През време на обедната почивка под една върба са седнали няколко лагеристи и сред тях майор Стрихинов оживено разправя. Той вижда винаги нещата розови. В най-тежките дни и моменти ще намери думи да окуражи другарите си и ако не ги е убедил, то поне ги е накарал да си поосвежат настроението с надеждни предположения. Мъката прави хората лесно податливи да приемат и най-невероятното. А сега, "когато такива големи работи стават по света" (август 1949 - в Общото събрание на ООН се разисква приложението на мирните договори с България, Румъния и Унгария и между българите върви слухът, че ще се разискват нарушаването на човешките права и концлагерите в България), думите на майора са пламенни, тонът - повишен, лицето - весело.

- Отиват си, аз ви казвам, отиват си и нас с камбани ще ни извикат от Белене!

Милиционерите виждат оживлението, доносниците са осведомили, когото трябва, дадени са инструкции за бдителност и противодействие.

Един милиционер дебне Стрихинов. Дава вид, че се разхожда, приближава, за да чуе какво се говори. Но майорът има живи очи, говори, следейки милиционера. И когато последният наближава толкова, че да може да чуе добре, майорът подхвърля: "Ще бъдат скопени всички, които са били милиционери." Другото от казаното и да не е могъл да схване, това милиционерът е разбрал и запомнил.

На вечерна проверка четният съобщава: "Иван Стрихинов да се яви веднага при старшията."

- Пак е направил някоя беля - казват си лагеристите. - Я нещо от кухнята ще е взел, я някой хляб от фурната или пък пак ще е говорил нещо по семейните работи на началника на охраната подпоручик Крантов и за поведението на жена му...

Минават часове. По-леко спящите се разбуждаме от сподавени викове, идващи от далеко. Само майорът има глас, който така се носи. Как ли го мъчат? Разбудените си шепнат по наровете, въздишат и те изпитват болка.

Сутринта отиваме на работа, без да сме узнали какво е станало със Стрихинов - няма го в бараката му. Щом се завръщаме вечерта, бързо се разнася от уста на уста, майорът пребит, едва диша, ще умре, чер е от съсирена кръв, ребрата му изпочупени, не може да говори. Занесли го в бараката и го оставили на земята, в пръстта. Като се върнала бригадата, вдигнали го на нара...

Отидох. Погледнах го и излязох бързо. Упорито ми се натрапва страшна мисъл.

Невероятно устройство имал майорът. Мина време. Кожата му почна да се изчиства, месата да оздравяват, костите да зарастват. Започна да става, да ходи, да работи, да пее и пак да коментира събиията.

- Ще си отидат, с камбани ще ни посрещнат в Белене, аз ви го казвам...

...Направиха обиск и под нара на майор Стрихинов намериха торба с няколко килограма ярма. Вечерта лагеристът Иван Стрихинов тръгна пред карето на строените лагеристи. Беше му заповядано да вика: "Крадих ярма от свинарника!" Но майорът изменя редакцията и при общо веселие се провиква: "Крадих ярма от дажбата на моите събратя прасетата!"

За тая му духовитост той стоя в карцера с пете дена повече, отколкото двамата "готвачи" на каша от ярма.

Д-р Атанас Москов, "Спомени" т. 3, София 2004

Имах възможност, като минавам с каруцата, да скривам хляб по хралупи, в храсталаци и копривата, а после наши земсисти го вземаха. Скривах и дини, зеленчуци по градината, където работеха Христо Славов, майор Стрихинов, Петър Божинов - народен представител от БЗНС "Никола Петков". Майор Стрихинов веднъж го пребили от бой, защото ги хванали да си правят качамак с брашно, което им бях дал. Но не ме издаде.

Румен Пенков, "Мъртвата долина", Българският Гулаг. Свидетели

При лагеристите майор Китов запитал някой си известен лагерист, майор Страхинов, как се посреща смъртта на Сталин, а той отговорил: "Без особена радост, но и без никаква скръб, гражданино началник." Вкарали го веднага в ареста, но след два часа го освободили.

Петко Огойски, "Записки за българските страдания"

...Връщаме се от работа вечерта и Гершанов излиза: „Мръсници! Саботьори! Вие сега ще отидете там, откъдето няма връщане!" И стоим цяла нощ, не ни пусна да спим в бараките. На сутринта към пет докараха четири конски вагона с телени мрежи. Айде сега във вагоните и отиване там, откъдето няма връщане! Помня го Симеон Пенковски, много добър адвокат, каза му: "Гершане, не говори така, защото утре моя лик ще го носят по митингите, а тебе ще те счукат!" Такъв смелчага беше, и майор Стрихинов също, въобще страхотни хора. Не си пестяха никак думите, говореха, като че ли са си вкъщи.

...Първата работа беше бране на коноп. Храната малко. Някаква уж бобена или картофена чорба, а най-често вряла вода с два листа зеле вътре. И малко хля6. 14-15 часа на ден работа, а в Белене, ако не изработиш нормата, оставаш нощно време да доработваш. Вече като нямаше какво, гладни ще умираме и майор Стрихинов веднъж, като бяхме до Дунава, казва: „Я тук в подмолите да бръкнем, смокове сигурно има." Хващаш го смока, мачкаш му главата, набучиш го на клечка и малко на огън да му изпука кожата. Смок с оцет и конопено семе: това си дояждахме четири месеца.

...Майор Стрихинов нарочно го наказваха. „Майоре, дай тон за към обекта!" А песента беше: „Нашто знаме кат кръв е червено, сърп и чук е наш символ свещен..." И майор Стрихинов дава: „Вашто знаме кат кръв е червено..." Бият го, пада и пак става, и вика: „Вашто знаме..." Той умря преди пет години този човек, ходеше с каручка из София като хамалин.

Трифон Силяновски, "Новогодишно пиршество", Българският Гулаг. Свидетели

...Ходехме под строй "на лекция" всеки петък. Щом насядаме, откъм вратата някой ще изкрещи с най-гороломен глас: "Стани! Обърни се към вратата! Мирно!"

Пристигат началствата - управителят Цвятко Симеонов, възпитателят Марин Ханджийски и капитан Гершанов. ...Събранието се откриваше с някакъв съветски марш. ...Докато бях в лагера, темата бе една - съветското колхозно стопанство.

...После Цвятко Симеонов и Гершанката извикваха набелязани от тях питомци, които да коментират или да задават въпроси по лекцията. На всяко събрание жертвата бе майор Иван Стрихинов. Красив, стегнат, спретнат човек, трийсетгодишен, безумно смел, много работлив. След като тъй наречените "лигльовци" се наприказват, след като тъй наречените "пъзльовци" се напелтечат, Гершанката ще каже:

- Я, майор Стрихинов, той пак ще ни каже нещо наопаки!

Иван Стрихинов наистина винаги казваше нещо наопаки, но винаги със следния смисъл: вие искате да оскотее българският народ. Но той не ще търпи нито Иван Грозни, нито Ленин, нито Сталин - тия гробокопачи на народите! Но всичко това си е работа на тоя ми руски народец! България ще живее, господа, вие мъчители и убийци!

И си сяда. Тримата началници се превиват от смях.

Понякога след лекцията не замъкваха Иван Стрихинов в карцера, беше омръзнало на началниците, насмешката бе достатъчна. Той бе легендарният юнак на общежитието. След много време ще го срещна - работеше с каруца, частник. Пак весел, пак си пее, сбиваше се с милиционерите от квартала, докато ги научил да не го закачат, когато държи реч от седаклата на каруцата си. Живееше в един сутерен на ул. "Цар Шишман", близо до ул. "Цар Крум".

Йордан Вълчев, "Куциян", София 1990

Майора - "Нашият Майор". Името му е Иван Страхинов. И не може да не си го спомняте: вече много пъти го споменавам. Нищо: не бива такива като него да се забравят - те там, на лагера, показаха храброст, заслужаваща място в паметта народна.

"Майора" беше човек, който сякаш не знае какво е страх. И сега го виждам как крачи сред първата редица на връщащата се от работа чета в края на работния ден. Нея вечер - беше лято, връщахме се от копан на царевицата. Прибираме се през полетата, а пък милиционерите закачат майора:

- Майоре, кажи, какво ще правиш с нас, ако се обърне?

- КАТО се обърне - отвръща майора, ама тъй спокойно и делово, сякаш го питат колко е часът - "ща ви скопя всичките"! - Давам начина му на говорене: точно така им отвърна.

Смятам, че разбирате колко ще да се е харесал отговорът му на господа милиционерите. И вечерта, когато вече заспивахме, идват неколцина от тях. И го откараха. И го върнаха по среднощ - като държат четирите краища на едно одеало. Изсипаха го на земята. И си отидоха...

Цяла нощ Майора само лелека, лелека. Онези наоколо помагат - каквото могат. Аз бях на горната леса, тъкмо над него. Сутринта, като слязох, гледам - на главата му не може да се познае къде е носът, къде са ушите: една кървава топка. Счупили му и едната ръка...

Но до месец и половина Майора беше вече комай оправен. И - пак е същият. Изсипаха един ден двете джипки на комендантството сюрия милиционерски полковници. А нас ни строяват: ама - след нареждане да сме най-стегнати, чисти, "изтупани". Трябва "да се представим, демек, добре". А пък Майора го строиха в най-задния край на редиците. С изрична заповед да мълчи, че инак "ще има да му мисли"...

Ето ги, идват, вече минават пред нас ония полковници.

- Е-е, ка-а-к сте? Има ли оплаквания? - Види се "инспекционна комисия" ще да са.

Всички мълчим: какви ти оплаквания, трябва ли ти от мечка ремик? Та - мълчим: няма оплаквания... Но внезапно от най-задните редици се счу пискливият глас на Майора:

- Много, много, мно-о-го, много сми щастливи! Много, много, мно-ого, много сми доволни! - Пропада цялото представление, скроено от началствата ни, комендантът клати озъбено глава към Майора. Само че to no effect: Майора пак поема - въпреки свирепите погледи на коменданта:

- Много, много, мно-о-го, много сми щастливи! Много, много, мно-о-го, много сми доволни! - Избухнала е в смях неудържим цялата чета, смее се и "комисията", дошла да се убеди, че сме добре и доволни. Убеди се...

Майора беше роден водач на хора. Нему авторитетът му, когато е бил на служба, очевидно не е идвал от "мундира". Свикнали със зачитането на мундира им, множеството бивши офицери тука, на лагера, се дразнеха от егалитарното положение, в което бяха изпаднали сега, като им го нямаше "мундирът". Не така Майора: авторитетът му си беше негов, а не от мундира му. Ако да беше избухнал в лагера - ако, казвам, защото такова нещо в лагера Персин никога не е ставало - ако, повтарям, се случеше, все пак, да избухне някой ден някакъв бунт, сигурен съм, че Майора щеше да стане веднага, от само себе си водачът - признатия от всички и непоколебал се да застане начело водач...

Не беше без кусури: имаше известна понякога безогледност, безцеремонност у него. Ама, наистина, може ли едното без другото? Нима не е необходима тъкмо тая безогледност на този, който е готов да хвърля животи - включително и своя, - върху везните на съдбата?

Още един спомен за Майора - от по-късно време и вече вън от лагера: в София. Трябва да беше годината 1957 - или 1958? - "ликвидацията" на култа към личността (разбирай на боготворението на Сталин) беше вече в пълен ход. Ама българинът, напатен, си подвива опашката: знаеш ли ги "нашите"? Днеска го разжалват, утре може пак да го поставят на олтара... Я примерът с "Тито бандито"! Вчера "Бандито", пък сега пак стана" нашият другар Йосип Броз Тито"... Застанал съм на пресечката на бул. "Витоша" с ул. "Алабин", тоест на ъгъла пред Съдебната палата. Чакам милиционерът-регулировчик да пусне, искам да пресека към аптеката отсреща. Я, пред мене пристига платформа, теглена от дръглива кранта, на капрата Майора! А пък зад него, както е седнал там горе - наредени отзаде му по цялата платформа... бюстове на Сталин! Прашни, ама лъскат в силната пролетна светлина, нали са боядисани "слонова кост бяло"...

Платформата спря. Чакайки знака на регулировчика, Майора се огледа и ме зърна. И веднага замаха с ръка напреде, и почна да вика, ама с все що му е глас:

- Сте-фа-не-е-е, ка-а-рам ги, Сте-фа-не-е! За мазето ги карам, Стефане-е, за мазето-о-о-о! - И показва с ръка напреде, сякаш сочи къде е това "мазе". Платформата вече тръгна, пресече "Алабин", отива. А пък Майора още се извръща към мене, и сочи към олюляващите се под него, в платформата, редици гипсови Сталиновци, и вика ли вика: "За мазето ги карам, Стефане, за мазето!" Наоколо минувачите се подсмихват, ама едва-едва, с ъгълчето на устата. Но не така той - "Нашият Майор"...

И пак един спомен за Майора - този път разказван ми от войниците му. Често пъти ги вдигал сутрин рано: изкомандува ги "Всички по гащета - вън!" И тръгва с тях да тичат по баирите около Казанлък - там служел тогава. На връщане, разказваха, като влизаме пак в града, ако срещнем някой геврекчия, изкомандваше ни: "На гевреците! Аз плащам!" И в един миг кощницата се изпразваше. Дали винаги това "Аз плащам" е било спазвано, войниците му не бяха съвсем сигурни... Напрасничав беше, казваха. Понякога, даже биел войниците. Обаче все пак го обичали: с тях живеел - хем началник, хем другар им бил...

Видях се с него още няколко пъти. Обитаваше един сутерен на ул. "Цар Шишман", близо до ъгъла с "Хан Крум" - той, жена му, двете им деца. След още 7-8 години чух един ден, че се бил отдавна поминал. Ще да е бил тогава - към 1965 г. - на не повече от шестдесетина години. А беше един природно много здрав българин. Но на "убеждаване" с помощта на "балканския силогизъм", тоест... дряновицата, даже и българският гръб не може да издържи без последствия... Много съм мислил за Майора, още един типичен случай на проигран наш национален капитал: времената - и нашенците, които се разпореждаха с тях - го прахосаха. Такива като него "водачи на хора" имат вродено свойство-качество да увличат, да вдъхновяват за действие - такива "напрасничавите". Не може, нито искам да кажа, че би било добре всички да са такива. Но не би било зле да имахме малко повечко от тия - напрасничавите, защото несъгласни да са роби...

...Почти винаги когато се прибираме вечер от работа и милиционерите са "в настроение", те искаха от нас да пеем. Току извикат: "Майоре, дай тон!" - защото той, майор Иван Стрихинов - "Нашият майор" - винаги крачеше в първата редица, очите на милиционерите все в него. Пък беше и песнопоец.

И майорът ще запее: "Напред, другари, вси към победа!..." Но милиционерите го вече прекъсват:

- Не, не тая! Маания я тая, майоре, дай друга! - Не обичаха те да слушат този военен химн от миналото - едно минало военно, ама не тяхно. Види се, ще да са имали чувството, че тая песен е някак си срещу тях, против властта...

Майора подхваща тогава друга: всред общо споглеждане как ще реагират милиционерите. Защото майорът е запял една партизанска песен - "Нашто знаме кат'кръв е червено..." Ама - не в този текст, а като я е префасонирал така предизвикателно, както само той може да си позволи, напрасничав, какъвто си беше...

- "Вашто знаме от кръв е червено..." - запява той громко.

- Майоре-е-е! - викат заканително милиционерите. - Май че пак ще се разправяме. - Дай химна на ТВО!

Ако е в настроение да продължи да предизвиква нашите шмайзеристки въоръжени стражи, Майора и тази песен ще преобърне по своему - против тях:

- Сгрешили пред народа, ВИЙ дойдохте... - И пак му се заканват милиционерите: непоправим беше "Нашият Майор"...

Стефан Бочев, "Белене", София 2003