|
Въздух не
достигаше
Теню Русинов
От Ряхово ни поведоха в колона. Не помня колко време
сме вървели, когато пристигнахме в една низина, която по-късно разбрах,
че се нарича Бръшлянска низина. Настаниха ни в една сграда, която
по-рано е служила за съхраняване на риба, защото долу на пода беше
изкопана дълбока яма, в която се слизаше с дървена стълба. Нагоре
в неизмазаната стая бяха наредени три реда нарове. Нямаше дюшеци,
лежахме направо на голите дъски. На първите два реда всичко беше
заето и ние бяхме принудени да се качим на най-горните нарове. Беше
минала вечерната проверка и се прибрахме за спане. Не мина много
време и нещо почна да ме задушава. Скочих обезумял, но дишането
ми продължаваше да бъде мъчително. Разбрах, че въздухът не достигаше
за горните нарове. Разтварях и затварях уста като риба на сухо,
но въздух не влизаше в белите дробове. Започнах да слизам надолу,
и когато бях на най-долния нар, някой ме дръпна навътре:
- Къде отиваш? Ще те убият!
Обясних му шепнешком какво е станало и той ми стори
място да легна до него. Оказа се, че това е синът на пастор Зяпков.
Оня пастор, който беше обвинен в шпионаж и противодържавна дейност.
Така станахме с този младеж колеги по съдба. Забравил съм името
му, нека ми прости, и ако е жив, нека ми се обади - ако прочете
тези редове.
На другия ден бяхме разпределени на отделения по десет
човека. Смесиха се криминални, политически и бивши офицери. В нашата
десетка имаше един милиционер, член на БКП, изнасилил едно тринадесетгодишно
момиче. Трябваше да копаем напоителни и отводнителни канали, нормата
на един човек беше седем и половина кубически метра земя, която
трябваше да се изкопае и да се извози с количка на тридесет метра
разстояние. Ако през деня не успеехме да изкопаем нормата, то работехме
нощем на светлината на фенери. А който не е хапан от дунавските
комари, само той не може да си представи този ад.
Един ден заедно с няколко души бяхме натоварени на
влака и оттам в Белене. Не на острова, защото нямаше място, а ни
настаниха в училището. Отново започна същата участ - същите норми,
същите изисквания. Дланите на ръцете ми хванаха кора, междупръстията
се пукаха и от тях течеше кръв, болеше страшно много.
Сутрин, докато претръпнат, близо един час през тях
преминаваше като че ли електрически ток. Работехме като роби и като
скотове чакахме за кланицата, а въшки най-различни видове лазеха
по нас-едни сиви, други пъстри, трети бели! Въобще имахме ги в такова
изобилие и разнообразие, просто да им се ненарадваш.
Всичко беше от тежко по-тежко и от трудно по-трудно.
Но най-чудовищна беше лъжата на другарите от БКП.
- Ето - казваха те, - оттук дотук са четири хиляди
и осемстотин кубика. Изкопавате ги и веднага ви освобождаваме.
И ние, наивниците, вярвайки на думите, копаем ли,
копаем. Завършим измереното те отново:
- Ето, останаха още малко метри. Изкопавате ги и веднага
си тръгвате.
Отново електрически ток в ръцете. Отново раните кървят.
Не издържах и един ден се хвърлих в Дунава, за да туря край на тази
мъка. Но бързо бях изваден още преди да отворя уста и да се нагълтам
с вода.
Един ден началството се засуети и току казаха, че
пристигнал някой си Дочо Колев - голям началник от София. Събра
ни той в буквата П и започна речта си.
Започна от мене и от други, които роптаеха. И че щял
да ни прехвърли на острова, но нямало място. И така отново някои
от нас бяха натоварени на конските вагони и поехме в неизвестна
посока. Сутринта осъмнахме на гара Подуяне. Разделиха ни на две
групи: едни за „тухларната", а други за Долни Богров или някъде
около София, не си спомням точно, за да правят корекция на река.
Аз останах в групата за „тухларната", която се намираше до квартала
на дъновистите. Там в най-големия студ трябваше да строим жилища
за бойците против фашизма. Не можех вече да ходя, лекарства нямаше.
И за да не умра в лагера, на 11 декември 1949 г, ми дадоха уверение
за безплатно пътуване по БДЖ и в срок от три дни да се прибера в
Казанлък.
Уверението го пазя и до днеска.
Ще завърша моя разказ с думите: ако някой иска, нека
опита как се чувства човек, комуто не стига въздухът.
|
