Ан, благодаря Ви, че приехте поканата. Първо, бихте ли коментирала внесената в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа проекторезолюция за международно осъждане на тоталитарния комунизъм?

Запазването на паметта за комунистическия тоталитаризъм е изключително важно и аз приветствам всеки опит за това. Изключително важно е бившите комунистически страни да знаят и разберат какво се е случило в миналото, за да се научат в бъдеще по-добре да провеждат политиката си.

Тези комунистически престъпления са се знаели и в Западна Европа, и в САЩ отпреди много години. Защо такава резолюция е внесена едва сега – през 2003 година? Според мен античовешката същност на комунизма е същата като тази на нацисткия режим. Но в същото време светът не е еднакво възмутен от двата режима. Как ще коментирате този абсурд? Защо темата за комунистическите престъпления стана толкова непопулярна?

Доскоро тази липса на широко споделяно отношение към комунизма в Източна Европа беше обяснима като логичен резултат на особено стечение на обстоятелствата. Изминалото време е част от тях: комунистическият режим наистина ставаше все по-малко осъдителен с минаването на годините. Никой не се страхуваше много от генерал Ярузелски, нито дори от Брежнев, въпреки че и двамата са отговорни за много бедствия. Липсата на достоверна информация, базирана на изследвания на архиви, очевидно също е една от причините. Оскъдността на академичните изследвания с такъв предмет дълго време се е дължала на оскъдността на източниците. Архивите бяха затворени. Достъпът до местностите с лагерите беше забранен. Телевизионните камери никога не са снимали съветските лагери и техните жертви, както се е правило в Германия в края на Втората световна война. В крайна сметка липсата на образ означава по-малко разбиране. Но идеологията също изопачи начина, по който разбирахме съветската и източноевропейската история. От 30-те години нататък малка част от европейските леви се бореха да обяснят и понякога да извинят лагерите и терора, който ги създаде. През 1936 г., когато милиони съветски селяни вече работеха в лагерите или бяха на заточение, британските социалисти Сидни и Беатрис Уеб публикуват голям обзор на Съветския съюз, който наред с останалите неща обясняваше как "изтормозените руски селяни постепенно придобиват усещането за политическа свобода”. По времето на показните московски процеси, когато Сталин самоволно изпрати хиляди невинни партийни членове в лагерите, драматургът Бъртолд Брехт казва на философа Сидни Хук, че "колкото по-невинни са, толкова повече заслужават да умрат."

Какъв е вашият коментар за това отношение? Вие знаете, че освен трудовете на малцина дисиденти, има много малко написани лични свидетелства и изследователски проекти, свързани с комунизма. Точно обратното е в Германия, знаете за работата на немската интелигенция върху нацисткия режим.

Дори в края на 80-те години още имаше западни учени, които продължаваха да описват предимствата на източногерманското здравеопазване или полските мирни инициативи, и активисти, които се притесняваха от шума и се бояха да застанат зад дисидентите в затворническите лагери на Източна Европа. Може би причината за това е, че основните философи на западните леви—Маркс и Енгелс—бяха същите като на Съветския съюз. Някои от термините също бяха общи: масите, борбата, пролетариата, експлоататорите и експлоатираните, собствеността на средствата за производство. Цялостното осъждане на Съветския съюз би означавало и осъждане на част от онова, което някога беше скъпо и на западните леви.

Но не само крайните леви и западноевропейските комунисти бяха тези, които се опитваха да намерят извинение за Сталиновите престъпления, нещо, което никога не са правили за Хитлер. Комунистическите идеали—социална справедливост, равенство за всички—просто са много по-привлекателни за Запада, отколкото нацистката подкрепа на расизма и триумфа на силните над слабите. Дори ако на практика комунистическата идеология означава нещо съвсем различно, за идейните наследници на американската и френската революция беше по-трудно да осъдят една система, която най-малкото звучи подобно на тяхната собствена. Може би това обяснява защо свидетелствата от Гулаг бяха, още от самото начало бяха пренебрегвани и омаловажавани от същите хора, които никога не биха помислили да поставят под въпрос достоверността на свидетелствата за Холокоста, писани от Примо Леви или Ели Визел. След руската революция официалната информация за лагерите също беше лесно достъпна за всеки, който я иска: най-известното съветско описание на един от най-ранните лагери, Беломорканал, дори беше публикувано на английски. Не може пренебрегването на този проблем да бъде обяснено само с неосведоменост.

От друга страна, западните десни се бориха да осъдят съветските престъпления, като понякога са използвали методи, които компрометираха собствената им кауза. Със сигурност човекът, който причини най-голяма вреда на каузата на антикомунизма беше американският сенатор Джо Маккарти. Последните документи показаха, че някои от обвинителите му са били прави да не се поддадат на влиянието на неговото фанатично преследване на комунистите в американския обществен живот: в крайна сметка неговите публични “процеси” срещу симпатизантите на комунизма дискредитираха каузата на антикомунизма с шовинизма и нетолерантността си. И в края на краищата действията не служеха на каузата на безпристрастното историческо изследване по-добре, отколкото тези на неговите опоненти.

От друга страна, толкова много хора се опитваха да забравят и извинят не само престъплението ГУЛАГ, но и цялата поредица от комунистически престъпления...

Вижте, отношението ни към съветското минало не е свързано само с политическата идеология. Голяма част от него се дължи на избледняващите ни спомени за Втората световна война. Сега ние сме твърдо убедени, че Втората световна война е била изцяло справедлива война и малцина искат това убеждение да бъде разколебано. Ние помним деня “Д”, освобождаването на нацистките концентрационни лагери, децата, възторжено приветстващи американските войници по улиците. Никой не иска да му се казва, че има и друга, тъмна страна на съюзническата победа или че лагерите на Сталин, нашият съюзник, са се разпрострели точно след като лагерите на Хитлер, нашият противник, са били освободени. Да се признае, че с изпращането на хиляди руснаци към смъртта им посредством насилственото им връщане в родината след войната или че с осъждането на милиони хора на съветско господство в Ялта, западните съюзници може да са помогнали на други да извършат престъпления срещу човечеството, би подкопало моралната чистота на нашите спомени за тази епоха.

Никой не иска да мисли, че сме победили един масов убиец с помощта на друг. Никой не иска да си спомни колко добре този масов убиец се разбира със западноевропейските държавници. "Наистина харесвам Сталин," казва британският външен министър Антъни Идън на свой приятел, "той никога не престъпва думата си." Има много, много, много снимки на Сталин, Чърчъл и Рузвелт всички заедно, всички усмихнати.

Има и нещо друго, за което искам да поговорим. Освен насилието, комунистическата държава има ли и други техники, които са допринесли за толкова продължително съществуване на толкова разрушителен режим? Само лагерите и затворите са правили режима стабилен 70 години в Русия и 45 – в България…?

Съветската пропаганда не беше неефективна. Съветските опити да поставят под съмнение писанията на Солженицин, например, да го изрисуват като луд, антисемит или пияница, са имали някакво въздействие. Съветският натиск върху западни академици и журналисти също спомогна за изкривяването на тяхната работа.

Всъщност Вие самата написахте книга за съветския ГУЛАГ. Това е било трудно морално решение, малко хора в Източна Европа биха го взели. В България, например, е разпространено мнението, че говоренето за миналото не е необходимо, че комунизмът не е разрушителен режим, защото стоките и летните почивки бяха евтини. По-голямата част от хората само се отегчават от архивите на тайната полиция и репресивните лагери. С какви трудности трябваше да се справите по време на изследването Ви?

Когато учих история на Русия като студентка през 80-те години в САЩ, познати ми казаха да не се занимавам с този предмет като дипломантка, защото той е свързан с много трудности: в онези дни, онези, които пишеха "добронамерено" за Съветския съюз, получаваха повече достъп до архивите, повече достъп до официална информация, по-дълготрайни визи за страната. Онези, които не правеха така, рискуваха да бъдат изгонени или да се сблъскат с професионални трудности като последица. Няма нужда да казвам, че външни хора не се допускаха до материалите за сталиновите лагери или затворническата система след Сталин. Този въпрос просто не съществуваше, и които надничаха прекалено надълбоко, губеха правото да пребивават в страната.