат човек и ме попита: „Откога си станал комунист?“ „Не съм“. „Защо искаш хората да работят?“ Мотивирах се. Това бил Ангел Цанев, министър на вътрешните работи. Не знам дали този разговор е повлиял нещо, но не след дълго пратиха затворници от цяла България в Белене. Закараха ни с конски вагони в най-голямата жега. Нямаше въздух, на хората със слаби сърца им прилоша. С нас пътува директорът на затвора, наскоро се бяхме разбунтували. В затвора убиха един мъж, съден на асеновградския процес. Извикаха го на свиждане и го убиха със снайпер, докато чакаше да му отворят. На процеса служители от ДС му казали – пропуснахме те в следствието, в затвора – няма. И ние се разбунтувахме. Майор Иванов скоро го уволниха.

В Белене ни разпределиха по бараките. Веднъж, както няколко души ходеха по малка нужда, един надзирател ги заблъска в гръб. Беше полууниформен. Хванах му ръцете и тогава видях какъв е. Той заповяда да остана след проверка извън бараката, щяха да ме пребият. Но другарите ми не се прибраха без мен, обградиха ни и той ме пусна. Същият надзирател след време получи абсцес на потните жлези под мишницата и дойде с висока температура и гноен цирей. Сложих му хлоретил за местна упойка. „Сигурно ще ми удариш ножа“ – каза той. Оперирах го, изчистих циреите и той се оправи. След два месеца подаде оставка и напусна. Не му знам името, милиционерите не си казваха имената.

В Белене работех като всички. През януари 1952 оставиха 30 души в понтона на смъртта – 2 седмици под открито небе. Беше толкова студено, че гарваните, които кръжаха над приличащите на мърша вкочанени тела, падаха на земята от студ. Милиционерите бяха с габини и пак трепереха. Когато изкараха мъчениците, изрязах на няколко души пръстите, вече бяха черни. Двата крака на д-р Найденов, племенника на Пейо Яворов, бяха почернели до колената. Колегите искаха да режем веднага. Настоях да изчакаме. От дежурствата в планинската спасителна служба на Витоша знаех, че при измръзване тъканите могат да се съживят. Разтрихме краката, те се възстановиха и трябваше да откачим само ходилата, дори запазихме петите. На д-р Найденов му оставаха да лежи още два месеца. Той бил след време на честване на Яворов, на което дошъл и Вълко Червенков. Червенков го попитал защо е с патерици и като чул, накарал да опише всичко. По-късно пратил писмо: „Изнесеното отговаря на истината. Лицата са наказани по-служебен път. Търсете по съдебен път морална и материална отговорност.“

Разрешиха ми да направя малка операционна. Измазах я с вар. Веднъж дойде един полковник от ДС и попита защо съм тук. „Нашият процес е от 70 души, отвърнах. Въобразихме си, че с голи ръце, с приказки само можем да свалим силната комунистическа власт с цялата милиция и войска плюс съветската армия. Вие се уплашихте от тези глупаци и ни прибрахте. Плодът на вашия страх сме ние. Защо ви е страх от тези голи и боси хора, които не искат да влязат в ТКЗС? Ако е хубаво, те сами ще влязат.“ Той ме изгледа и каза: „Така е.“ „Образованите хора са малко, повечето са селянчета. Какво значи присъда „мислел да бяга“? Като го хванете на границата, тогава го съдете.“ Познавах две момчета, братя. Били за риба, някакъв ги попитал какво са хванали и те на шега му рекли: „Ако не риба, ще хванем пътя за Гърция.“ Той бил доносник, арестували ги и – по затворите. Единият превъртя от побоите, брат му получи инфаркт и почина. Синът му се роди бавноразвиващ, жена му заченала малко преди ареста и следствието.

Там тежеше унижението. Убиваха за страх, сплашваха ни. Някой отиде настрани, защото човек не може да клекне пред 30 души – това е единственият интимен акт, за всички други се иска двама души – и го застрелят. Унижението не е само да ходиш пред всички до тоалетна, а обидите, боят, мръсотията, гоненето, работата. Храната беше отвратителна, но по-добра от тази в наказателната бригада, където бях 9 месеца. Там не можехме да разберем какво ни дават за ядене, някаква мръсна вода. Най-зле бяха хората, които не получаваха нищо. Но все докопвахме по нещо. Отговорник на бригадата беше Стою Видев, някога шеф от ДС. Веднъж носехме бъчви с мармалад и скрихме една. Напълнихме всички канчета. Д-р Найденов гледаше свине майки. Малките прасенца умираха и той ги заравяше в снега. Ходехме да ги вземем, запалим огън и хапнем. Свине гледаха и на женския остров Щуреца и там пълнехме торби с царевично брашно.

По затворите бях с хора от 3 правителства. От съдените от народния съд бяха Коста Муравиев и Гичев. Бай Коста беше много почтен човек. Но го заглушиха – уж имал някаква инфекция в гърлото и му отрязаха гласните струни. Той почна да шепти и по този начин го ликвидираха. Така стана и с Васил Златаров. Отишъл в раковия институт заради образувание на щитовидната жлеза, което имаше по рождение. Там му режат нервосферинкса. Васко гъгнеше, не можеше да говори. Сигурен съм, че е умишлено. В Белене бяха ген. Козаров, ген. Айранов, началник на Въздушни войски, полк. Гено Генов – командир на Танковата бригада и шеф на ШЗО. След това дойдоха Бумбарски и Бежански от БЗНС „Никола Петков“, после професорите от процеса на Трайчо Костов. След тях и приближеният на Георги Димитров Никола Павлов. Той все повтаряше угоднически: „Другарю надзирател“. Много малки личности. Питах се как може България да повери съдбата си на тия дребни човечета? Видях и екзекутора Лев Главинчев, беше съвсем омекнал в затвора, както и Васил Богданов, шеф на външното разузнаване на комунистите. Личността зависи от волята, от възможността да окаже съпротива. Пастор Харалан Попов беше готов да умре за вярата си. Дядо Калистрат, игумен на Рилския манастир, беше съден, защото се възпротиви да извадят костите на цар Борис от гроба. И католиците, и протестантските пастори се държаха достойно.

Когато умря Сталин извикаха ме с още 6 души – бившия министър Гергинов, арх. Васил Димитров, секретар на ЗМС в София, Ценко Жуков от Грамада, Кулско, водач на бунт през 1950, който разтуря местното ТКЗС, икономиста Трифон Георгиев от Пазарджик и Харалампи Попов. Вкараха ни в една изолирана барака, докато изкопаят карцера – дълбока яма, в която останахме 9 месеца. Веднъж ме взеха от карцера, имаше прострелян и трябваше да оперирам. Ранен в краката, двата крака счупени, „паднал“ затворникът. „Как става това?“ – възкликнах. Имаше и други такива случаи. Оперирах Димитър Тодоров от Враца, жив е до днес. Били на бригада за пръчки за кошници. Отдалечил се малко, казали му да се връща в бригадата и стреляли. Улучили го в крака и той се свлякъл. Те имаха заповед, ако ранят някого, да го доубиват, за да няма следствие. Когато отишли да го убият, той запазил присъствие на духа. Насочили шмайзера над главата му. В момента, когато пуснали откос, той се извърнал рязко. Откосът отнася част от гръдната мускулатура и тази на рамото и за късмет не отваря гръдния кош. Палачът го ритнал два пъти, той не мръднал. Като дошла бригадата, Димитър се обадил, че е жив.

Имаше беглец, застрелян в тила. Написах причината за смъртта на латински: огнестрелна рана в тила. На акта на човек, пребит от бой, написах „пневмония траум“, което значи от бой, от удари. Близките разбираха пряката причина за смъртта.

Като излязох, трудно си намерих работа като лекар, но стана. Екипът ни правеше около 1000 операции годишно, лекувал съм и много комунисти.

Благодаря на Бога, че ми даде правото да се боря, да отстоявам правото на човека да получи помощ без разлика на религия, цвят, партия, националност. Аз съм най-богатият човек с обичта на хора от цяла България. Хиляди са били моите болни и нуждаещи се. Най-неочаквано ме среща някой, когото вече съм забравил, и ме прегърне или целуне ръка. Искрената хуманност носи радост и утеха.

в. "Демокрация", 11 октомври 2001