|
Ганчо Савов
КУЛТУРАТА КАТО ОЦЕЛЯВАНЕ
сред осъдените по политически причини
в Старозагорския затвор през периода 70-80-те години на м.в.
Безусловно темата за мястото на културата
в ежедневието на осъдените на затвор по политически причини у нас
през периода на тоталитаризма има особено важно значение за анализа
на репресивната система и за духовната устойчивост на неоснователно
санкционираните хора.
В тази рамка факторът култура би
могъл да се отдели от цялостния духовен живот на политическите затворници,
като бъде ограничен в специфичните му прояви. Анализът дава възможност
да се прецени чрез съдбата на хората, поставени в екстремални условия,
какъв фактор се оказва културата за тях; успя ли тя да бъде ползвана
от режима като дял от „идеологическия фронт” или този агитпроповски
опит се провали?
Изследването ми се основава на автентично
градиво – личните ми непосредствени наблюдения, тъй като самият
аз бях политически затворник от 1974 до 1985 г. В първите години
работех в мебелния цех на Старозагорския затвор, но после бях назначен
за библиотекар на затворническата библиотека. Проучванията си съм
правил периодически през този период, а след излизането си от затвора
съм извършвал допълнителни проверки и изследвания. Когато бях в
затвора, някои данни съм успявал да изпратя шифровано в писма до
близките си.
1.1. Не избирам случайно периода
на „идеологическата диверсия”, т.е. на 70-те и 80-те години от миналия
век. Това е времето, през което идеологизацията на всичко в нашето
общество бе стигнала своеобразна връхна точка. Тогава особено ясно
кристализира вече утвърдената преди това система на идеологически
натиск и незаконно репресиране на противници и критици на режима
с мнимо позоваване на закона.
1.2. След известния Февруарски
пленум на ЦК на компартията по идеологическите въпроси от 1974 година
рязко се увеличиха съдебните процеси срещу хора от хуманитарните,
техническите и художествените среди. Оттогава до началото на 80-те
години политическите осъдени нараснаха около три пъти. Те бяха въдворени,
с много малко изключения, в Старозагорския затвор, където и правя
тези проучвания (жените бяха в единстнвения у нас женски затвор
в Сливен).
От всички седем затворнически
отряда в Старозагорския затвор в началото на периода политически
бе един – І отряд. С времето обаче отрядите станаха три: І и Х работеха
в Мебелния цех на затвора, а VІ – в цех за кабелен монтаж на запаметяващи
устройства. В тези отряди имаше и малък брой осъдени за криминални
и стопански деяния (тук всичките ще ги наричаме условно „криминални”
или „кримки”, както ги назоваваше администрацията), които извършваха
не само производствена, но и домакинска дейност и имаха някои привилегии.
Това смесване бе направено нарочно, за да се спекулира по-лесно
с лъжливата теза, че в България уж нямало политически затворници.
2.1. Цялата културна дейност
в затвора се водеше при съобразяване с режимите (дисциплинарен,
охранителен, дневен и пр.), които създаваха, и то тенденциозно,
много повече ограничения за политическите затворници, отколкото
за криминалните. (Например за криминалните имаше система за пускане
в отпуск, което за политическите бе немислимо; разрешаваха им се
и занимания със спорт, което за политическите също бе забранено
с изключениe тенис на маса!)
2.2. Всеки затворнически отряд
имаше т.нар. „самодейни затворнически органи”, т.е. отряден съвет
с функции, прилични на тези на казионните профсъюзи. Отрядният съвет
се състоеше от председател и отговарящи за производствена, културно-масова,
хигиенна и други дейности. Тяхната активност бе строго регламентирана
от заповеди и разпореждания. Политзатворниците
от VІ отряд обаче нямаха такъв съвет докъм 1982/83 г., а и ред права,
включително и право на културни творчески изяви.
3.1.1. От първостепенно значение
за нашата тема е идеологическата дейност, назовавана „идейно-възпитателна
работа” (ИВР). Тя бе поставена в центъра на свободното
от труд време и понякога предумишлено се превръщаше в напрегнат,
задължителен и затормозяващ период от деня, който отнемаше и голяма
част от предвидената според правилника почивка.
Целта на ИВР бе: чрез наситени
с комунистическа идейност политически и културни мероприятия на
осъдените да се внушава манипулативно постоянно чувството за виновност,
т.е. че са извършили антидържавни престъпления. Но тя не даваше
резултати сред противнииците на режима. В принудителното ангажиране
с някои дейности ясно личеше и удоволствието на органите на Държавна
сигурност (ДС) да поругават достойнството на своите жертви.
3.1.2. Тук трябва да подчертая,
че в административния състав на затвора имаше само няколко надъхани
фанатични офицери, пълни с пренебрежение към политическите затворници
и тъкмо те проявяваха непрекъсната подозрителност и неприязън към
тях. Останалите бяха хора, на които бе ясно, че този „идейно-възпитателен
процес” е празнодумно понятие, безполезен и формален акт, които
обаче задължително трябва да се изпълнява. И затова избягваха да
говорят по въпроса за мнимото „възпитателно” въздействие. Защото
на опитите за директна пропаганда, будните „контри” (така бивахме
наричани политическите затворници), се съпротивляваха с още по-ярко
противопоставяне.
4. Идеологическата дейност
би могла да се раздели на два големи дяла, които бих назовал условно
консумативен и творчески. Първият е свързан с приемане
предимно на информация, докато вторият се отнася до участие в задължителни
учебни форми, художествено-творчески изяви и пр.
Трябва да отбележа, че съприкосновение
с културен живот политическите затворници имаха само там, където
изтърпяваха присъдите, т.е. в затвора. В останалите места за лишаване
от свобода (в изолатора на следствения отдел на ДС, в наказателното
Седмо отделение на Софийския централен затвор, където чакаха присъдите
си; в подобния нему „разряд” на Старозагорския затвор, където бяха
онези, които не работят) той бе формален и се ограничаваше в четене
на книги и вестници по особена диференцирана система.
4.1. На затворниците, вече
настанени с присъди в Старозагорския затвор, бе разрешено да ползват
различни източници на информация.
Те можеха да се абонират за
всички български и съветски издания без ограничение. Други издания
бяха забранени. През 1978 - 1984 г. тук се получаваха например около
160 заглавия в доста голям тираж, а само ежедневниците бяха около
300 екземпляра.
Имаше случаи да се получават
и забранени издания, за което се използваха следните методи:
- В т. нар. „втори съветски
каталог” бяха включени западни списания (научни и технически),
които бяха преведени на руски език и излизаха в СССР. Някои затворници
се абонираха за тях, тъй като след първия екземпляр се разбра,
че това остава незабелязано за затворническата управа. А печатът
се разпределяше от куриера и библиотекаря – и двамата затворници,
които единствени бяха посветени в тази конспирация.
- Направи се успешен опит
и за абониране от близките на трима-четирима души за вестници
от Франция, Великобритания, Чехия и Полша (по българския каталог),
които по същия начин преминаваха успешно, без провал у абонатите
си в течение на две-три години (след 1981 г.). Тези издания се
четяха тайно и веднага след това биваха унищожавани.
4.1.1. Политическите затворници
имаха нормален достъп до затворническата библиотека,
която беше доста богата. Правих ежемесечен анализ на това, което
се чете, и установих че предпочитанията на политическите затворници
се подреждат така: световна проза; история и политика; българска
проза; научнопопулярна литература; фантастика и криминална; руска
проза; хумор; философия, психология, право, изкуство; научна и техническа
литература; поезия; фолклор; селско стопанство и т.н.
4.1.2. Във всички килии и други
помещения имаше радиоточки, които от 5.00 до 21.00 ч. Предаваха
програма „Хоризонт”. Всеки отряд имаше клуб с телевизор, но на политическите
бе разрешено да гледат в доста по-ограничено време, отколкото на
криминалните.
Свободна информация идваше
за известно време и по особен начин. Сред осъдените криминални имаше
винаги и някакъв добър радиотехник/кинооператор, който ремонтираше
приемници на служители. Освен това няколко политически затворници
работеха в културния сектор (отделна сграда) заедно с радиотехника.
С него заедно слушаха тайно западните станции „Свободна Европа”,
„Гласът на Америка”, „Дойче Веле”, БиБиСи и др. После чутото бе
преразказвано на доверени съзатворници при строга конспиративност.
4.1.3. Кинопрожекции в затвора
имаше ежеседмично, на няколко месеца веднъж изнасяха концерти фолклорни
и естрадни състави, а понякога градският и студентският театри от
Стара Загора представяха и свои постановки.
Безусловно живите контакти
с изкуството имаха голямо значение за тонуса на политическите затворници.
Всичко това бе най-често лична заслуга на няколко офицера, които
– както си изясних едва след падането на Живковия режим от власт
– твърде добре бяха прозрели реалната истина за действителността
у нас и за „вината” на политическите затворниици, с които работеха
(Димитър Москов, Андрей Андреев, Стефан Янков, Стоян Димитров, Христофор
Пънчев, Никола Милев). Някои служители бяха поели риска да донасят
тайно на определени дискретни политически затворници и „еретична”
литература.
5. В своя най-угнетителен вид
задължителният режим на ИВР съществуваше в рамките на политическата
учебна година (ПУГ), която бе облечена в законосъобразна
форма – според глава 5 от Закона за изпълнение на наказанията. Тук
влизаха още: просветните събрания с лектори от града и от столицата,
тържествените събрания по повод политически празници, викторини
и пр. В тях политическите затворници не бяха безучастни консуматори
и много често откровено изразяваните от тях становища бяха таксувани
като „непристойно държание”, което заплащаха с наказания.
6. Безусловно най-съществено
значение за нашата тема има творческата ангажираност на политическите
затворници в културния живот, т.е. тяхната лична духовна активност.
6.1. Почти във всички затвори
на цивилизованите страни на света любителското, т.е. аматьорското
изкуство (известно у нас като „художествена самодейност”) е толерирано
от властите поради разбираеми обстоятелства: туширане на психическото
напрежение и намаляване рисковете от отрицателни реакции и прояви.
6.1.1. В българсктите затвори
също се даваше голям простор за занимания с изкуство, но съображенията
бяха и други – идеологическата дресировка.
Политическите затворници приемаха
тази възможност за изява неравнозначно. Причина за това бе подчертано
политизираният характер на културния живот в затворите. Поради това,
когато настъпваше периодът за активизиране на художествената самодейност,
заради традиционните ежегодни прегледи и фестивали в затвора, съставянето
на художествен колектив бе трудна работа. С нея се заемаха, разбира
се, офицерите – отрядни началници. Отрядните съвети обаче имаха
много напрегнати функции, свързани с подбирането на текстове, разработването
на сценариите, организацията на мероприятията и участниците в тях.
И в края на краищата, в общия
художествен колектив на политическите отряди се включваше целия
интелектуален „елит”.
Освен това началниците след
1978 г. започнаха да уважават аргументите за въздържане от участие
на политическите затворници в художествената самодейност и се съобразяваха
с ориентиране на програмите към минималното им насищане с пропагандни
елементи. Те оправдаваха това с обяснението, че не бива „контрите”
да възпитават другите затворници в дух на комунизъм, защото това
е най-малко непристойно. По този начин спектаклите на политическите
затворници бяха натоварени предимно с нравствено съдържание. То
пък даваше по-голяма възможност за косвени демократични акценти
и внушения. Например, в задължителните рецитали, посветени обикновено
на исторически дати това проличаваше най-добре. В рецитала за 1300-годишнината
на България политзатворниците сложиха ударението върху родолюбието
и високото поетично равнище на подбраните творби и той бе освободен
от помпозната комунистическа декларативност. И този рецитал спечели
състезанието, оценен от специалисти от града.
6.2. Мотивът на политическите
затворници за участие в самодейността бе различен, но анкетите,
които правих, ме доведоха до заключение, че най-даровитите участници
се включваха дори с известен професионален „хъс” и с увереността,
че ще предоставят разнообразие на своите съзатворници и ще ги въведат
в света на изкуството, което духовно ще ги възвиси; ще изявят себе
си като таланти; ше докажат на своите инквизитори (като публика
идваха и представители на ДС, партийни функционери и др.), че не
са нито изменници, нито врагове на родината си; ще успеят да изразят
по иносказателен начин своите демократични послания.
Друг вътрешен аргумент за участие
бе, че по време на участието си в колектива няколко месеца ще се
радват на относителна свобода да бъдат по-дълго вън от килиите и
решетките. Освен това всички се блазнеха от мисълта, че ще имат
някакъв, макар и условен, допир с външния свят, тъй като за консултанти
и режисьори се привличаха често актриси и артисти, режисьори и др.
от градския театър. За затворника, поставен иначе в условията на
строга изолация от външния свят, това бе неописуемо преживяване.
6.2.1. Отпървом тези външни
хора пристъпваха прага на затвора с чувството, че ще работят с противодържавни
престъпници. Но колкото повече бяха всред тях, толкова повече тази
илюзия се разсейваше. В резултат на това се създадоха доста приятелски
контакти с творците (дори по-късно се роди и една брачна връзка!).
Политическите затворници в известен смисъл оказваха положително
въздействие върху тях, понеже им разкриваха редица истини за разправите
с политическите противници на тоталитарния режим.
6.3. Сравнително малко затворници
страдаха от скрупули, защото бяха наясно, че в какъвто и идеологически
спектакъл да участват, с това у тях няма да се промени нищо. А пък
и всички техни колеги си дават сметка за формалния акт на тяхното
участие, както това е впрочем и при всеки артист (актьорът, който
играе убиец, нима е убиец?)
Аргументите на хората, които
не искаха да участват в самодейността, бяха напълно разбираеми.
Те просто държаха на своя принцип, считайки участието си като крачка
назад в твърдата си позиция да не приемат никакво сътрудничество
с комунистическия режим.
Всеки взаимно приемаше аргументите
на другия, така че между съзатворниците нямаше никакви конфликти
на тази тема!
6.4. В художествения колектив
на политзатворниците се включваха около 25-30 процента от състава
на І и Х отряди – колкото бяха необходими (всред тя имаше, естествено,
и криминални, но те никога не доминираха!)
7.1. Творческата културна дейност
се изявяваше в няколко вида начинания, освен в художествения колектив.
7.1.1. Камерните културни
вечери, които се съставяха и провеждаха от самите затворници,
бяха предимно тематични и свързани с годишнини на писатели и други
творци или пък бяха посветени на различни видове изкуства – поезия,
музика, фолклор и пр. Те се правеха обикновено според предпочитанията
на самите затворници, провеждаха се в клуба на отрядите и не бяха
със задължително присъствие, но се посещаваха масово, защото се
подбираха интересни теми, изчистени бяха от всякакви идейни нюанси
и се докосваха до същинските естетически стойности. Някои от фолклорните
теми например биваха повтаряни по няколко пъти: родопската лирична
народна песен, шопският хумор в поезията и песните, епосът от Балканския
регион, габровските шеги и анекдоти, любовната народна песен, веселите
приказки и пр.
Често есеистичното въведение
правеше един, а произведенията се изпълняваха от няколко души. Ползваше
се добра техника – магнитофони, грамофони, прожекционни апарати
и пр.
Всред осъдените имаше талантливи и опитни хора – литератори като
Лазар Цветков от Софийския университет, поетите Георги Вълев и Димитър
Георгиев, драматурзите Борис Илиев и Илия Люцканов, писателите Любомир
Канов, Борис Илиев и Нури Тургут; публицисти като Атанас Атанасов
от в. „Икономически живот”, моя милост – от в. „Народна младеж”
ио БАН, Мюмюн Чакъров от в. „Йени ъшък”, Рангел Матански от сп.
„Турист”, Димитър Данов от телевизията и др.; музикантите Лазар
Карналски, Михаил Мянков, Петър Македонски; артиста Гарабед Ахчиян;
художника Борис Дамянов; икономиста и културолога Петър Стефанов,
общественика Любомир Собаджиев и още – културни дейци, юристи, учени,
технически специалисти, като инж. Румен Панков, арх. Димитър Острев,
инж. Соломон Бенйозеф, инж. Димитър Миндов и други ...
7.2. Общоотрядните или общозатворнически
вечери, прегледите и фестивалите на художествената самодейност в
затвора бяха най-големите културни прояви.
Трябва да подчертая, че политическите
затворници отдаваха значение на участието си в тях, което може да
се разбере от факта, че повече от десет години колективът ни печелеше
винаги първи места всред колективите на целия затвор. Нещо повече,
някои от културните вечери и спектакли бяха на такова равнище, че
с тях ръководството на затвора се представяше пред културната общественост
на гр. Стара Загора, като канеше нейни представители да ги видят.
Художественият колектив на политическите затворници се състоеше
от: фолклорен танцов и музикален състав, естрадна и театрална група,
хор, куклен театър, певци и актьори, дори фокусници. Постановчиците
бяха често професионално подготвени хора, художникът - също. Целият
материал се пишеше от осъдените хора на перото.
7.3. На културните
вечери се илюстрираха успешно замислите на осъдените творци.
Те бяха множество на брой, но тук ще ги илюстрирам само с няколко
примера.
През 1981 г. бе изнесена литературна
вечер по случай 100-годишнината от смъртта на Ф. М. Достоевски.
Тя трябваше, естествено, да покаже популярно, но и компетентно художественото
съвършенство на великия творец и мястото му всред световната художествена
мисъл. При това старанието бе да не се прикрие нищо от неговото
отношение към „мъртвия дом”, затвора, но без да се стига до директни
аналогии със сегашните затворнически съдби. Иначе постановката нямаше
да мине. Всичко бе изпипано така майсторски, че бележките на началниците
бяха минимални, а спектакълът завладя ума и чувствата на зрителите.
Затворниците схванаха не само Достоевската, но и съвременната присъда
над репресивните институции. Този сценарий бе композиран от негови
произведения, драматизирани миниатюри, много силни музикални илюстрации,
прожекции на фотоси и документи... Дори поканените гости от града
после дълго са коментирали тази литературна вечер в своите среди.
Както може да се разбере, постановките
бяха подготвяни изключително внимателно, защото на тях се гледаше
с утроено внимание. На сцената на куклуния ни театър, например,
оживяха много алегорични пиеси, в чиято двусмислена символика и
сюжети прозираха кодирани заключения за редица реални факти от действителността.
В „Сънят на затворника” замалко
не стана провал заради критиката на епизоди от затворническия живот.
Приехме всякакви компромиси, само и само пиесата да не бъде свалена
от репертоара, защото разбрахме, че главното в нейното общо звучене
не беше доловено. А то бе: да се покаже иносказателно как духовно
извисените хора се санкционират заради своите убеждения. За незадълбочения
зрител обаче това бе просто една пиеска за това как в съня си един
затворник, обичащ изкуството, се среща със своите любими изпълнители
и как те го правят по-добър... И във всички други постановки имаше
някакъв скрит подтекст. Пиесата „Пинокио на гости у Швейк” подсказваше
надмощието на духа на човека, подчинен на властта. Гарабед Ахчиян
- надарен актьор - подигра в своята миниатюра „Моряшки несгоди”
недосетливостта на онези, които не могат да видят своята духовна
мизерия. А шоуто по известни мелодии „Старата омбрела” подсказа,
че затворените тук не са изгубили надеждата ортодоксалната тъпотия
да си иде...
8.1. При всяка постановка силна
опора намирахме във фолклора чрез нарицателни герои и образи, символи,
афористични обобщения и мъдрости от него. Той носеше в себе си непреходен
смисъл и превъзходни иносказания и затова го използвахме в прекия
му вид или в някакви осъвременени модификации, които обаче бяха
само формално „преобличане” на автентични народни творби. Чрез фолклора
свободолюбивите мисли и поуки можеха да бъдат изразени по-красноречиво
и по-свободно. По темата за глупостта, например, направихме наниз
от сценични сатирични миниатюри, разработени върху няколко народни
мотива. В този наниз се съзираше плиткоумието на догматичното тесногръдие
и всичко можеше да пренесе своя смисъл лесно от нравствената върху
конкретната политическа плоскост. Дадохме му нарочно заглавието
„Гузен негонен бяга”. Както разбрах много по-късно, всичко в него
е било схванато от началниците, но никой не е посмял да го свали
именно заради респектиращото заглавие. Всички са се правели, че
не отнася за тях!
Народното изкуство намираше
широко място и в другите си форми, понеже сред политическите затворници
имаше доста хора с таланти – свирци, певци, разказвачи. Стоян Харалампиев
от Трънско сам си изработваше инструменти, характерни за неговия
граовски край (дудучета, двоянки) и сам изпълняваше на тях мелодии.
Самобитна фолклорна лирика пишеше Петър Македонски от крайдунавското
село Брегаре, като я притъкмяваше към градския шлагер заедно с музика,
съчинена от него.
8.2. С любителската си и професионална
сръчност на битови майстори се изявяваха редица
млади политически затворници. Те бяха свободни да се занимават с
това. Цената на тази свобода бе само една: да се правят даром различни
предмети за някои служители. А това бяха изящните дърворезби и лули
на Кръстю Атанасов от Бургас и Николай Галев от Брезнишко, резбованите
пана на Тодор Станимиров от Варна, предметите за домашна украса
на Марин Манолов от Перник и Хасан Бондузов от Сърница, интарзиите
и металопластиката на Стоян Харалампиев и пр. Всички до един използваха
в творчеството си елементи от българския бит и собствени оригинални
стилизации.
9.1. Религиозните празници
в затвора се тачеха особено ревностно, и то взаимно. Затворническите
власти не преследваха битовите традиции, свързани с тях, когато
те се правеха в самите килии или на прикрито място, т.е. вън от
обсега на техния поглед. Те не ги дебнеха и не ги санкционираха,
освен ако не бяха ”засечени” от офицер на ДС. Надзирателите сами
си даваха сметка, че една намеса в тази сфера на духовния, на възвишения
интимен мир на хората може да има лоши реакции, а властите се пазеха
от тях.
Освен това верските прояви бяха в най-елементарния си вид и не се
афишираха демонстративно. Християните си правеха примитивни кандилца
в консервени кутии и ги слагаха в килиите, където четяха своите
молитви. Мюсюлманите изпълняваха своите ритуали по същия начин и
това минаваше почти незабелязано.
Особено значение при всички
имаха хранителните обреди – раздаване на лакомства, приготвяни от
самите затворници или пък най-често донасяни от близките им. Това
ставаше по Коледа и Великден или по ислямските байрами. А се правеха
и миниатюрни красиви подаръчета, които се раздаваха за спомен по
Нова година от християните, а по малък Байрам – от мюсюлманите.
Скромните затворнически софри
по празнични поводи бяха общи, всички взаимно се поздравяваха, сякаш
бяха хора от една вяра, уважаваха изискванията на религията и на
работното си място. Например, когато дните бяха забранени за работа
според едната от религиите, хората от другата вяра поемаха задълженията
на празнуващите, без това да се забележи видимо и да се отразява
на производствения процес.
Изобщо съществуваше пълно взаимно
уважение на празниците между християни и мюсюлмани.
9.2. Поддържането на вярата,
приспособено към бита при условията на затвора, бе типично за политическите
затворници. Това имаше голямо значение за вътрешното укрепване на
духа, както и за тяхната нравствена устойчивост, за психическото
им равновесие.
Религията играеше и друга много
съществена роля. В затвора прииждаха хора с различни и често противоположни
убеждения. Естествено, имаше остри полемики, но скоро тези страсти
стихваха и всички влизаха в подчинение на една хуманна, неписана
етика на взаимно уважение. Тя се съчетаваше с взаимопомощ, съчувственост,
толерантност при пълно зачитане на убежденията.
Човешкото и доброжелателното
се оказваше много по-силно от убежденията и политическите разногласия.
В това отношение ролята на религиозните традиции беше голяма, защото
заедно с взаимното зачитане на празниците се беседваше много и за
съдържанието на всяка религия. А в затвора хората имаха силна склонност
към задълбочени философски анализи и разсъждения. Те разбираха,
че духовните учения могат да обединяват, а не само да разделят,
защото нравствените им принципи изхождат от едно начало и са всъщност
много близки. Затова етнически конфликти между затворниците не съществуваха,
като се има предвид, че имаше периоди, в които почти половината
от политическите затворници бяха български турци, а някъде навън
от затвора се подклаждаха етнически противопоставяния.
10.1. От сбития преглед, направен
дотук, може би става ясно, че духовното, културата бяха за политическите
затворници начин да съхранят своя дух и да дават израз – доколкото
имат възможност – на своите нравствени и свободолюбиви позиции.
Те чувстваха непреодолима нужда от поддържане на своя духовен тонус,
който да помага и на всички вкупом, и на всеки поотделно, да издържат
и оцелеят зад решетките. А това не бе малко време: най-много бяха
присъдите от 5 до 12 години, следвани от тези до 20 години, а най-малко
се оказаха хората с малки присъди...
Всички ние, дирейки нравствен
смисъл и духовен импулс в културата, като игнорирахме в съзнанието
си идеологическите ù компоненти, натрапени от комунизма, отстоявахме
на безпощадния натиск на тенденциозната и натрапчива пропаганда.
10.2. Дългогодишните ми наблюдения
върху културната активност на политическите затворници ми дават
основание да направя следното обобщение:
Чрез произхода и средите, из
които бяха осъдените, може да се заключи, че слоевете от населението,
подложени на най-интензивни репресии през периода на т.нар. „идеологическа
диверсия”, респективно български граждани, които са били обект на
особено недоверие от страна на властите, бяха хората от интелигенцията
– хуманитарна и техническа, висша и средна, българска и турска.
Културата се оказа
може би най-важният фактор за поддържане устойчивостта на духа на
осъдените и на оцеляването им! Тя бе територия, върху която
хората се чувстваха духовно свободни и изпитваха сили от това, особено
когато успяваха да изразят своите демократични становища и идеи,
изпитвайки надмощие над политическите си потисници.
Всестранната културна активност
в затвора даваше възможност на осъдените, като пристъпват критично
към идеологизираните ù елементи, да осъзнават демагогията и характера
на дресировъчните методи на комунистическата пропаганда.
Политическите затворници с
помощта на своите колеги по съдба – таланти и подготвени специалисти
– имаха възможности да издигат интелектуалното си и демократично
обществено съзнание и мислене. Това подготвяше способните и дейните
за бъдещата им правозащитна активност и за включването им в демократичните
процеси. За това свидетелства фактът, че много от тези хора след
1986 г. станаха актива на антитоталитарните движения у нас.
Изследването на Ганчо Савов е публикувано
в неговия юбилеен сборник "Не падай духом където ти падне!",
издаден по проект на Международния българистичен център, изд. "Фабер",
В. Търново 2013
|
