Слово на проф. д-р Георги Марков, дбн, председател на съюз “Истина”, произнесено на 9. IX. 2007 във Вашингтон пред Паметника на жертвите на комунизма, след панихида за починалите

Уважаема г-жа Поптодорова, посланик на Република България, уважаеми и скъпи сънародници, братя и сестри, достойни българи!

Днес българският народ отбелязва една от най-черните, вероятно най-черната дата в новата история на България – 9. IX.1944г. На днешния ден, преди 63 години, в обстановката на започнала окупация на страната от Червената армия, бе извършен преврат, който даде властта в ръцете на комунистите. Започна период на почти полувековно комунистическо господство и тирания. Ние сме длъжни да знаем истината за престъпленията през този период. Защото ако грешките и престъпленията от миналото не се разкрият, ако от тях не се извлече поука, те ще се повторят. Народ който не знае истината за своето минало, който се страхува и не желае да я знае, няма бъдеще.

И ако трябва да обобщим с няколко думи престъпленията на комунизма, те са: полувековен биологически и социален геноцид. Силни думи, но верни – аз само повтарям оценката, повтарям зловещите слова не на кой да е, а на главния народен обвинител в т. нар. “народен” съд. В поверителен доклад от 3.07.1945, пред ЦК на БРП, ето как той се оправдава за недоволството на комунистическите среди от малкото, забележете – за малкото смъртни присъди (цитирам дословно):

” ...верно е, че на пръв поглед смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволителни (да ви припомня, че това са 2875 смъртни присъди!) но веднага следва да си поставим въпроса за качествата на лицата, които осъдихме и разстреляхме ...Ами това са: тримата регенти, всички министри на три фашистки (?!!!) кабинети – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов; половината министри на кабинета на Багрянов, разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила; 67 души народни представители. Но само това ли е?... (и след като изброява и обобщава) ....и всички озлобени врагове по места, бандити, предатели....” и завършва със зловещите слова: ”Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.”

Дълга и зловеща е мартирологията на полувековната комунистическа тирания. Започна с избиването без съд на около 30 000 българи още в първите месеци след 9.IX.1944. “Народният “ съд бе следващият етап на геноцида с повече от 10 000 присъди, от тях 2730 смъртни, и вечно тегло и страдания за семействата на осъдените. Жестока беше разправата с опозицията. Задействани бяха технологиите и на бавната смърт: затвор, лагери, арести, изселване. Огромни размери доби социалният геноцид – потъпкване правата на личността, ограничаване възможноста за образование, професия и творчество; ограничаване в местоживеене и свободно движение, отнемане на собствеността; разгром на селското стопанство, на търговия, индустрия... Отвратителни форми на насилие с трагични последици за българската нация донесе 9.IX. за българите в Пиринския край. Дълбоки и трайни поражения върху нравствеността нанесе разправата с религията и отхвърлянето на християнския морал. Физически бяха унищожени повече от 100 духовни лица от Българската Православна Църква, близо десет католически и протестантски свещеници. Последното голямо престъпление бе т. нар. възродителен процес.

Но в края на своето абсолютно господство комунистическите престъпления удариха като бумеранг собствената им партия – криминализация на властвуващите, икономическа престъпност, привилегии, необуздана алчност. Възникна новата класа на комунистическата номенклатура.

И ако днес изпитваме толкова трудности в прехода към гражданско общество и истинска демокрация, причината за това трябва да търсим не в слабостта на несъстоялата се демокрация, а в последиците от престъпленията на полувековната комунистическа тирания и преди всичко в унищожения духовен живот. Не бива да се заблуждаваме. Бавно и мъчително се преодоляват тези трудности. Моето поколение си отива... Аз съм един от последните мохикани и едва ли ще доживея до времето на истинската демокрация. И въпреки това съм оптимист. Защото днес, 63 години след 9.IX.1944, на същата тази дата, 9.IX., съм тук в столицата на най-могъщата демократична държава, на 200 метра от Капитола, пред Паметника на 100 милиона жертви на комунизма, между които е и моят баща, безследно изчезнал след 9.IX. докато двамата ми братя воюваха на фронта срещу немците.

Оптимист съм, защото от деня, когато в центъра на Вашингтон се издига този паметник, светът не може да бъде вече същия. Архитектурно паметникът е скромен. Неговата сила е в посланието, което той отправя към света. Погледнете фигурата. Това не е падналата жертва, не е сломената от скръб жена, която рони сълзи. Това е възкръсналата за живот свободна личност. Това е младостта, гордо вдигнала глава, младостта понесла в ръка пламналия факел на свободата. Защото в студената война победи не оръжието, а свободата. Победи творчеството на свободния човек, съзидателният труд на свободното общество.

Моят оптимизъм идва и от това, че почти всички събрани тук са хора млади, от поколенията на нашите деца и внуци. С вярата и надеждите, че всички вие ще живеете в по-щастливи времена, аз ви пожелавам здраве, сили, оптимизъм, воля и готовност да се борите и защитавате своята свобода.

Нека Бог благослови България по пътя на Доброто. Пожелавам същото и на американския народ, който ви е приютил, направил ви е част от себе си и ви дава възможност за изява и свободен живот. Благодаря ви, че дойдохте и се надявам да се срещаме и в бъдеще.

Транскрипция на речта и снимка: Константин К. Чипев, Ню Йорк