Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена

Донос от селсъвета - достатъчен за изпращане в българския ГУЛАГ

Христо Христов

В съревнованието кой да е тартор № 1 в лагера Цвятко Горанов и Николай Газдов си съперничат. Бившият лагерник Александър Златарски от София описва много сполучливо садистичните им наклоности: "Горанов и Газдов биеха зверски, биеха така жестоко все едно, че се вживяваха като правеха това. Може би биеха от любов към побоя. След като те започваха се знаеше какъв е края на човека". Газдов пристига в Ловеч като оперативен работник по ДС също от ТВО Белене, но малко по-късно през юли 1960. При първия си разпит заявява: "Всички заповеди на задържани бяха подписани от Мирчо Спасов, нямаше прокурорски подпис или подпис на вътрешния министър. Заповедите за въдворяване бяха за срок от 1 година. Задържаните бяха само криминално изявени лица, поне така пишеше в справките им". Бившият бъчвар, роден през 1920 в с. Деляновци, Великотърновско и приет за член на БКП през 1945, обаче е ненадминат в методите, чрез които упражнява ежедневен физически и психически терор над лагерниците. "До идването на Газдов режимът в лагера бе такъв, че че даваше гаранции на този задържан, който не изпълняваше нормата, че някога ще излезе жив от лагера. След пристигането на Газдов тази гаранция отпадна. Той се разпореждаше с живота на лагерниците без да се съобразява дали те са си изпълнили нормата или не". Това заявява на 10. VII. 1990 при очна ставка със самия Газдов бившият лагерник Георги Йосифов и цитира една от любимите фрази на майора от Държавна сигурност: "На кариерата бачкане и бой до смърт!"

Газдов е имал свой смразяващ "специалитет", който е демонстрирал нееднократно пред лагерниците, потвърден в показанията на повечето оцелели от ада край Ловеч. Когато е набелязвал някого, който трябва да бъде убит, е очертавал пред строя кръг, викал е по име жертвата, поставял я е в очертанието и й е подавал огледалце, за да се огледа за последно. Обикновено на жертвата е заповядвано да си вземе таргата и от кариерата са връщали трупа й, загърнат в сламеник.

Освен, че е биел до припадък, Газдов е имал склоността да нарежда жертвите да бъдат довършвани от бригадирите - най-изявените криминални затворници, докаране от Белене. Сред най-често споменаваните имена са тези на Стоян Калеев Даков (Узукчиев)-Шахо от София, Атанас Иванов Левордашки (Атанасов) от Враца, Благой Гайтанджийски - Благо Магарето от Пловдив, Димитър Цветков от София, Антон Шаров - Шаро Кучето от Бургас, които с очевидно усърдие, жестокост и престарание са изпълнявали неговите заповеди.

През ноември 1961 Газдов е уволнен от лагера, въпреки жалването му до зам.-вътрешния министър Григор Шопов, че Гогов му се месил в работата по линия на ДС и защитата, която имал от началника на ОУ на МВР-Плевен ген. Георги Аргиров. Петър Гогов, който през август-октомври 1961 се разболява и отсъства от лагера оставя за свой заместник Газдов. "След връщането ми партийният секретар на поделението капитан Георги Атанасов ми каза, че в лагера стават страшни неща. Газдов биел наред и се разпореждал задържани да бият други, някои от които починали", заявява Гогов пред следствието. На партийно бюро в присъствието на началника на ОУ МВР-Ловеч Кирил Александров се взима решение за освобождаването на Газдов и налагането му на партийно наказание "мъмрене" с предупреждение за вписване в партийните документи. "Газдов бе жесток човек, постоянно затягаше режима. Той бе уволнен на 5. ХI. 1961. Формално в предложението писах, че е изпращал въдворявани да му крадат орехи", признава Гогов. При разпита Газдов отрича всичко въпреки и серията от очни ставки с оцелели лагерници проведени през юли 1990 от следствието.

"Биеха ни като животни, храниха ни като животни, работихме като животни". Този израз от показанията на Лозан Лозанов, попаднал в лагера през 1961, защото се пътувал без причина с влак от София до Ямбол, най-точно характезира, онова, което е ставало преди 40 години край Ловеч. В действителност в лагера въдворяването е трябвало да става по предлежение на милицията и с решение на прокурор, но следствието установява, че прокурорско решение се е взимало само в началото. Тези безконтролни действия довеждат до един прост факт - в лагера е могло да се попадне дори с донос на някой местен началник на милицията или пратиен секретар. Не са един или два случаите по делото, чрез които съвсем очевидно се разбира, че даден човек се е оказал в лагера не защото е криминален рецедивист, а просто, защото е пречил дори и на обикновен селски партиен секретар. Разказът на оцелелия бивш лагерник Марин Георгиев от Стралджа е точно такъв пример: "В ТКЗС не съм влизал. Обработвах земята, която ми беше дал баща ми. След 9. IХ. 1944 с мен се заяде председателя на селсъвета. Заканваше се, че ще ме разгроми. Един през април 1961 пасях овцете, когато дойдоха двама цивилни и ме закараха в Ямбол. Оттам с още 12 души пристигнахме в Ловеч, а оттам в лагера. Още щом слязохме старите лагерници ни запукаха с дървета. После ни хвърлиха едни мазни дрехи и ни остригаха. Аз плаках като дете. Спахме на три етажа, на голи дъски само с едно одеало в помещение като плевник. Храната беше боламач. Всички излизаха на работа, нямаше болни, нямаше здрави. Помня трима души - Гогов, Газдов и Горанов. Те колеха и те бесеха, бяха като зверове...Горанов викаше: Ще ви ебем мамето! До септември всички ще ви изчистим! Мязаше на бясно куче..."

Митю Михалев също от Стралджа попада заедно с Марин Георгиев в лагера. Причината - другарски съд го осъжда за това, че пускал овцете в блоковете, а а след порицанието отказал да ги пасе. След това председателят на ТКЗС му се заканил: "Ти при овцете няма да отидеш, но и при жена си няма да се върнеш!" Не след дълго Михалев се оказва в лагера: "Пред стаята за приемане стоеше Гогов. Вкарваха ни едни по един и който излизаше целия бе в кръв. Хората в лагера много слаби, живи сенки. Цяла нощ охкаха. През лятото мухите ходеха на рояк след битите с рани по гърбовете..."

Мирчо Спасов твърди, че само един път през цялото съществуване на лагера е извършил проверка: "Беше вечер. Всички лагерници бяха строени. Застанах пред тях, представих се и попитах има ли оплаквания. В хор ми отвърнаха: Няма!" И Петър Гогов, и Горанов обаче опровергават Спасов като заявяват, че той често е идвал в лагера. Газдов пък заявява: "Мирчо Спасов идваше често. Придръжавал съм го до карирата, той непрекъснато повтаряше: Да работят, да работят, да свикват на труд". Голяма част от въдворените също посочват, че Спасов редовно е идвал на провека. "Само при споменаването на името на Мирчо Спасов косите на лагерниците се изправяха от страх, защото винаги при неговите посещения режима се утежняваше", спомня си д-р Васил Мирински от София, престоял в българския ГУЛАГ 10 месеца.

За да запази в пълна тайна убийствата в лагера още от началото е било възприето да не се връщат труповете на близките. Петър Гогов твърди, че телата не са връщани, а са зарявани на о. Предела по нареждане на ръководството на МВР. "След като станах началник на ТГ аз продължих традицията. Процедурата ми бе предадена от предишния началник о. з. полк. Тричков. Сега оценявам това като неморално и противозаконно, но такова е било нареждането. Полк. Тричков ми каза: Така наредиха от ръководството на МВР."

Практика е било, когато трупове на убити на кариерата са пренасяни в лагера, завити в сламеник, да се оставят до тоалетните и на сутринта да ги откарват за Белене с "Молотовка". През лятото на 1961 началника на затвора в Белене Никола Николов пише следната докладна записка до МВР "относно починали въдворени, които се заравят на о. "Предела": "Това става твърде явно и открито. С камиона, който е известен на цялото с. Белене и на всички служители и затворници, се докарва трупа в един чувал - сламеник. Камионът спира до моста пред щаба на затвора, стоваря се трупа в една лодка, която се прикачва за моторница "Чавдар" и заминава за острова. При пристигането на камиона затворниците казват "пристигна колетна пратка от Ловеч". Затворникът, който ги заравя се нарича Канто и му казват "погребална агенция Канто". Това почти явно заравяне на труповете на въдворените, изхождайки от това, че селото е католишко, че много от служителите в затвора са от същото и не пазят тайна, може да се ползва от врагове, за да се навреди на престижа на нашата Народна власт. От шофьора на колата или от пътуващи с него служители се научават даже имената на починалите и "данни" кой друг е втасал и ще бъде докаран със следващата пратка..."

Следва предложение как да по-прикрито да се заравят труповете. На 15. VIII. 1961 от МВР изпращат лично, строго секретно писмо до началника на ТГ-Ловеч Петър Гогов: "Изпращаме ви докладна записка на др. полк. Никола Николов, началник на затвора в Белене. Върху писмото Мирчо Спасов е сложил следната резолюция: Бързо, веднага да се сложи край на тия демонстрации и вреден шум с труповете на починалите в ТГ-Ловеч при пренасянето и заравянето им!" Мирчо Спасов пише до началника на ОУ на МВР-Ловеч Кирил Александров и Петър Гогов дословно: "Да се спазва в известна тайна всеки случай поне при пренасянето и заравянето, макар, че няма нищо незаконно. Действайте от мое име и за стореното да ми се доложи". В резултат на това ръководството на лагера изготвя специална инструкция как да се процедра с труповете. Близките на убитите са получавали единствено дрехите им, в повечето случаи окървавени, някоя и друга лична вещ и не винаги смъртен акт, издаден от Градския народен съвет в Ловеч.

<< Назад

Продължение >> Мирчо Спасов разписва смъртта на Сашо Сладура, Иван Карадочев и депутата Боянов

Журналистическо разследване, публикувано във в. "Демокрация" през 1999 г.