Престъпният сценарий в лагера Куциян

Асен Касабов
о.з. ст. лейтенант, командир на ескадрон в Отечествената война

Арестуваха ме наскоро след като се бях върнал от фронта. Откараха ме в Дома на слепите на ул. „Нишка" („Найчо Цанов"), там имаше много граждани, наблъскани, стояха прави, никакъв ред, не се правеха никакви списъци на задържаните.

През декември 1944-а бях разпитван и малтретиран. Без съд и присъда ми лепнаха етикета „фашист" и през януари 45-а се озовах в концлагера Куциян.

Всеки ден „рукахме", т. е. местехме линиите и траверсите на влаковете, за да могат вагоните да идват по-близо до лагера. Пълнехме ги с пръст, за да се разкрие откритият рудник „Куциян". Храната беше много лоша и крайно недостатъчна за този тежък труд. Опитвахме се да протестираме, но надзирателите ни отговаряха: „Не сме ви докарали да ви угояваме, а да мрете."

Работех заедно с Георги Чернооков - виден столичен адвокат, демократ, и с още трима софиянци. Една сутрин през февруари 45-а лагеристът, който спеше до мен на нара, избяга. Беше на моите години, около тридесет, бивш полицай от Криминалната полиция. Дойдоха веднага четири-пет цивилни от МВР-то и почнаха разпитите. Обвиниха ме, че съм съучастник. Един ден на мен, на Г. Чернооков и на другите софиянци ни наредиха да си вземем багажа и ни изведоха навън. Започнаха да стрелят с шмайзери над главите ни, за да ни сплашат, а по-късно разбрах, че на останалите в бараката казали, че сме избити. За да сплашат и тях, това им беше номерът. А всъщност ни отведоха в мазето на МВР в Перник. Не работехме нищо, даваха ни по малко боб и хляб на обед. От лошия въздух, от студа в мазето станахме жълто-зелени. След около 15 дни едно ченге отвори вратата и каза: „Иска ли някой да излезе да поработи?" Веднага един излезе и не се върна. Същият викач извика друг, след това трети, четвърти, аз останах последен. И си казах: „Асене, тука става нещо лошо." Веднъж ченгето отвори вратата и каза: „Хайде и ти излез!" Поведе ме по едни стълби и ме вкара в стая. На пейка седяха около 5-6 цивилни ченгета и всеки държеше в ръката си нещо за биене - тояга, гума, бастун. Един ми задава въпроса - познавам ли Хитлер, виждал ли съм Хитлер и други такива работи, колкото да ми отвлече вниманието, а друг минава зад мен, без да го видя и ми нанася тежък удар с юмрук по дясното ухо. Ухото ми пукна и ми се спука тъпанчето. Нарипаха, нахвърлиха върху мен, аз се отбранявах, изскубвах се от ръце им, те пак се нахвърляха - така, докато ми извиха ръцете и ме проснаха на пода.

Колко са ме били не помня, защото съм изпаднал в безсъзнание, но когато дойдох на себе си, се намерих при моите приятели, също пребити. Където пипнех, чувствах голяма болка, сякаш тялото ми бе изгорено. В това време вратата се отвори, влез един от биячите и каза да му дам якето, което бе под балтона ми. Отвърнах, че не мога да му го дам понеже е зима и е студено. Той рече: „Дай го, че ще почна пак отначало!" Нямах избор, свалих балтон съблякох якето, хвърлих му го и казах: „Хаир да не видиш!"

На сутринта ни откараха на гара Перник. Хората от вагоните ни гледаха състрадателно, но не можеха да ни помогнат с нищо. Милиционерите изгониха гражданите от едно купе и ни заключиха вътре. Свалиха ни на гара Свети Врач, сега гр. Сандански, където беше лагерът до река Струма.

Посрещнаха ни управителят на лагера Нешев, цивилен, и капитан Гершанов в униформа. Нешев каза, че ни изпращат за бягство и ако стане бягство, първи нас ще разстреля. Зачисли ни в една бригада и ни прати на работа веднага, въпреки че му казахме, че нямаме сили, да ни даде малко почивка. „Тука няма болни и здрави - отговори той, - всички трябва да работят!"

Минаха се няколко месеца и един ден, както бърках кал за една постройка край Струма, чух голяма стрелба и видях как милиционерите бият с приклади лагеристите, които тичат да се строяват. След малко пристига Нешев и държи в лявата си ръка шмайзер, а в дясната - пълнител. Извика да излязат всички перничани и ние се строихме в една редица пред бригадата. Беше крайно нервиран и озлобен, чак лиги му течаха от устата. Каза на всеослушание: „Ако не се намери избягалият, първо почвам вас да разстрелвам." За наше щастие се оказа, че няма избягал - едно младо момче го взели милиционерите да им лъска ботушите и не казали на бригадира.

След няколко месеца лагерът беше закрит, натовариха ни на конски вагони и ни откараха в друг лагер край Дупница, сега гр. Станке Димитров. Лагерът пак се командваше от Нешев и Гершанов. Работехме на жп моста на река Джерман. Работата беше много тежка - товарехме вагонетки с пясък, баластра и ги карахме да се прави бетон при други лагеристи.

На обяд бегом и веднага пак на бегом се връщахме на работните си места. Нешев и Гершанов се криеха в храстите и когато се опирахме на лопатите да си вземем дъх, те изскачаха със сопи в ръце и почваха да ни бият, като викаха: „Вашта мама фашистка!" Бараките бяха пълни с дървеници, въшки и бълхи. Най-гадни бяха дървениците; като лежахме нощно време, падаха от тавана право в устата ни. Бълхите скачаха от земята и ни ядяха, а мъчно ги убивахме, защото бяха дребни и бързо бягаха. Най-кротки бяха въшките - като се напият с кръв, отиват на най-чистото място па ризата - под яката, и тях за нула време ги избивахме. Бай Георги не беше добре с очите и аз му избивах въшките по ризата, в замяна на което той ми даваше по малко от неговия хляб. Въздухът в бараката беше тежък, защото нямаше никакво проветряване, беше без прозорци и заключена, даже коритата за малка и голяма нужда се намираха в бараката. Нямаше никаква медицинска помощ - по едно време заболяхме от дизентерия и се мъчихме дълго време, без да има кой да ни помогне.

Един ден един лагерист избяга от лагера, от нашата барака. Нешев дойде при нас и се закани, че ще ни отмъсти. Същата нощ вратата се отвори и всички полуголи, само по едни гащета ни изкараха на поляната. Веднага ни заобиколиха милиционери, всеки държеше по една цепеница, с каквито палят фурните. Заобиколиха ни и започнаха да ни налагат с дърветата, където намерят. И стана кипящо човешко море. Тези, които бяха най-отвън и отнасяха ударите, се мъчеха да влязат навътре, за да се скрият в човешката тълпа, тези отвътре пък не позволяваха и стана сбиване между лагеристите. От тази гледка милиционерите се смееха. Боят трая около 40 минути, после ни вкараха пак в бараката и ни заключиха.

Сега идва моментът да кажа защо съм озаглавил моя разказ „Престъпният сценарий". На плаца в лагера срещнах и избягалия от лагера Куциян. И му казах: „Абе, защо бягаш бе, ти знаеш ли какво направи? Заради тебе ни пребиха от бой!" А той ми отговори: „Аз не съм бягал, те ме пуснаха, за да могат да се разправят с вас, тъй като вие сте били инициатори на съпротивата срещу режима в лагера Куциян и за да сплашат останалите в бараката, та повече да не протестират срещу режима."

В края на 1946 г. пристигна в лагера Антон Югов, министър на вътрешните работи, и Руси Христозов, директор на милицията, с голям щаб ченгета. Освободиха част от лагерниците, между които бях и аз. Като се прибрах вкъщи, моята клета майка, Бог да я прости, изгори всичките ми дрехи, които бяха станали на парцали и бяха пълни с гадини. Аз бях станал като циганин, толкова бях отслабнал, че когато с сложих меката шапка на главата, и ушите ми влязоха в нея.

Моето име вече беше записано в черните списъци на Държавна сигурност и „народната власт" не ме забрави. През 1951 г. се озовах вече в лагера в Белене на остров Персин, за да продължат там „превъзпитанието ми" по сталински модел.