Човек легенда

"В таз робска земя ще да загине..."
Хр. Ботев

Научавам късно за смъртта на Добри Станчовски, капитан от авиацията. Всеки, който е минал през Богданов дол или Белене, е понесъл в сърцето си това име. Заедно с имената на майор Стрихинов, Доктора (Борис Тумбов), Латинката. Неустрашими хора. Добри Станчовски с кривата лула не изгуби никога доброто си настроение, не си спомняше претърпените инквизиции, не мразеше комунистите - те го отвращаваха.

В лагера бе намерил начин да оцелее. Крадеше от царевицата за прасетата. Имаше невероятен организъм, невероятно здрави зъби и успяваше да я сдъвче сурова. Дори не я киснеше в някоя консервна кутия да я омекоти. То впрочем бе опасно. Все някой от подлеците щеше да го "докладва". И така оцеля.

Невероятно интелигентен. Беше научил сам френски и английски. Водили сме незабравими разговори върху творчеството на Шарл Пеги, Луи Фердинан Селин, Сент-Екзюпери. Обичаше героичния Хемингуей - "За кого бие камбаната", "През реката и между дърветата".

Неповторим. Смееше се в лицето на инквизиторите. Беше инвалид от войната в Унгария - смееше им се в лицето, че така постъпват с инвалидите. Бе успял да надмогне и недъга си - работеше като изкопчия, а в мината като копач.

Бе ми дадено да видя, че това което знаех от книгите, е реалност на живота. "Какви е деца раждала", "Даваш ли даваш, балканджи Йово" - това не бяха празни приказки. Петнадесет часа бе работният ден на депутатите николапетковисти. В мината работехме за 800 грама клисав хляб дневно и чорба от лучени пера. Тези хора издържаха всичко. Никой не се огъна. Жестоки български характери. Хора отново от Перущица и от Батак.

Не съм виждал човек така жаден за свобода. Не съм виждал човек, който така дълбоко да буди благородното в човека, да обединява волите. От достойнството Станчовски бе направил религия.

Писах за него в "Кладенеца на мълчанието", но книгата ми, както е известно, бе "парирана". Това не пречи. Пиша за него и ще пиша. Не е възможно един от най-благородните характери, които тази земя е породила, да угасне в мълчание.

Краят му е такъв. Реставраторите на комунизма му отмъщават по дребнав български, мръсно-провинциален начин. Отнемат социалната пенсия на жена му. Двамата старци с една пенсия изпадат в черна мизерия.

Но не дори материалната мизерия. Духовната мизерия, новото тържество на сатанинските сили го смазва. Той не може да преживее това морално падение на всички. И се самоубива.

Беше се предоставил изцяло на българската "общественост". Такава, както знаем, няма. Никой не му помогна, никакъв протест не го защити, никой дори не забеляза нещастието му. Не е намерил за нужно дори да ми пише. Всичко е било ясно за този човек. Половин век титанична борба за свобода, водена самотно, самоотвержено, без резерви за себе си и без застраховки, без компромиси сред розов еснафлък, сред лумпени и конформисти, които тичат да го предадат в конака.

Казват ми: "Героиката е утопия". Отговарям: мерзостта също е утопия. Въпреки всичките си старания не може да обхване благородните души. И така е с Добри Станчовски. Със самоубийството си победи.

Цялата земя не стига да се погребе сърцето му."

Владимир Свинтила, "Човек легенда", в. "Про и анти", 1-6 април 1995

Бил офицер авиатор. По фигура и по характер е "оригинал". И много симпатичен. Външно: чер, рунтав, почти винаги без риза - гол. Даже и зимно време, щом пекне малко слънце, работи така. Не говори много. Казва по някоя шега, процежда я през зъби, които непрестанно стискат любимата лула. Свикнал да бъде винаги над планинските върхове, над облаците, да не му се изпречва никаква преграда за смелия полет, да играе усмихнат със смъртта и да счита живота за арена, където да осъществява хрумванията си.

Как може такъв човек да бъде спокоен в лагера? Погледът му е все зад телената мрежа. Шумът на минаващите влакове го кара да потръпва. Машина! Ах, да може още веднъж да седне в кабината, да натисне копчетата и да въздъхне при забумтяването на мотора!

Щом като не може това, той ще опита друго.

Беззвездна нощ. Добри пропълзява до телената мрежа, провира се предпазливо, залегнал преминава жп линията и все по корем се отправя по възвишението. От време на време се поизправя, ускорява движението и пак заляга. Изминава така "по военно" доста голямо разстояние. Отдалечил се е от лгера. Облекчено поема дълбоко дъх. Върви колкото се може по-бързо, ала крайно предпазливо. Долавя гласове съвсем близо. Спира. Потърсва прикритие, заляга в една трапчинка. Говорът продължава, все на същото разстояние. Добри решава да почака на място. Тия там все ще се придвижат нанякъде и тогава той ще продължи или ще потърси по-подходящо скривалище за през деня.

Но разговарящите съседи не си отиват. Добри се поколебава, предполага, че няма да стоят цяла нощ на място и решава да изчака в трапчинката.

Минути, после часове се нанизват. Разведрява се. Добри вижда, че е съвсем на открит терен, притиска се още по-плътно към земята. Ако денят го завари там... Разсъмва се. Виждат се вече там долу, далеч, минните помещения, лагера "Богданов дол".

Съседните гласове се оживяват. Долавя се движение на хора. Приближават се. Стъпки.

- Какво правиш тук бе, ченгене?

Добри повдига очи. Трима войници с пушки в ръце стоят пред него.

- Ставай!

"Всичко вървеше така добре - мисли Добри. - И ето, изведнъж провал! Орисия, орисия!"

Когато се изправя, войниците разбират откъде може да идва, а той едва сега си дава сметка, че е влязъл в район на военни складове.

Добри понася мъжки всички последствия от бягството си. Не го чуваме да разправя колко са го били. Но всички лагеристи си казват, че само той може да бъде такъв: да гледа с насмешка на случилото се.

Д-р Атанас Москов, "Спомени" т. 3, София 2004

...На 15 февруари 1951 г. се затопли времето и Дунава почна да приижда. Бяха ни прехвърлили вече на дигите, правехме ги, за да не се наводнява островът. Нормата беше 6 кубика пръст на човек и да ги извозиш на 300-400 м с количка. Имаше хора, които припадаха от умора, и, разбира се, получаваха наказанието си на място.

Почнаха да се заливат някои части от острова. Милицията евакуира всички от острова и ги настани на българския бряг по обектите. За зла врага ние, около 40 души, останахме. Нямало място за нас и милицията реши да ни пожертвува. Казаха: "Е, каквото стане с вас, стане ..." Оставиха ни едно чувалче брашно. Останаха Добри Станчовски, авиатор, Нено Шомков, габровските патриотични индустриалци: Конкилев, Моневин, Калпазанов. И дойде така дереджето, че все повече и повече се залива островът, вторият обект беше малко на височина, оставаха 30-40 метра и водата и него ще залее и свърши.

Мен като най-млад ме оставиха дневален, сменявахме се с Добри. Една луна си спомням, грамадна, и едно тътнене, едно носене на водите и декари лед! Накачват се един връз друг грамадни блокове и водата набъбва и се качва. Няма спасение - видях какъв ужас е наводнение с лед. Към три, часа водата дойде на двайсетина метра. Събудих Добри Станчовски и му викам: "Слушай, Добри, сега кво да правим?" "Кво ще правим? Ми ще се мре, ако ще се мре. Дай да събудим старците." И ги събудихме по-старите, накарахме ги да се накачат по дърветата. А Добри вика, чакай сега, ние ще отидем по-натам, ей на онова голямото дърво във водата. А то почти наполовина залято с вода. Ами там не е ли опасно, викам, в скоро време може да падне. Нищо, казва той, като го събори леда, ще яхнем дънера и ако ни отсекат краката ледовете, ще се обърнем надолу и ще заспим навеки, чудо голямо. Обаче го разправя, като че ли те кани на чаша кафе.

А влече водата - ледена. Взе едно въженце, вързахме се, влизаме във водата. Той върви напред, аз като хартийка се люшкам подире му. Докопахме дървото, изтегли ме. Седим в три и половина през нощта на чаталите, а под нас се оттича водата. Той вика: "Здраво се дръж, и трябва да си фиксираш погледа някъде, щото долу върви ледоход и те замайва. Гледай хее там, светлинките на Зимнич в Румъния."

Айде през нощта издържахме, ама като дойде ден и се вижда ясно под тебе - ужас. Седяхме три дена и две нощи.

А в това време, понеже румънският бряг е по-нисък от българския, цялата вада нахлува натам. Румънците не могат да търпят това нещо, и айде десет самолета с бомби - да разбиват леда. Пускат си хайвера самолетите, а ние отдолу седим и пердашат бомбите - можеш да си представиш какво нещо беше!

Трифон Силяновски, "Новогодишно пиршество", Българският Гулаг. Свидетели

...Връщаме се една вечер и какво да видим: дошъл нов питомец, облякъл панталони поне от Балканската война, обаче отгоре кожено яке. Намерил си щайгичка, седнал на нея, сложил крак връз крак, в устата му кротко дими лула. Какъв ли е пък той?

Всеки ден все го виждам на щайгичката, крак връз крак, лулата понякога не дими, но винаги е в зъбите. Седи, не мърда, не можеш да разбереш когя яде, кога се пере, кога се разхожда из двора, има или няма пари, ходи ли на лавката. Не, седи си като препариран. Но ето че това също направило впечатление на началството, ето че последва наказание.

- Питомец Добри Станчовски!

Той излиза спокойно някъде из редиците - лулата е между зъбите.Чете се: той и тъй, направил си еди-какво си, три дена карцер.

Спуснаха се към него милиционерите. Какво направи той, но първите двамина милиционери изведнъж се намериха на земята. Той спокойно тръгна към карцера. След него налитат други милиционери, с тояги. Какво стана, той отне една тояга и така налупа милиционерите, та Гершанов се уплаши - кой ще води утре десетина от групите! Спуска се сам той, с голи ръце, почва да притичва оттук-оттам, дига юмруци за боксиране, ама не пристъпва. Влезе си Добри в карцера сам и никой не посмя да иде и да го заключи. Минаха се малко дни, пак го наказаха, тоя път всички милиционери налетяха с прикладите, но той отне тоя път две карабини, прещракна, та изхвърли патронните тенекийки, и като започна с двете карабини в двете ръце - доста челюсти потроши. Всички си казахме, че ще го убият с внезапен изстрел. Но защо не го убиха - не знам. По време на боя не отронва думица - бие, трепе, мълчи. Какъв як човек! Като постла бойното поле с гърчещи се милиционери, той не тръгна към карцера, както по-рано, но си се прибра в чевърто помещение. Не се мина много време и го преместиха в лагера Богданов дол.

Оттам пък дойде един, дето се правеше на смахнат. Казваше се Владимир Свинтила. Чаровна усмивка. Много добре се правеше на смахнат. Истински артист. Разказваше увлекателно. Най-много разговаряше за Добри Станчовски; той бил пилот и в унгарската война немците го сваляли три пъти - той все се връщал обратно през германските линии и поемал нов самолет. При третия път се потрошил, защото парашутът му късно се отворил и той - кажи го - се сгромолясал като чувал с картофи. Завели го в болница и там разбрал, че милицията го търси, за да го съдят. Той пролежал три години. Болниците го пазели, но щом го изписали, веднага го уловили. Добре, но той открай време бил учил бокс, борба и жиу-жицу. Та поради тия причини успявал да претрепва милиционерите. В Богданов дол никой не смеел да го закача и не го наказвали. Владо Свинтила добавяше, че единствената вина на Добри била, дето наляво и надясно казвал: нашето участие във Втората световна война минало все пак успешно, защото царят водел войната, и наложи ли се война тепърва, комунистите ще загубят, защото с дебели задници война не се печели.

Йордан Вълчев, "Куциян", София 1990

Опита се да избяга Станчока

Може би нямаше да разкажа за него под това отделно заглавие. Но признавам си, че стана - завчера, както редактирах окончателния текст на тези мои бележки - нещо, което изведнъж ме върна с голяма сила в онези дни и към онзи опит за бягство. Защото звънна телефонът и се обади съпругата на Станчока: преди три дена, на 3 март 1995 г., Добри (това беше истинското име на Станчока) се самоубил: "Беше много депримиран напоследък..." Повече какво да питам... Това беше, значи, краят на Добри Станчовски, авиатор-изтребител - ако и само от ШЗО, но види се, разбрали са го били, каква смела душа е, и е бил включвен в ятото на Списаревски. Та нека ми позволят читателите да побия тук за него този възпоменателен камък ли, знак ли - думи няколко немощни, та белки се не забравят той и такивато като него. Начело - иска ли дума - с онзи - доказалият абсолютната си вярност към народа си, тъй както той я е разбирал, буквално изгорелият за народа и страната си летец-изтребител, Списаревски, свалил на 10.1.1944 г. един от нападащите бомбардировачи, като чисто и просто забил своята машина в четиримоторната летяща крепост...

Който е виждал Станчока, ще се съгласи с мен, че и той бе "орел". И не от авиаторството бе станал такъв: не - такъв си беше човекът. Орлов нос, не много дълъг, лъскави черни очи. Нещо безстрашно, чисто, може би малко наивно, но добро, храбро лъхаше от цялата фигура на този нашенски орел. Не "орле", а орел: защото Добри освен, че беше едър мъж, пък и невероятен здравеняк, ами имаше и нещо едро в самата му личност. Не знам как да кажа - който е виждал една снимка от младия Стефан Караджа - разгърден, с някак си израз на "свободен човек" лъхащ от него целия - ще ме разбере. Колко е хубаво, че има в нашия народ "всякакво и всякакви" - включително и не само Байганювци и Рачкопръдлевци, ами и такива от... "орловата порода"...

Споменах някъде в началните страници, че в средата на лагера, малко встрани от "плаца", в една вдадинка на земята се чернееше изход на изоставена галерия. Именно в тази галерия Добри решил да направи база за материалната подготовка на своето бягство.

В лагера, по плаца и около него, никой не те контролираше къде ходиш, къде сядаш, какво правиш - нали си отсам телените мрежи. А синьокапците от кулите не гледат навред, ами държат под око главно околовръстната ограда. Други вардеха към насипа на жп линията - да не би някой питомец да се измъкне оттам... Така че Добри много пъти присядал край входа на изоставената галерия, повлизал малко, пак излизал: да види дали го наблюдава онзи от кулата, дали има нещо против... Като се убедил - след много такива мотанета около онази галерия - че там движението е "чисто", той успял да внесе и остави вътре една синя дочена - работническа, демек - блуза, както и чифт също сини дочени панталони, с една дума "цивилно облекло", което бил "свил" от платените работници в мината. Внесъл там и каскет - набавен по същия експедитивен начин - ама, a la guerre comme a la guerre, какво да се прави. Внесъл всичко това там. И почнал да чака момента - удобния случай.

Една сутрин, когато се връщахме от нощна смяна и в редици по 16 вървяхме с "куциянска крачка" обратно към лагера, Добри беше - направи ми впечатление - в особено повишено, някак си приповдигнато настроение. По средата на първата редица, в уста със своята крива лула с капачка, той крачеше тази сутрин някак подчертано бодро с възкъсите си яки нозе. Като мина строяването на плаца и проверката, Добри излезе напред и направи няколко демонстративно пренебрежителни крачки пред четата, едновременно замахвайки с лулата си: един жест нещо като "Хайде, пък... продължавайте - щом ви харесва така..." После си спомнях много добре тази сцена, която едва ли бе направила другиму някакво впечатление.

Към десет и половина часа, когато всеки се суетеше по своите занимания из широкия двор на лагера - тука вече следвам разказа му сетне, като се събрахме на Острова - Добри се вмъкнал незабелязано в галерията, свалил от себе си "питомските" парцали, навлякъл синия - "работническия" комбинезон, нахлупил каскета. И в един момент, след като се убедил, че всичко наоколо е спокойно и никой не гледа към отвора на галерията, излязъл оттам и с някак шляещ се вид, без да бърза, се отправил по спасителната пътечка - под кулата на оня с шмайзера, към паянтовите дърводелски работилници.

Били затворени, та си отдъхнал - тревожел се да не се спрат върху него очите на някой зяпащ, безделен дърводелец: в лагера тия "служби" бяха много повече награда за "антените", отколкото места, където се върши кой знае каква работа. Така че, успокоен, като съгледал под един сайвант лист шперплат, свит на руло, Добри го вдигнал делово на рамо и се отправил към насипа на жп линията - все с тоя "делови", т.е. ленив работнически маниер. Трябва да мине край вардещите на самото място милиционери. Тука от страната на лагера, към жп линията, нямаше ограда - на петдесетина метра беше "отворено", ама стои стража.

Минаването край вардещите милиционери - най-деликатният момент на авантюрата - станало без никакво препятствие: работник си отива по работа, какво ще го спират...

После било вече лесно. Като стигнал платното на жп линията, свил вдясно, извървял така половин километър, слязъл, захвърлил рулото и продължил през ливади и нивички - все в посока Витошата.

Върви. Пътечки има винаги из родните поля и гори. Терена не познавал. Но я къде е Витоша: на хвърлей камък - преди да мръкне ще стигне подножието й...

Изминал доста - седем-осем километра; около гърдите му - ветрецът на свободата. Навлязъл по едно време в широка поляна с тук-таме туфи от върби. Направило му впечатление, че пътечката се загубила - крачи из висока трева. Внезапно иззад дърветата изскача войник:

- Сто-о-ой! Стой, ще стрелям! - И вдига шмайзера. Стража някаква, види се. Беля.

"Беше на четиридесетина-петдесет метра - разказваше ми по-късно Добри, - а на такова разстояние, ако тичаш в зигзаг, има шанс да не те улучат куршумите на шмайзера - той стреля разсеяно. Съобразявах това, но в същия миг изскочиха отнейде и се затириха към мене две големи овчарски кучета - от ония, граничните помощници, които не лаят, ами мълчешком връхлитат: най-свирепите. Нямаше какво, останах, където бях спрял. Дойде войничето, напъди ги:

- Къде си тръгнал ти бе? Я си дай легитимацията!"

Мънкал наш Добри някакви обяснения какво търси с работнически комбинезон сред полето, съжалил сега, гдето тъй набързо захвърлил онова руло от дърводелната. Твърденията му, че "легитимацията била останала у дома" хич не се сторили убедителни на тоя пазач на военни погреби - защото на това се бил натъкнал Добри, на забранена зона над подземен склад оръжие!

- Хай, върви пред мене, пък за легитимацията ще обясниш където трябва! - подкарал го войникът пред себе си: шмайзерът му в ръката, песовете до него леко ръмжат - само чакат разрешение. И така, покрай линията, до някаква гаричка, където вече били чули алармата от лагера за "избягал затворник"! Щом го видели, работата станала ясна: ето го изхвръкналото от кафеза птиче...

От подробностите по връщането му в лагера - които после, когато копаехме царевицата на Острова, ми е разправял Добри - съм запомнил главно една: че няколко седмици бил като "разглобен" от боя, който му ударили. Но счупено нямало. Държали го запрян в някаква дупка - тясна, колкото да се вмъкне в нея. Но тоя дълбок и тесен карцер се оказал в известен смисъл и... помощ! Колкото пъти идвал някой с намерение още да го бие, Добри се залоствал в дъното и ръмжал: не - не за да плаши мъчителите си, ами просто като естествена реакция в неговото положение на човек, върнат в каменния век, кога се опитат да го докопат хора от... каменния век.

Нейсе, остана Добри все пак жив; па и як. Това премеждие не сломи здравата му, невероятно мощна балканджийска конструкция. Само че оттам нататък - даже и после, когато бяхме с него дълги години на Дунава - Добри повече за бягане не помисли. И вярвам, че това не беше ефект главно на боя; не, имаше и много по-тежки побоища в такива случаи - със счупени ръце, изпотрошени ребра. Бе се, изглежда, окончателно убедил в безперспективността на такава работа. Макар че ако беше за бягане през Дунава, таман той беше за това: и много добър плувец, а и невероятно добре на ледена вода издържаше...

Стефан Бочев, "Белене", София 2003