Източна Европа вече не е в уводните статии

Алфред Ерих Сен

Въпросът за западното разбиране на събитията отвъд "Желязната завеса" заради обхвата си е предмет на предизвикателство - съществуват многобройни пътища как да се подходи към него. Аз избрах за отправна точка началото на моето изучаване на Литва - докато Сталин беше жив - и прибавих наблюденията от участието ми във вълнуващите събития през 1988-1991, когато тази страна играеше водеща роля в сгромолясването на Съветската система.

През първите години след Втората световна война районът на Балтика беше затворен за чуждестранни посетители. През 1952 г. Съветският съюз отказа на Международния олимпийски комитет да приеме пренасянето на горящата факла на олимпийския огън на път от Гърция за Хелзинки, защото то щяло да създаде неприятности на съветската система в трите Балтийски държави. И въпреки че СССР започна да допуска чуждестранни туристи след 1956 г., Балтийските републики продължаваха да бъдат затворени до рухването на режима през 1989 г.

Самата история на моето семейство служи като пример за изолацията на Балтийския регион. Роден съм в САЩ. По време на съветското завземане на региона - от 1940 до 1956 г. - ние не чухме нищо за семейството на майка ми в Литва и предположихме, че не са преживяли войната. После през 1957 г. получихме писмо от моя братовчед, току-що освободен от лагер в Сибир, но без разрешение да се завърне в Литва. И така научихме, че цялото семейство са останали живи. Сестрата на майка ми бе в Сибир, а брат й - в Литва. Очевидно хората в Сибир са имали смелостта да пишат подобни писма. Когато за първи път посетих Литва през лятото на 1960 г., не можех да ходя никъде вън от Вилнюс. Не ми беше разрешено да пътувам до Каунас, за да видя моята 90-годишна баба и така никога не получих възможността изобщо да се срещна с нея.

Реших за следдипломна квалификация да изучавам Литовска история. За нея, както и за историята на Естония и Латвия ние се уповавахме на помощта на емигранти, но нямахме възможност да се запознаем отблизо с нито една от трите страни. Полският емигрант, историкът Оскар Халецки, имаше голямо влияние над мен. Моят Институт по Литовска история беше изграден от политически емигранти, с които обичах да обсъждам какво те са учили или правили в Литва. По-късно когато за първи път пътувах до СССР през 1960 г., отидох по линията на програма, която мнозина наричаха "Гледки и миризми". Програма, която имаше за цел да ни даде усещането за атмосферата в Съветския съюз и в Източна Европа.

Развитието на културния обмен с изпращането на дипломанти и млади преподаватели в СССР разшири в огромни размери нашето схващане за съветската система. Сравнението между публикациите в нашите професионални издания от късния период на 60-те години с тези от ранните 50 би ви показало с лекота това. Нашето академично схващане за Балтика обаче не се подобряваше толкова бързо.

През 1940 г. СССР отказва да признае обединението на трите Балтийски държави и упорито се придържаше към тази си политика през следващия половин век. Въпреки че това беше политически полезно за Балтийските нации, то ограничаваше развитието на нашето схващане за живота на тези народи. Когато стартира за първи път културният обмен, американците нямаха възможност да отидат до Балтийския регион, защото американското правителство не бе признало там съветското господство. От друга страна, когато възможностите за пътуване до региона започнаха да се развиват през 1960 г., много емигранти се противопоставиха на подобни пътешествия, твърдейки че: 1) плащанията за виза и пътните разходи се използват за укрепване на комунистическата пропаганда зад граница - и това си беше точно така - и 2) подобни пътувания биха компрометирали политиката на правителството на САЩ за непризнаване на съветското господство там. По второто властите в САЩ скоро показаха ясно, че случаят не е такъв и пътуванията продължиха. В края на краищата американските дипломанти и преподаватели можеха да пътуват до Прибалтика без да злепоставят политиката на непризнаване.

Съветските власти опитаха да режисират връзките между западните и балтийските народи,
но информацията и културата могат да пресичат границите толкова лесно, колкото птиците и вирусите. От друга страна, културата на бунтарската младеж профуча през континентите в късните 60 години, но тя получи различни форми на Изток и на Запад. През първото ми пътуване в Европа през 1957 г. видях антиамерикански лозунги по стените в Италия и проамерикански лозунги в Полша. В края на 60-те години младите във Франция демонстрираха за комунизъм, а британските им връстници пееха "По-добре червен, отколкото мъртъв". Но в Каунас, Литва, през 1972 г. един млад човек се самозапали в подкрепа на независимостта на Литва. Брат му беше ходил в Чехословакия през 1968 г. и там бе научил за протестната акция на Ян Палах. Делото на Ромас Каланта бе последвано от седмични демонстрации, които шокираха съветските власти и потвърдиха наличието на литовско самосъзнание.

Макар че новините за саможертвата на Каланта и по-късният неуспешен опит на Симас Курдирка да намери убежище на американски кораб в морето бързо станаха известни извън границите на Съветския съюз, въпреки всичко западни специалисти бяха склонни да вярват, че СССР в действителност създава ново съветско съзнание, което вече бе асимилирало националностите в държавата. Днес ние познаваме западни специалисти, които предричаха асимилацията на Балтийските народи и през 1984 г. един такъв специалист от ЦРУ бе обяснил на комисия в Конгреса, че националният въпрос няма да бъде водещ проблем в СССР до края на 20-ия век. А после, през 1988 г., в Прибалтика се появиха националните организации.

Участвах в събитията в Литва при падането на режима. Там видях еквивалента на това, което Чеслав Милош в книгата си "Поробен ум" нарича "човекът-котка". Литовците, които бяха заровили своето национално чувство от самозащита срещу натиска на всекидневния съветски живот, не започнаха да се отцепват, тъкмо обратното, започнаха да откриват другите, които бяха запазили идеите си за това дълбоко вътре в себе си. Резултатът беше съкрушителна вълна на ентусиазъм тогава, когато подкрепена от сходни движения другаде, допринесе за рухването на Съветския съюз.

Искам да прибавя още една идея в потока от информация за 1988 г. Когато демонстрациите и събранията изригнаха в Литва, един съветски чиновник ми каза: "Гледай, туристите са си пуснали камерите. Скоро тук няма да има никакви тайни." Точно през 1988 г. аз можах да получа отделна виза, за да отида до Каунас.

Въпреки всички усилия, положени в академичното изучаване на Съветския съюз, в края на 80-те и в началото на 90-те години, подробности за живота в Балтийските страни оставаха относително неизвестни.

Емигрантите ги знаеха, но официалните правителствени институции - не. В началото на 90-те години, когато запитах за интересите към Прибалтика в миналото на Държавния департамент и ЦРУ, открих, че докато Държавният департамент бе поддържал своята политика на непризнаване на Балтийските държави, преди 1988 г., неговото "Балтийско бюро" бе отпратено на второстепенна позиция в "южния ред" на "Европейската секция" на Държавния департамент. Информационното разделение в ЦРУ - а аз не знам нищо за "операциите" на ЦРУ - беше мушнало раздела за Прибалтика в Съветската секция
Както си спомням, дори през 1992 г., когато се реорганизираха, за да обърнат повече внимание на не-руските националности, в информационния отдел на ЦРУ нямаха балтийски специалисти, които да говорят литовски, латвийски или естонски. За няколко години през 90-те западните специалисти започнаха да обръщат специално внимание на малките националности в Източна Европа. Това беше нещо ново. Но то се нуждаеше от специализирана експертиза. Нови специалисти започнаха да изучават всяка една от тези националности, но тъй като по света започнаха да се развиват други кризи, западните политици взеха да обръщат по-малко внимание на Източна Европа. Речта на вицепрезидента Дик Чейни, произнесена неотдавна във Вилнюс, стои настрани като изключение, но в най-общи линии новините от Източна Европа не влизат в уводните статии на западните вестници. (Бел. ред. Става дума за речта, в която Чейни остро разкритикува политиката на Путин и неговата администрация спрямо енергийния рекет, информационната завеса и човешките права.)

С тези редове дотук моята цел бе да направя бърз преглед на развитието на западното схващане за трите Балтийски страни от смъртта на Сталин до наши дни. Очевидно външният свят знае много повече за тях, откакто те вече станаха независими държави, отколкото когато те бяха предимно провинции в западната периферия на Съветския съюз. Светът днес е твърде различен, особено като вижда с очите си подема в тези републики. Може би процесите ще продължат да се развиват в тази посока.

Проф. Алфред Ерих Сен е заслужил професор на Университета в Уисконсин, Медисън, където той преподава от 1961 г. Чуждестранен член е на Литовската академия на науките и на Латвийската историческа комисия. Автор е на осем книги, множество монографии и научни статии. Една от книгите му "Провалът на Горбачов в Литва" бе отличена с наградата Едгар Андерсън на американската Асоцияция по Балтийски науки. През 2004 г. е награден от президента на Република Литва с Офицерски кръст на Ордена на Витаутас Велики.

превод и публикация в. Вестникът