Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена

Истинското лице на Мирчо Спасов - жестокостта на комунистическата епоха

Христо Христов

От снимката в специалната червена карта на служител на Държавна сигурност гледа зрял мъж в униформа с генералски пагони. Лицето му е сурово, косата гладко пригладена назад. Погледът на сините очи е метално-смразяващ и нескрито показава решимост и нито грам поколебимост. Това излъчване притежава Мирчо Спасов през 1980, когато след 30 години безкомпромисна борба в партията все още се държи на гребена на вълната и никой от върхушката в БКП не би желал да му се изпречва на пътя.

Много от истината за лагера на смъртта би останала неизяснена ако не се проследят, анализират и подредят фактите за тази ключова фигура в партията държавата от 50-те до края на 70-те. Роденият на 23. I. 1911 в с. Целецел, Софийско в бедно селско семейство Спасов казва за себе си без да излишно скромнечене: "По революционни заслуги Тодор Живков има далеч по малък актив от мен. Имал съм случаи на събрания той да ме представя така: "Ето това е Мирчо, мой приятел, професионален революционер." Член на РМС от 1927, а на БКП от 1932 той е осъждан през 1936 по т. н. "Софийски провал" на 5 години затвор. Партизанин е в Трънския отряд от май 1944. През 1939 се жени за Кина Ангелова, от която има двама сина - Лъчезар Спасов (1941) и Румен Спасов (1946), който 50 години по-късно вече ще е известният бос на скандалната групировка "Орион". Кариерата на Мирчо Спасов започва стремително веднага след 9. IХ. 1944. Тогава той оглавява една от наказателните групи на партията. "Имахме за задача да арестуваме бивши сътрудници на фашисткия режим. В Долна Баня, Изхиманско арестувахме бившия министър-председател Константин Муравиев заедно с неговото обкръжение", разкрива самият Спасов. След това до май 1946 е областен началник на МВР в Русе. Светлина за крадунавския период на Спасов хвърлят спомените на Ангел Мирчански, член на бюрото на русенския комитет на БРП(к) и съдия от Народния съд, които през 1990 се оказват в Главна прокуратура. "През 1944 др. Георги Чанков (член на политбюро, б. а.)ни каза, че ще ни изпрати за областен началник един шоп, който глави да реже окото му няма да мигне. През ноември пристигна Мирчо Спасов", разказва Мирчански. Той свидетелства как без разрешение на МВР Спасов е създал в Делиормана лагер, където изпращал на принудителен труд земеделци от селата с претенции за кметски места. В спомените му са описани кървавите чистки, в които Мирчо Спасов участва в Русе и Силистра, както и бруталния рекет над индустриалците от региона. Заради последвалото брожение Спасов е върнат в столицата за областен на МВР-София. През 1948 е изпратен в Москва, където изкарва 11 месечна школа в НКВД (по-късно КГБ, б. а.). След това е областен началник на милицията в столицата и Плевен. От май 1957 до март 1963 е зам.-вътрешен министър. След като единствен не е засегнат от чистката на Живков за лагерите през 1962 от 1965 е издигнат за зам.-началник на КДС и първи зам.-вътрешен министър. От 1973 до март 1982 е завеждащ отдел "Загранични кадри" в ЦК на БКП. Освен това е народен представител от 1962 до 1985, член на ЦКРК на БКП и член на ЦК от края на 1966 до 1982. Награждаван е с четири ордена "Г. Димитров" и спокойно да се каже с всички съществуващи ордени и медали в страната. Герой на социалистическия труд и орден "Червено знаме", връчен му в Москва. "Всичко това дължа на революционното си минало, и че съм работил съвестно и честно за държавата и партията", изповядва се без заобикалки самият Спасов на прокурорския разпит.

При образуване на следствието за лагерите през март 1990 тогавашния прокурор на въоръжените сили ген. Боню Трендафилов използва и като основание материалите по нохд №1/1982 на Върховния съд, известно като процеса срещу Живко Попов за аферата фонд "1300 години България", тъй като в него се съдържат данни за извършено длъжностни престъпления и подкупи от о. з. ген.-полк. Мирчо Спасов. През 1982 обаче протежето на Живков изобщо не е сред разследваните. Историята за един от най-големите партийни скандали започва слага подготовката за честването на 1300 години България. През 1977 към МВнР е създадена служба "Културно наследство". Това става със секретно решение на политбюро. За ръководители са избрани председателката на Комитета за изкуство и култура Людмила Живкова, външният минисътр Петър Младенов и вътрешния Димитър Стоянов, а неин началник става зам.-външния министър Живко Попов . Мегаломанската идея на клана Живкови е била закупуването или при невъзможност кражбата (може би както случаят с Исотрия славянобългарская, б. а.) от чужбина на произведения на изкуството, с които да се обогатява културното и национално наследство. За реализирането на тази фикс идея е включено дори разузнаването. "Към Първо главно управление на Държавна сигурност бе създаден отдел за културно историческо развитие. Разработваха се програми какви исторически документи, картини, ръкописи, свързани с историята на нашата страна, могат да се придобият по оперативен път. След като се придобиваха дадани документи или предмети те се представяха на "Културно наследство", където се правеше експертна оценка", разкрива пред прокуратура на 30. V. 1990 ексвътрешния министър и бвиш член на политбюро Димитър Стоянов. Главни оценители на службата са Богомил Райнов и Светлин Русев. Александър Фол и Александър Стезов са ангажирани по реализирането на сделките в чужбита, но от по-големите са набързо отстранени от... вседесъщия Мирчо Спасов. По това време той вече оглавява стратегическия отдел "Загранични кадри" в ЦК, без чието одобрение никой не е могъл да работи в чужбина, но поема в свои ръце и "Културно наследство", на което в продължение на 2 години без никакво основание отчита разходите. "Винаги съм разполагал с огромни средства в левове и валута. Много съм ходил в командировки", не отрича пред следствието Мирчо Спасов. Като зав. отдел в ЦК той получава месечна заплата в размер на 1000 лв., а в началото на всяка година и по 5000 хил. лв. поверителни. Само от последната си командировка по линия на "Културно наследство" прибира 1400 долара. През 1977 по-малкият син на Спасов Румен и бъдещ бос на "Орион" е уреден на работа в МВнР и заминава за Лондон като културно аташе да придобива ценни предмети по линия на "Културно наследство". Пак с намесата на генерал Спасов от ПГУ-МВР като нещатен сътрудник, но без да върши каквато и да е работа получава пари интимната му приятелка Захаринка Костова, дъщеря на неговия боен другар от революционната борба и цирков артист мастор Гига. Освен, че я изпраща в командировка до Бразилия, Спасов й купува чрез "Културно наследство" дървена къща от Ленинград, която е сглобена до неговата вила в месността "Мечката" край Самоков. Техниката, дрехите и другите екстри от света на гнилия империализъм, с които фамилия Спасови се обзавежда, не се броят.

Бившият зам.-министър на външната търговия Георги Вутев, съден по процеса Живко Попов, описва Спасов от това време като: "Властен и решителен, и добре използващ методите на интригите. Толкова зъл и отмъстителен човек, че чак Милко Балев му имаше страх, който се считаше за най-близък на Тодор Живков". В разгара на дейността на служба "Културно наследство" Мирчо Спасов завърта и черна търговия със злато. Той привиква Георги Вутев в кабинета си, където му показва куфарче натъпкано с 6-7 кг. златна бижутерия и му нарежда чрез директора на "Кореком" Димитър Желязков стокатае да бъде продадена без да се шуми в магазините на "Кореком", а средствата да бъдат преведени на фонд "1300 години България". "Отказах, защото разбрах, че златото е внесено без знанието на БНБ и се обадих на ресорния си ръководител Андрей Луканов, зам.-председател на МС", заявява пред следствието през 1990 Георги Вутев. Луканов е видял куфарчето и се е свързал веднага с Людмила Живкова, като й разказал за случая, молейки я да не се работи по този начин, защото фонд "1300 години България" цял да се компреметира. Златото е върнато в "Културно наследство", но след няколко дни доверен човек на Спасов се появил с куфарчето при шефа на "Кореком" и Вутев бил принуден да нареди на директора да се реализира продажбата на златото по законен път.

Малцина са онези, които знаят в действителност истинските размери на злоупотребите, които се завъртяват във фонд "1300 години България", но при разкриването на партийният скандал година след смъртта на Людмила Живкова е грандиозен. Отговорникът за лагера на смъртта край Ловеч и този път се разминава с правосъдието. На пленум на ПБ на 3. III. 1982 той е изваден от ЦК с фурмолировката: "За претъпена бдителност и предоверяване" и пенсиониран. В едно пространно изложение, писано през 1990 от килията на "Развигор", но не видяло бял свят до днес Мирчо Спасов посочва: "Аз съм напълно убеден, че разхищенията, които са се извършвали от Людмила Живкова извън България - най-вече по време на посещенията й в Индия, Япония, Мексико, САЩ са били известни на държавните и партийните ръководители от този период. Голяма част от тези разходи са реализирани чрез бюджета на служба "Културно наследство" Още преди Людмила Живкова да почине беше необходимо тя да бъде оневинена за разхищенията, които стигаха големи размери. След смъртта й криминалната страна на въпроса бе решен с процеса срещу Живко Попов. Той обаче бе дребен фитурант, за да поеме моралната отговорност, която трябваше да понесат Петър Младенов и Димитър Стоянов. Моето участие по партийна линия даде възможност на Милко Балев, Младенов и Стоянов да намерят в мое лице политическия и морален виновник по линия на БКП". Така Тодор Живков беше доволен, че върху името на дъщеря му няма да лежи петното на разсипничеството; Милко Балев беше доволен, че няма кой да му се противопоставя на кадровите му комбинации в сферата на задграничните кадри; П. Младенов и Д. Стоянов бяха доволни, че е намерен човек, който да понесе тяхната отговорност за разхищенията и престъпленията в "Културно наследство", пише останалият без власт и ореол Мирчо Спасов. Никой обаче вече не го слуша.

<< Назад

Продължение >> Бягство от кариерата довело закриването на концлагера

Журналистическо разследване, публикувано във в. "Демокрация" през 1999 г.