Националистите са сред първите обекти на комунистическите (а в окупираните от нацистка Германия страни - и на нацистките) репресии в завладените от СССР държави в Източна Европа. Под предлог, че са "фашистки", патриотичните партии, организации и движения са разпуснати или превзети, а дейците им са убити или преследвани, за да не организират съпротива срещу съветското господство, както и поради фундаменталната несъвместимост на национализма с империализма и тоталитаризма.

Особено място в репресиите у нас заемат дейците на ВМРО заради бойния си опит и легионерите поради големия си брой (ДС смята, че от 1931 г. до 1944 г. през Легиона са преминали 200 000 младежи), но най-вече "понеже се оказаха най-жилави и готови да продължат борбата и след 9 септември". Затова дори в края на 50-те години легионерите са от "най-голям оперативен интерес от органите на ДС". Диню Шарланов и Поля Мешкова се позовават на данни на Министерство на правосъдието, че 700 легионери са убити или осъдени на смърт от Народния съд, а повече от 6000 са изпратени в концлагери.

Репресиите срещу антиболшевишкия младежки национализъм могат да бъдат правилно разбрани само в обща рамка с репресиите срещу македонските, добруджанските, тракийските и западнопокрайненските организации и дейци и срещу "великобългарския шовинизъм" в литературата, науката и образованието. Това са елементи на тоталитарната денационализация и на създаването на "социалистическа нация". Антинационалната същност на комунистическия тоталитаризъм ясно личи и в средата на 70-те години, когато насилствената македонизация и скопската пропаганда пораждат в Пиринска Македония настроения за културна автономия или за присъединяване към Югославия. Дори тогава за режима основен противник остава ВМРО "Иван Михайлов" и македонските емигрантски организации, които чрез "своята дейност в защита на българщината и отстояване българския национален характер на населението, живеещо в Македония, чрез мемоарни и други публикации провеждат активна антибългарска, антисъветска и антикомунистическа дейност".

Вера Мутафчиева в "Съдът над историците" отбелязва и една специфична за България черта на интернационализма, наложен от Съветския съюз на народите от Източна Европа: "Преследвайки великобългарския шовинизъм, партията изпълняваше външна поръчка: отказ от претенциите ни над земи с българско население, останали подир три катастрофи извън нашите държавни предели".

Убийства

В средата на септември 1944 г. задържаните в ареста в Кюстендил, много от тях дейци на ВМРО, са отвеждани в местностите Черна нива, Памука и другаде и са жестоко избивани; сред убитите на 13 септември 1944 г. е войводата Трифон Савев. На 29 септември 1944 г. в местността Айдаровско дере партизани от горноджумайския отряд "Н. Калъпчиев" избиват дейци от Горноджумайско, между които войводата Иван Ингилизов, Стоил Добринов, Г. Илиев, Ст. Илиев, Ст. Иванов, Т. Златев, Д. Джегов, Д. Пършов, Ал. Кофтаджиев. На 3 октомври 1944 г. арестуваните в участъка в Свети Врач 22 души, предимно дейци на ВМРО, са отведени на гръцка територия и там са разстреляни; сред тях са Зисо Попов, Стоян Керемидчиев, Атанас Лазаров, Костадин Джаров. На 4 октомври 1944 г. в местността Лушин край Добринище са убити без съд и присъда видни дейци на ВМРО от Неврокопско, арестувани в средата на септември, между които Стоян Филипов, Кирил Мълчанков, Илия Гаджев, Илия поп Иванов, Андон Качарков, Тодор Воев. Арестуваният заедно с тях драмски войвода Иван Келпеков успява да избяга, но през март 1945 г. е заловен и убит край Хасково. А на 5 октомври 1944 г. на същото място са убити 17 души от Разложко; общо избитите в Лушин са 39 души. Според свидетелите арестите и убийствата на дейци на ВМРО в периода 1944-1948 г. са ръководени от Лев Главинчев и Тома Трайков.

На 10 септември 1944 г. Данаил Крапчев - роден в Прилеп, четник на ВМОРО, изтъкнат журналист, основател на в. "Зора" - е арестуван в Горна Джумая, убит е с тояги в затвора и е инсценирано самообесване. На 20 септември 1944 г. група под ръководството на Лев Главинчев арестува родения в Битоля литературен критик, публицист, журналист и деец на ВМРО Йордан Бадев и той изчезва безследно. Около 18-20 септември 1944 г. Райко Алексиев - публицист, карикатурист, фейлетонист, основател и главен редактор на сатиричния в. "Щурец", с потекло от Солун - е арестуван от Лев Главинчев, изтезаван е жестоко и на 18 ноември 1944 г. умира.

На 30 септември 1944 г. изчезва безследно Иван Хаджииванов - председател на Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО), противник на комунистите в добруджанското движение, които работят по задачата на Коминтерна за създаване на "добруджанска нация". Кирил Кръстев, журналист и деец на ВДРО, изчезва безследно през септември 1944 г.; въпреки това e осъден на смърт от Втори състав на Народния съд в Русе. Драгомир Сакеларов, член на Върховния добруджански съюзен съвет и на ръководството на Добруджанската организация във Варна, изчезва безследно след 9 септември 1944 г. Яни Хаджиянев - Калиакренски - писател, журналист, член на Съюза на писателите, основател на български културни институции в Южна Добруджа под румънска власт, арестуван, съден от румънските власти, деец на Добруджанския младежки съюз „Стефан Караджа“, след 9 септември 1944 г. е арестуван и убит без съд и присъда.

Комунисти и ремсисти извършват убийства на легионери и преди съветската окупация, но убийствата стават масови през есента на 1944 г. Някои от убитите са водачите на Легиона в Пловдив Стоимен Лазов и в Пазарджик Иван Йотов, в Бяла Слатина - Марко Димитров с още 20 легионери, Манчо Манчев от с. Махалата, Плевенско, във Видин д-р Илия Велков, Венелин Шутилов и йеромонах Паладий, убити на 16-17 септември 1944 г. в местността Вълчешки дол, където по различни данни са убити между 41 и 150 видни граждани от Видин и Видинско, Георги Цолов - ученик от Сливен, в Плевен Георги Марков - бивш член на Главното водачество, Георги Радков - водач на младежките дружини, Тодор Табаков; водачът на СБНЛ в Търговище Трифон Прихов изчезва безследно.

Тракийският войвода Митрю Аркомарев, деец на ВМОРО, един от спасителите на българските бежанци при Фере и Арда през 1913 г., през 1922 г. войвода в Дедеагачко и Гюмюрджинско от Вътрешната тракийска революционна организация (ВТРО), бореща се срещу гръцката окупация на Западна Тракия, е арестуван и убит край Коматево една седмица след 9 септември 1944 г. На 11 ноември 1944 г. е арестуван и зверски убит с тояги край река Мечка тракийският войвода Пейо Поптрендафилов, четник на Руси Славов, секретар на ВТРО през 1922 г., в ръководството на възстановената през 1923 г. ВТРО. На 19 януари 1947 г. е убит в ареста в Асеновград Таню Николов (Тане войвода), легендарен войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и на ВТРО, участник във войните за национално обединение.

На 15 октомври 1944 г. д-р Стефан Клечков, до 1943 г. главен ръководител на държавната младежка организация "Бранник", областен управител на Беломорска област, е предаден противозаконно от комунистите на гръцките комунистически партизани заедно с други 15 души от българската администрация на Беломорието и на 13 февруари 1945 г. край Драма е убит от гърците по изключително жесток начин. Климент Далкалъчев от ръководството на Ратниците и Захари Стоилков от Ратниците и бивш ръководител на Бранник са убити без съд и присъда скоро след 9 септември 1944 г.

Водачът на Вътрешната западнокрайска революционна организация „Въртоп“ (ВЗРО) Иван Гьошев, който е и в ръководството на Ратниците, е арестуван през септември 1944 г. и е убит без съд и присъда. Деецът на "Въртоп" Владимир Керавски е арестуван на 27 септември 1944 г. и е убит без съд и присъда. Води се "в неизвестност", когато е осъден на смърт от Пети върховен състав на Народния съд.

"Народен съд"

Шести върховен състав на Народния съд съди 106 души "великобългарски шовинисти" и "пропагандатори на фашистка идеология" - водачи на националистическите движения и журналисти, публицисти, радиокоментатори, писатели, карикатуристи. В този процес са съдени писателите Фани Попова-Мутафова ("способствала да бъде насаден в нашата художествена литература национал-социализмът и великобългарския шовинизъм", осъдена на 7 години затвор), Йордан Стубел (1 г.), Димитър Симидов (1 г.), Змей Горянин (1 г.), професорите Любомир Владикин (на смърт, задочно), Любен Диков (3 г.), и Стефан Консулов (7 г.), водачът на СБНЛ ген. Христо Луков, убит от комунистически терористи на 13.02.1943 г., Иван Дочев - водач на СБНЛ (на смърт, задочно), Асен Кантарджиев - водач на ратниците (на смърт, задочно), водачът на Българския младежки съюз "Отец Паисий" Светослав Нелчинов (1 г.), Климент Далкалъчев - един от основателите на ратниците, вече убит, Йосиф Робев - председател на Съюза на запасните подофицери (доживот), журналистите и публицисти македонски българи Данаил Крапчев - убит, Йордан Бадев - убит, Райко Алексиев - убит, Димитър Ризов (доживот), Васил Сеизов (3 г.), Христо Бръзицов (доживот), Петър Джидров (7 г.), журналистът Есто Везенков от Царибродско (2 г.), карикатуристите Александър Божинов (1 г.) и Александър Добринов (2 г.). Убитите ген. Луков, Данаил Крапчев и Райко Алексиев са осъдени на конфискация на имуществото, а Йордан Бадев и Климент Далкалъчев, които се водят в неизвестност, са осъдени на смърт.

Дванадесети върховен състав на Народия съд съди 176 души "агенти на Гестапо", секретни сътрудници на полицията, бранници, легионери, дейци на Българския работнически съюз, журналисти, офицери. От тях 20 души са ръководители на "Бранник", 9 са ръководители на легионерите, 1 ратник, 2 цанковисти. Бившите ръководители на "Бранник" д-р Стефан Клечков, (убит, но водещ се "отсъстващ"), Захари Стоилков (арестуван от милицията на 27 септември 1944 г. и изчезнал) и Богомил Цвятков (в неизвестност) и водачите на легионерите ген. Никола Жеков (в емиграция), Иван Дочев (в емиграция), д-р Димитър Вълчев (в емиграция), Димитър Пенчев са осъдени на смърт. Убитият ген. Христо Луков е осъден на конфискация.

Четири състава в Пиринска Македония - в Горна Джумая, Свети Врач, Неврокоп и Разлог съдят близо 300 души, предимно дейци на ВМРО. Тези състави издават над 100 смъртни присъди, в това число на избитите без съд и присъда, 90 доживот и останалите на различни срокове затвор.

Първи състав на Бургаския народен съд съди 22 легионери и ратници и на 12 февруари 1945 г. дава две доживотни присъди и други за различен срок.

Втори състав на Врачанския народен съд съди 35 легионери - ученици, студенти, юристи, учители, и дава 6 смъртни присъди, останалите доживот и на различни срокове затвор. На 6 март 1945 г. смъртните присъди са изпълнени.

Трети състав на Русенския народен съд, заседавал в Силистра, през март 1945 г. осъжда за "шовинистична дейност" на доживотен затвор Драгомир Божинов - журналист, общественик, банков чиновник, деец на младежките добруджански организации и съюза "Добруджа", секретар на Добруджанския културен институт, и на 5 г. затвор Аспарух Айдемирски - основател на бежанското дружество "Добруджа", секретар на Върховния управителен съвет на Добруджанската организация, член на ръководството на ВДРО и противник на антинационалната политика на комунистите.

Арести, концлагери, затвори

Още в първите дни след съветската окупация и държавния преврат на 9 септември 1944 г. легионерите, дейците на ВМРО, бранниците, ратниците и членовете на останалите патриотични организации са сред задържаните от милицията и от комунистическите групи. Оцелелите от убийствата са изпратени без съд и присъда в концлагери. Към 23 април 1945 г. в концлагерите има 2754 души, от които 783 са легионери, бранници, ратници и цанковисти, а други 305 са за "фашистка дейност" или 40% от всички лагеристи. От тях 378 легионери, ратници и бранници и 90 цанковисти са в ТВО "Дупница", а 210 легионери, бранници и ратници, 105 цанковисти и 305 с "фашистка дейност" са в ТВО "Росица". Димитър Талев е задържан на 18 октомври 1944 г. като "великобългарски шовинист", разследван е, но не е съден, а на 26 март 1945 г. е изпратен в ТВО “Гара Белица”, в началото на април е преместен в ТВО “Дупница”. Деецът на Добруджанската организация Георги Теодосиев Попгеоргиев е изпратен в ТВО "Росица". Георги Димчев, организатор на самозащитата на българите във Воденско от гръцки насилия по време на Втората световна война, е предаден от титовите партизани на гърците, освободен е с английско застъпничество и се прибира в България, но през март 1945 г. е арестуван от комунистите и изпратен в концлагер.

През 1946 г. отговарящият за концлагерите инспектор от ДС Желязко Троев пише до началника на ДС: "Близо двегодишното съществуване на трудовите общежития ни показа ясно, че тяхното образуване е било една необходимост на новата О.Ф. власт и едно ефикасно средство в борбата за обезвредяване враговете на днешната власт. Чрез тях наказахме голяма част от фашистките елементи неосъдени от Народния съд, неоткритите по една или друга причина врагове на народа, непосредствено след 9.IX.1944 год. По-късно през втората половина на 1945 год. и през настоящата година чрез трудово-възпитателните общежития обезвредихме и наказахме останките от старите кадри на фашистките организации: легионери, отец паисиевци, ратници, бранници и терористичната македонска организация ВМРО, за които нямахме достатъчно данни за подвеждането им под съдебна отговорност".

При посещението на Георги Димитров в Москва в началото на юни 1946 г. Сталин му нарежда да върви към обединяване на "македонския народ" в рамките на Югославия. На 7-8 юни 1946 г. са извършени масови арести на "десетки активни терористи, злостни великобългарски шовинисти от бандата на Ванче Михайлов", както Вълко Червенков докладва на Тито. Само в Пиринска Македония задържаните са 60 души. Ръководните дейци са убити без съд и присъда. Между убитите са Владимир Куртев (един от спасителите на българските евреи) и Жоро Настев - двама от тримата членове на ЦК на ВМРО, Йосиф Марков, Коста Ризов - председател на студентската корпорация "Шар", Георги Атанасов, Васил Шалдев, Атанас Пашков, Георги Марчев. Кирил Дрангов загива в престрелка с 14 служители на ДС, изпратени да го арестуват, като убива шестима от агентите. Гробовете на убитите дейци на ВМРО остават неизвестни. Семействата им са изселени, някои от съпругите са изпратени в концлагер. Част от арестуваните в тази акция са съдени, някои са предадени незаконно на македонските тайни служби и са убити, повечето са въдворени в ТВО "Плевен", по-късно преместени в ТВО "Росица" и ТВО "Перник". В края на 1947 г. 25 от оставените в ТВО "Плевен" са изпратени в тайния и незаконен "Лагер С" в Пазарджик. Там от 14 до 24 март 1948 г. 10 от тях са убити - според разказите, с чукове и железни пръти от група начело с Лев Главинчев. При закриването на лагера деветима от оцелелите са оставени "завинаги" в Пазарджишкия затвор без присъди, тъй като са били свидетели на убийствата. През юни 1952 г. и тези последни членове на ВМРО, без един починал, са изпратени в концлагера "Белене". Това са Антон Перосанов, Борис Бунев, Иван Янкулов, Маркар Пабучян, Никола Кангалов, Славчо Нечков, Стоян Антонов и Щерю Кощиков.

На 21 ноември 1947 г. заради предстоящото посещение на Тито са арестувани членове на ВМРО и на студентската организация "Шар". 56 от тях са изпратени в концлагера Куциян - ТВО "Перник". Между тях е и Димитър Талев - по предложение на Тома Трайков, началник на група V (“малцинства”) в ДС като “в миналото опасен михайловист".

При масовите арести на 29 април 1951 г. от утвърдените за задържане 1272 души 106 са "михайловисти", а 96 са "фашисти" легионери, а в масовите арести на 16 юни 1951 г. от общо 1166 задържани 146 са "членове на фашистки организации", а 8 са "михайловисти".

Лагеристите националисти в концлагера "Белене" 1951-1953 г. и общ брой на лагеристите.

При масовите арести на 5 ноември 1956 г. във връзка с Унгарската революция от 247 арестувани по линия на ДС и изпратени в "Белене" 27 души са "лидери на легиона", а 20 души са "михайловисти". През август 1958 г. в "Белене" са въдворени 7 легионери от Пловдив.

Лагеристите националисти в концлагера "Белене" 1951-1953 г. и общ брой на въдворените по линия на ДС.

Към края на 1953 г. в затвора "Белене" според донесения на агенти се очертали две групи сред легионерите. Едната с водачи Илия Станев, Петър Вътов и др. Втората - на младите, с лидери Васил Златарев, Христо Бъчев, Константин Конов, под влияние на Стойчо Мошанов, Константин Муравиев, Атанас Буров и Димитър Гичев изоставила принципите на водачеството и надпартийността и приела принципите на антикомунизма, демократичния национализъм, свободата на личността, отхвърляне на расовата дискриминация, доброволното коопериране и участие на работниците в печалбите на предприятията. Тактиката им е обединяване на всички националистически организации и на останалите опозиционери за съвместна борба срещу комунистите след излизането на свобода. Според агентите демократичната група имала над 400 привърженици в двата обекта на "Белене" и 500 в затвора в Коларовград (Шумен). Към 1956 г. лидерите на Легиона са преместени в затвора в Пазарджик.

Към началото на 1955 г. в затворите изтърпяват присъди 183 легионери, между които авторитети са Васил Златаров, Константин Конов, Георги Филипов, Стефан Лудев, Христо Бъчев, Илия Попниколов, Васил Узунов, Георги Радев, Илия Минев.

Към края на 1955 г. в затвора изтърпяват присъди 32 ратници.

Към май 1956 г. в затворите има 118 легионери: 42 в Белене, 24 в Пазарджик, 13 в Стара Загора, 10 в Плевен и др.

Към 1960 г. в затворите са 97 легионери.

Други съдебни процеси, горянски чети и нелегални групи

Младежите националисти и дейците на ВМРО, както и земеделците николапетковисти и бившите офицери и полицаи са първите организатори на въоръжената съпротива срещу комунистическия режим и почти винаги борбата им е съвместна. Тук са посочени само най-характерните и мащабни случаи.

Сред задържаните през първите 4 месеца на 1945 г. са: група от София от 8 младежи и момичета легионери и бранници, които се готвели да излязат въоръжени във Врачанския балкан; младежка конспирация от 6 души във Втора мъжка гимназия в София; група от 6 легионери в Кюстендил; група от 12 ратници - Национален революционен фронт, които успели да се въоръжат; легионерска конспирация "Юндола" от 14 души, които се готвели да излязат горяни в Родопите; софийска легионерска конспирация от 11 души начело с инж. Тодор Минков; въоръжена конспирация от 15 офицери, войници, студенти и студентки начело с Георги Бъчваров, Любомир Балкански и Никола Желявски; и др. по-малки групи.

През пролетта на 1945 г. в Кюстендил младежи легионери, ратници и отецпаисиевци създават Тайна антиболшевишка национална организация (ТАНО), която излъчва горянска група, наречена бригада "Г. М. Димитров" с командир Иван Лешников. След поредица акции групата е разбита, през април 1946 г. 63 четници и ятаци - повечето от тях бранници, легионери, ратници, земеделци, членове на ВМРО, бивши полицаи - са изправени пред съда. Иван Лешников, Васил Златевски, Богдан Ценков и Георги Атанасов са осъдени на смърт, останалите на затвор. През януари 1948 г. още 13 души са съдени като членове на ТАНО или защото знаели за нея, но не донесли на властта.

През март 1946 г. в Пловдив са задържани 41 души легионери, организирани във въоръжена група начело с Петър Гинов х. Вълков. Според ДС центърът бил в Кършияка и групата се наричала "Цар Симеон Втори". Предадени са на съд. След осъждането на Петър Гинов членове на неговата организация създават две нови групи - от Петко Шахънов в Голямо Конаре и от Гана Джожгова в Пловдив, които са разкрити през лятото на 1946 г. и 18 души са предадени на съд. Двама от съпроцесниците на Шахънов - Стоян Дребчев и Рангел Дребчев, успяват да избягат от външен обект на Пловдивския затвор през юли 1947 г. и в началото на 1948 г. заедно с Иван Тосев създават горянската чета Първа средногорска зелена гвардия "Никола Петков", която е предимно земеделска и е една от значителните горянски чети през 40-те години.

На 17-24 август 1946 г. се провежда съдебен процес срещу 22-ма дейци на ВМРО от задържаните в акцията на 7 юни за "образуване на терористични групи за събаряне на властта". Две смъртни присъди, две доживотни, останалите с различни срокове затвор. Отсъства вече убитият Коста Ризов.

От 2 до 10 декември 1946 г. се провежда процес с 18 обвиняеми срещу т.нар. Легионерски център. Обвинението е, че през лятото на 1945 г. легионерите са се организирали за възстановяването на СБНЛ. Самата организация е измислица на ДС, която забърква имената и на Кръстю Пастухов и Никола Петков. Инж. Илия Минев и Петър Вътов получават доживотен строг тъмничен затвор, Иван Долев, Димитър Додов и Георги п. Ценов - 10 г. затвор, останалите различни срокове.

В началото на 1947 г. се формира четата на Герасим Тодоров. Повечето горяни са членове на ВМРО. Герасим Тодоров се противопоставя на комунистическата власт, на насилствената македонизация и на Македония в рамките на Югославия и по признанието на Кюлюмов от ДС контролира Светиврачко и част от Разложко, Неврокопско и Горноджумайско, където "почти беше ликвидирана народната власт". В края на март 1948 г. в голяма акция четата е ликвидирана, командирът се самоубива, убити са 42 души, 41 са заловени. От задържаните 140 четници и ятаци съдени са 106 души - 11 на смърт, а 67 на затвор, 28 са изпратени в концлагер.

През есента на 1947 г. в Асеновградско възниква организацията Национал-християнски кръст с 377 членове - земеделци, легионери, бранници, анархисти, цанковисти, демократи, ратници, запасни офицери, свещеници, белогвардейци, безпартийни, българи мюсюлмани. Организирана е чета от 28 души с командири Христо Бузов и Ангел Иванов. През февруари 1948 г. след четири сражения четата е ликвидирана. Убити са войводата Бузов, Георги Гошев, Юрдан Дичев и Юрдан Веселинов. През март 1948 г. започва съдебен процес срещу 62 души, от които 5 са в неизвестност. На 18 април на смърт са осъдени 12 души: Ангел Иванов, Димитър Захов, Атанас Праматаров, Димитър Примов, Петко Калевски, Керим Панджилов, Ячо Калеев, Марин Ангелов, Константин Ангелов, Никола Георгиев, Илия Иванов и Константин Ангелиев, доживот - 10 души, останалите - на различни срокове затвор. На 25 май 1948 г. втори процес завършва с една смъртна присъда - на Милан Гошев, две доживотни и 76 присъди на различни срокове затвор. 63 души са изпратени в концлагер.

През 1947 г. във Варна и няколко села във Варненско ратникът Георги Теохаров Спиров и Никола Паскалев създават „Националноосвободителна гвардия”, която излъчва чета с 9 четници. В организацията участват главно земеделци. В края на април 1948 г. са арестувани 14 души, от които 10 са предадени на съд като ятаци. На 5 октомври 1948 г. в акция на милицията са убити Мирю Петров и Атанас Неделчев, в края на октомври са убити Киряк Костадинов и Неделчо Костадинов. Общо са арестувани 65 души, от които 26 са осъдени, а 19 са изпратени в концлагер.

От 27 юли до 6 август 1948 г. се провежда процес срещу т.нар. Втори легионерски център. Обвинението е скалъпено от ДС. Подсъдимите са 64 души, присъстват 61. Присъдите са определени лично от Георги Димитров - 13 смъртни (по-късно заменени с доживот), 2 доживот, 2 оправдани, останалите на различни срокове. 17 души са изпратени в концлагер. Някои от осъдените са Илия Станев (на смърт), Васил Златарев (на смърт), Борис Струнджев (на смърт), Христо Бъчев (15 г.), Георги Радев (10 г.), Владимир Вазов (10 г.), д-р Никола Грозев (8 г.), Дянко Марков (5 г.), Евгения Караиванова (5 г., излиза парализирана от затвора).

От август 1949 г. до 1953 г. майор Никола Мутафчиев от емигрантския легионерски Български противоболшевишки легион на народното спасение със своята чета създава в Южна България близо 80 нелегални организации с 800 членове и въпреки че през 1953 г. властта успява да се справи с организациите, майор Мутафчиев действа и през следващите няколко години.

През 1956 г. в Пловдив са арестувани 170 души от нелегална организация на "фашисти" и "бивши хора", която имала печатница и разпространявала позиви, 17 души са изпратени на съд. Същата година пак в Пловдив са задържани 29 души от две нелегални легионерски организации, 12 са предадени на съд.

На 1 август 1958 г. в Пловдив са арестувани легионерите Иван Долев, Никола Стоянов, Димитър Къркев, Панчо Панчев, Антон Ворош, Тодор Найденов и Иван Маринов. Те са изпратени в концлагера "Белене" "поради невъзможност да бъдат подведени под съответен член от НК и осъдени".

През 1959 г. са проведени следствия на нелегални легионерски групи "за борба с народната власт" - във Видин от групата начело с Петко Вътков са осъдени 6 души, в Тетевен 13 души са филтрирани, в Пловдив и Пловдивско са разкрити 3 групи и са осъдени 6 души, а 25 са филтрирани.

Ликвидиране на родолюбивите, младежките и спортните организации

С наредба-закон от 27 септември 1944 г. Министерският съвет разтурва Организацията на българската младеж "Бранник" и всичките й прогимназиални, средношколски и академични поделения и отнема имуществото й. Със заповед на министъра на вътрешните работи от 2 ноември 1944 г. е разтурен Българският олимпийски комитет като "фашистка и националсоциалистическа организация" и е отнето имуществото му. На същото основание със заповед на министъра на вътрешните работи от 1 декември 1944 г. са разтурени с всичките си подразделения Общият съюз на запасното войнство, Съюзът на запасните офицери, Съюзът на запасните подофицери, Съюзът на бойците от фронта, Съюзът на младите бойци, Българският младежки съюз "Отец Паисий", Всебългарският съюз "Отец Паисий", Българският работнически съюз, Общият съюз на българските земеделско-стопански задруги. Разтурени са като "фашистки" и Дружеството на бившите полицаи, Българският народен съюз "Кубрат", Дружество "Защитник", Клуб на младите, Българска орда. Димитрана Иванова,председателка на Българския женски съюз, е арестувана и съюзът на практика престава да съществува, а от октомври с.г. ОФ организира казионен Народен женски съюз.

На 30 ноември 1944 г. Политбюро обсъжда обществените организации, които трябва да бъдат овладени. Ръководствата им са арестувани и подменени с комунисти и земеделци, но въпреки това самите организации са определени като "фашизирани". Такива са Ловно-стрелческата организация "Сокол", Българският колоездачен съюз, Българската национална спортна организация, Туристическият съюз, Юношеският туристически съюз, Ски съюзът, Съюзът на българските гимнастически дружества „Юнак“ („буржоазна организация с великобългарски шовинистични тенденции"), Рибарският съюз, Морският сговор, Върховният читалищен съюз. Те са постепенно ликвидирани, като са слети с казионни организации, или са подчинени на държавните органи, имуществото им е отнето, библиотеките, музеите и архивите им са унищожени.

На 16 ноември 1944 г. група за промяна на ръководството на Добруджанския културен институт, излъчена от ЦК на БРП (к), начело с члена на Политбюро на ЦК на БРП (к) Димитър Ганев, в миналото член на комунистическата антинационална добруджанска организация ДРО, прави оценка, че Културно-просветните дружества "Добруджа" и Добруджанският културен институт били превърнати в "реакционни гнезда, откъдето фашизмът и дивият шовинизъм протягаха кървави ръце против добруджанското население", и затова ръководството трябва да бъде сменено "с изпитани антифашистки борци и убедени демократи". Новото ръководство начело с Димитър Ганев е назначено със заповед на вътрешния министър Югов от 2 януари 1945 г. и замразява дейността на института, по-късно преименуван на Институт за културно-историческо изследване на Добруджа. През януари 1950 г. е направено предложение от началника на бюро "Дружества" при МВР да бъде прекратено съществуването на института поради липса на дейност. Институтът вероятно е ликвидиран през август 1950 г. съгласно обещанието на неговия секретар Иван Георгиев от НС на ОФ.

На 17 януари 1945 г. ръководството на Македонския научен институт е сменено със заповед на министъра на вътрешните работи, а на 18 февруари бившият председател проф. Никола Стоянов е арестуван като "великобългарски шовинист". През ноември 1945 г. и новото ръководство подава оставка, защото е притискано да пропагандира македонизма. Следващото ръководство е от ОФ-управляващите. На 15 март 1947 г. Политбюро решава МНИ и Македонският етнографски музей да бъдат прехвърлени в Скопие, а управителният съвет да се саморазпусне, Македонските емигрантски братства да се разформироват, а техният ръководен център - Националният македонски емигрантски комитет, да се саморазпусне, да бъдат спрени изданията "Македонска мисъл" и "Македонско знаме", "Пиринско дело" да излиза на български и "македонски", имотите на МНИ да се предадат на Българо-югославското дружество. Създаден е казионен Съюз на македонските културно-просветни дружества.

През октомври 1944 г. Тракийската организация е възстановена, но през декември 1944 г. ръководството е овладяно от комунистите. На 15 юни 1950 г. Политбюро решава Тракийската организация с нейните около 240 дружества на тракийски бежанци да бъде ликвидирана, а към Националния съвет на ОФ да бъде създаден комитет по тракийския въпрос; на 10 декември 1950 г. организацията става Съюз на тракийските културно-просветни дружества в България. Софийското културно-благотворително дружество "Тракия", което подпомага бедните бежанци от Източна и Западна Тракия, след 1944 г. става Културно-просветно дружество "Тракия", вече без социална дейност.

В средата на 70-те България засилва ролята, възложена й от СССР, за откъсване на Гърция от Запада, за "разхлабване нейните връзки с НАТО и дори нейното откъсване от тази организация" (Политбюро, 18 юли 1967 г.). През 1974 г. Гърция напуска НАТО и обсъжда влизането си в Общия пазар (през 1966 г. България отправя предложение към Гърция да получи статут на наблюдател в СИВ). При посещението на Караманлис на 2-4 юли 1975 г. Тодор Живков обявява, че България няма териториални и малцинствени претенции към съседите си. А на 1 февруари 1977 г. Политбюро взима решение за разпускане на Съюза на тракийските културно-просветни дружества в България и на Съюза на македонските културно-просветни дружества "поради изчерпване на основните им задачи". Ликвидирано е и Културно-просветното дружество "Тракия". Тракийският научен институт е прехвърлен към Центъра по българистика при БАН.

Наблюдение и разработка от ДС

В края на 1945 г. в отделение А, отдел Държавна сигурност при Дирекция на Народната милиция се създава Група IV "фашистки организации". Нейните обекти са Съюзът на българските национални легиони, Ратници за напредък на българщината, Социално движение "Ал. Цанков", Организацията на българската младеж "Бранник" и Организацията " Отец Паисий". 1946-май 1947 г. - Група IV "фашистки организации", отделение А, отдел ДС, ДНМ; май 1947 г. - Група I "фашистки организации", отделение Б, отдел I "за борба с контрареволюцията, Дирекция Държавна сигурност; 1948 г. - Група VI "фашистки организации", отделение А, отдел I-ДДС; 1949 г. - Група II "бивши фашистки организации", отделение А, отдел I-ДДС; 1950 г. - Група ХХI "фашистки организации и бивши офицери", отделение Б, отдел I-ДДС; 1951-април 1952 г. - отделение III "фашистки организации, бивши хора, царски офицери, бивши полицаи и др.", отдел I-ДДС; април 1952-1954 г. - отделение III "царски офицери, фашистки организации, бивши полицаи и бивши хора", отдел I, управление III-ДС; 1955-1959 г. - отделение I "фашистки организации, царски офицери и полицаи", отдел I, управление III-ДС; 1960-октомври 1961 г. - отделение II "бивши буржоазни и фашистки деятели", отдел I, управление III-ДС. От октомври 1961 г. управление III-ДС става отдел III-ДС "Икономически". Октомври 1961-1962 г. - отделение I "контрареволюционни елементи в страната, бивши царски офицери, бивши полицаи, бивши буржоазни и фашистки деятели, бивша земеделска опозиция", отдел III-ДС "Икономически". От януари 1963 г. отдел III е в състава на управление II-ДС. 1964-1967 г. - отделение I "контрареволюционни и други елементи", отдел XII "за борба срещу контрареволюционните елементи и други антинародни прояви", управление II-КДС. От ноември 1967 г. със създаването на Шесто управление работата преминава към това управление. Ноември 1967-септември 1968 г. - отделение I "остатъци от контрареволюционни елементи", отдел II, управление VI-КДС; септември 1968-1973 г. - отделение II "за разкриване и пресичане вражеската дейност по линия на бившите буржоазни партии, фашистки организации, бивши офицери, полицаи и др.", отдел II, управление VI-ДС; 1974-1980 г. - отделение I "за разкриване и пресичане вражеската дейност по линия на бивша земеделска опозиция, бившите буржоазни партии, фашистки организации, царски офицери, полицаи, анархисти и др.", отдел V, управление VI-ДС; 1981 г. - отдел V "за водене борба с контрареволюционни остатъци и свързаните с тях емигрантски центрове и организации и обслужване затворите в страната", управление VI-ДС.

ВМРО: 1944-1946 г. - група V "френско, гръцко разузнаване, ВМРО "Иван Михайлов" и др.", отделение Б "контраразузнаване", отдел ДС при Дирекция на Народната милиция; 1946-май 1947 г. - група V "гръцка, албанска легация, ВМРО "Иван Михайлов" и др.", отделение Б "контрарузнаване", отдел ДС. От май 1947 г. със създаването на Дирекция Държавна сигурност до края на годината - група Д "гръцка линия, ВМРО "Иван Михайлов" и др.", отделение II, отдел II-ДС. Пак от май 1947 г. - група V "малцинства: македонско, турско, арменско и др.", отделение Б, отдел I "За борба с контрареволюцията" при ДДС. От 1948 г. ВМРО не съществува като самостоятелен обект, а се разработват като "македонско население" дейците на ВМРО "Иван Михайлов, на ВМРО "Ал. Протогеров", организацииите "Шар", "Вардар", "Въртоп" и "П. К. Яворов", дружество "Гоце Делчев", завърнали се от Югославия студенти, протитовски елементи и др. 1948 г. - група XXIV "малцинства", отделение В, отдел I-ДС; 1949 г. - група XIV "малцинства", отделение Б, отдел I-ДС; 1950 г. - група IV "македонско, гръцко, еврейско и албанско малцинства", отделение А, отдел I-ДС; 1951-април 1952 г. - отделение V "малцинства", отдел I-ДС; април 1952-1953 г. - отделение IV "национални малцинства", отдел III, управление III-ДС; 1953-август 1954 г. - отделение III "национални малцинства", отдел III, управление III-ДС; август 1954-1956 г. - отделение IV "национално подполие сред малцинствата", отдел I, управление III-ДС; 1956-1959 г. - отделение I "фашистки организации, царски офицери и полицаи", отдел I, управление III-ДС; 1960-октомври 1961 г. - отделение II "бивши буржоазни и фашистки деятели", отдел I, управление III-ДС. От октомври 1961 г. управление III-ДС става отдел III-ДС "Икономически". Октомври 1961-1962 г. - отделение I "контрареволюционни елементи в страната, бивши царски офицери, бивши полицаи, бивши буржоазни и фашистки деятели, бивша земеделска опозиция", отдел III-ДС "Икономически". От януари 1963 г. отдел III е в състава на управление II-ДС. 1964-1967 г. - отделение I "контрареволюционни и други елементи", отдел XII "за борба срещу контрареволюционните елементи и други антинародни прояви", управление II-КДС. От ноември 1967 г. със създаването на Шесто управление работата преминава към това управление. Ноември 1967-1969 г. - отделение I "националистически прояви", отдел III, управление VI-КДС; 1969-1974 г. - отделение II "за борба с вражеската дейност и националистическите прояви сред останалите (без турското) малцинства", отдел III, управление VI-ДС; 1974 г. - отделение III "за борба с промакедонския и румънския национализъм", отдел IV, управление VI-ДС; 1975-1981 г. - отделение 04 "за борба с турския национализъм, вражеските прояви сред българо-мохамеданите, промакедонски и румънски национализъм", отдел 03, управление 06-ДС; 1981 г. - отделение 03 "срещу идеологическата диверсия на СФРЮ срещу НРБ", отдел 04, управление 06-ДС.

Към март 1951 г. във вражеския контингент за цялата страна са включени 3900 легионери, 2500 ратници, 6000 цанковисти. Към 1953 г. - 24 000 легионери и 10 000 цанковисти, в края на същата година вражеският контингент е съкратен. Към 31 декември 1955 г. в него има 3611 легионери. Към началото на 1955 г. вражески контингент по линия "фашистки организации" са 6726 души, а в средата на годината - 7808 души. Към 31 декември 1956 г. от вражески контингент общо за страната 48 197 лица легионерите са 3845 души, а "бивши членове на други фашистки организации" - 2613 души. Към края на 1972 г. легионерите, бранниците, ратниците и др. във вражеския контингент са 1328 души, повечето "на пределна възраст". Специално са наблюдавани легионерите Васил Златаров от Ямбол, Людмил Козарев от София, изселен в Троян, Стефан Лудев от Казанлък, Цоню Нанев от Габрово, Цоню Сапунджиев от Габрово, Стефан Вълков от Асеновград, свещеник Никола Барбов от Пловдив, Васил Белчев от Михайловград, д-р Аристотел Петров от Бургас, д-р Никола Грозев от Поморие и инж. Илия Минев от Септември, живущ в София, които "и след излизането си от затвора остават на старите си позиции, поддържат връзка със съидейниците си и взаимно си поддържат духа". Към 31 декември 1981 г. от общо 20 834 лица вражески контингент 2977 са "бивши ръководители и активни членове на фашистки организации", а 570 души са "привърженици на западни буржоазни, ревизионистични и националистически теории и течения в областта на науката, културата и изкуството" - една нова група.

Чистка

На 27 септември 1944 г. писателите комунисти започват да издават в. “Литературен фронт”, който си поставя задача да громи "великобългарския шовинизъм" и да е “трибуна за революционни идеи”. За "фашисти и проводници на великобългарския шовинизъм" са обявени редакторите на вече спрените вестници “Зора”, “Утро”, “Днес”, “Вечер” и на сп. “Златорог”. Фани Попова-Мутафова, Змей Горянин, Димитър Талев и други са обвинени мъв "великобългарски шовинизъм и фалшификации по македонския въпрос". В бр. 4 е публикувана уводната статия “Да бием великобългарския шовинизъм”. На 14 ноември 1944 г. Управителният съвет на Съюза на българските писатели, вече доминиран от комунистите, изключва "за фашистка дейност": Богдан Филов, Йордан Бадев, Борис Йоцов, Фани Попова-Мутафова, Чавдар Мутафов, Любомир Владикин, Михаил Арнаудов, Димитър Шишманов, Димитър Гаврийски, Звезделин Цонев, Никола Т. Балабанов, Димитър Симидов, Янко Янев, Борис Маковски, Змей Горянин, Павел Спасов, Димитър Талев, Кирил Кръстев, Георги Константинов, Йордан Стубел, Славчо Красински, Христо Капитонов, Васил Узунов, Жана Николова, Никола Дончев, Яни х. Янев-Калиакренски, Петър Горянски, Ненчо Илиев, Владимир Василев. Това решение е гласувано от общото събрание на СБП на 23 ноември 1944 г.

На 20 октомври 1944 г. МС одобрява Наредба-закон за прочистване на преподавателския състав в основните и средни училища, учителските институти, университета и висшите училища и академии от "фашистки елементи". До март 1945 г. са уволнени 2500 учители, за директори на училища са назначени почти изцяло комунисти. Чистката продължава и през следващите месеци и години.

На 22 ноември 1944 г. министър-председателят одобрява уволнението на 42 преподаватели от Софийския университет, като от Историко-филологическия факултет това са Богдан Филов, Борис Йоцов, Михаил Арнаудов, Димитър Яранов, Веселин Бешевлиев и Жана Николова. Иван Дуйчев е отстранен за един семестър, но на 17 януари 1945 г. е уволнен с нов указ на регентите по доклад на министъра на просвещението.

На 25 декември 1944 г. Историко-филологическият клон на БАН по предложение на Елин Пелин отстранява своите членове Богдан Филов, Борис Йоцов и Михаил Арнаудов до произнасянето на Народния съд.

През февруари 1945 г. Политбюро на ЦК на БРП /к/ изготвя стратегия за преустройство на висшето образование, което предвижда университетът да престане да бъде "разсадник на реакционни, фашистки и великобългарски идеи", "създаване на нов прогресивен, отечественофронтовски кадър от университетски преподаватели", "прочистване на университетските дисциплини от всички фашистки, великобългарски, схоластични и всякакви ненаучни реакционни елементи", "отстраняване незабавно от университета всички професори фашисти, отстранените за ограничен брой семестри да се уволнят завинаги"; "до висшите учебни заведения да не се допускат фашисти — ратници, легионери и пр., както и синове и дъщери на активно проявени родители фашисти".

На 2 февруари 1949 г. ЦК на БКП нарежда на околийските и градски комитети на комунистическата партия при прилагането на новия закон за висшето образование да бъдат изключени от висшите училища студентите, които са "активни членове на фашистки и противонародни организации, проявили и проявяващи активна противоотечественофронтовска дейност, синове и дъщери на ликвидирани от народния съд фашистки деятели..." Същия месец са изключени 3612 студенти, от които 230 са въдворени в концлагери.

"Нова история"

През 1946 г. Георги Димитров дава указания за реформа на историческата наука: трябва да се води "борба за изкореняването от нашата историческа книжнина на великобългарския шовинизъм", който бил "една от идеологическите причини за редица национални катастрофи и бедствия, които нашият народ преживя от няколко десетилетия насам", И научно да се разработват "велики събития на най-близката наша история, като Септемврийското въстание от 1923 г. и народното антифашистко въстание от 9 септември 1944 г.". През март 1948 г. на съвещание на историците, организирано от Комитета за наука, изкуство и култура Вълко Червенков нарежда българската историография "да бъде прочистена от великобългарския шовинизъм" и БАН да произведе "правдив учебник по историята на нашата страна".

За решението на V конгрес на БКП да бъде написана "нова история" на България Вера Мутафчиева пише в "Съдът над историците": "Основна цел на сборника е да покаже кога и как бе извървян пътят от 9.IX.1944 г. до решението на V конгрес да бъде написана от колектив надеждни автори научнопопулярната „История на България“. След немалко редакции и прередактиране тя видя свят едва през 1952 г., като вторият й том, посветен на периода от Освобождението до 1944 г., беше обсъден вече там, където трябва. В Москва. Непосредствено след този двутомник обаче Институтът по славяноведение при АН СССР издаде своя версия на българската история, която — ползвайки изцяло изследователските постижения на нашата историография, включително „буржоазната“ — значително се отличаваше по тълкуване, оценки и изводи от казания двутомник на БАН. Следователно българските историци въпреки критика, препоръки и натиск, не са успели да се издигнат до идейното равнище на съветските си учители. Иначе изразено: не бяха изличили в искуема мяра някои моменти из миналото ни, които можеха да пробудят у читателя законна национална гордост. Делото на Кирило-Методиевите ученици в България например, българската заслуга за покръстването на Киевски Русия, българското влияние върху руската богослужебна книжнина, буржоазният по същество характер на националноосвободителното ни движение, народоспасителната дейност на възрожденските ни просветители и пр. Изброените проблеми получиха в съветското съчинение друга интерпретация, което свидетелства, че преустроилите се наши историци не са се оказали задоволително преустроени".

Преименуване

Преименуването на градове, улици, площади, училища, войскови съединения и пр., както и разрушаването на едни и издигането на други паметници е стратегия за заличаване на националната памет и създаването на партийна и русифицирана история. Някои примери от преименуването в София показват как в квартали на бежанци изчезват имена, напомнящи за скъпите им родни места в Тракия, Добруджа, Македония и Западните покрайнини или за битки във войните за национално обединение, и са подменени с руски/съветски имена или имена на комунисти - често такива, които са прокарвали съветската стратегия за създаване на македонска, тракийска и добруджанска нации.

Бул. "Македония" е преименуван на "Димитър Благоев", бул. "Константин Стоилов" - "Волгоград", ул. "Пиротска" - "Маршал Йосип Броз Тито", а след скъсването с Югославия - "Андрей Жданов", ул. "Босилеград" - "Атанас Ненов", "Добруджански край" - "Атанас Романов", "Бяло море" - "Родопски извор", бул. "Тутракан" - "Вълчо Иванов", "Ген. Тошев" - "Димитър Зехтинов". "Овче поле" - "Емил Шекерджийски", "Морава" - "Жеко Димитров", "Брегалница" - "Лев Желязков".

На 23 февруари 1946 г. бул. "Цар Фердинанд" и бул. "Христо Ботев" (отсечката от днешния бул. "Васил Левски" между "Фритьоф Нансен" и "Граф Игнатиев") са преименувани на "Маршал Толбухин". На 2 юли 1947 г. ул. "Солунска" е преименувана на "Васил Коларов". На 8 октомври 1948 г. пл. "Св. Неделя" става пл. "Ленин". През 1950 г. 26-о основно училище “Ген. Иван Колев” е преименувано на "Максим Горки". На 28 юни 1952 г. 9-о училище "Иван Денкоглу" става "Михаил Калинин", а 16-о училище "Стоян Михайловски" - "Васил Коларов".

В заселения от добруджански бежанци квартал Лагера "Тулча" става "Д-р Петър Вичев" - автономист и един от основателите на Добруджанска революционна организация, работеща за добруджанска нация и против връщането на Добруджа към България. "Кубадин" и "Кубрат" - "Димитър Дончев" и "Дочо Михайлов" - други двама ръководители на ДРО, радетели за съветска република в Добруджа. Ул. "Ген. Иван Колев" става "Балканджи Йово", "Добрич" - "Баба Илийца", "Бабадаг" - "Хризантема".

ДА София, ф. 1549, оп. 1, а.е. 1 - (6, 8, 43) 1948
ДА София, ф. 65, оп. 1, а.е. 74 - (46) 1946
ДА София, ф. 65, оп. 1, а.е. 83 - (20) 1947
ДА София, ф. 65, оп. 1, а.е. 150 - (27) 1950
ДА София, ф. 65, оп. 1, а.е. 103 - (55) 1948
ДА София, ф. 65, оп. 1, а.е. 120 - (39) 1948
ДА София, ф. 65, оп. 1, а.е. 94 - (2) 1947
ДА София, ф. 65, оп. 1, а.е. 128 - (5, 6) 1949

С решение на Политбюро от 15 юни 1950 г. по предложение на военния министър и съветски генерал Петър Панчевски, "за да даде израз на любовта и признателността на нашата армия към непобедимата Съветска армия-освободителка, специално към вожда и учителя на цялото прогресивно човечество др. Сталин, както и към светлата памет на нашия любим учител и вожд др. Георги Димитров и неговия съратник др. Васил Коларов", се преименуват: 1-а пех. Гвардейска дивизия в 1-а Гвардейска стрелкова дивизия "Йосиф Висарионович Сталин", 8-а пех. Тунджанска дивизия във 2-а стрелкова дивизия "Георги Димитров", 4-а пех. Преславска дивизия в 18-а стрелкова Балканска дивизия, 10-а пех. дивизия в 24-а стрелкова дивизия "Васил Коларов", 6-а пех. Бдинска дивизия в 8-а стрелкова дивизия "Христо Ботев", 2-а пех. Тракийска дивизия в 17-а стрелкова Родопска дивизия, 3-а пех. Балканска дивизия в 7-а стрелкова дивизия "Феодор Иванович Толбухин", 5-а пех. Дунавска дивизия в 6-а стрелкова дивизия, 7-а пех. Рилска дивизия в 10-а стрелкова Струмска дивизия, 9-а пех. Плевенска дивиия в 15-а стрелкова Дунавска дивизия.

На 1 март 1945 г. град Фердинанд е преименуван на Михайловград на името на Христо Михайлов, участник в Септемврийския метеж през 1923 г. На 9 март 1949 г. град Дупница е преименуван на Марек, а на 8 ноември 1950 г. - на Станке Димитров. На 20 октомври 1949 г. Добрич е преименуван на Толбухин по повод смъртта му. На 17 декември 1949 г. по случай 70-годишнината на Сталин Министерски съвет преименува на негово име град Варна, връх Мусала, язовир "Пасарел" и Държавната политехника. На 31 януари 1950 г. Шумен е преименуван на Коларовград по повод смъртта на Васил Коларов. На 20 март 1950 г. Горна Джумая е преименуван на Благоевград. На 18 април 1950 г. Царево е преименувано на Мичурин. На 29 септември 1953 г. по повод смъртта на Димитър Полянов Карнобат е преименуван на Поляновград.

След 1944 г. Паметникът на Незнайния войн, повреден от англо-американските бомбардировки, е премахнат, гранитът е използван за мавзолея на Георги Димитров. Едва през 1981 г. е възстановен в силно изменен вид. Комунистическата власт не възстановява повредената при бомбардировките една от трите стени на Мемориала на Първи пехотен софийски и Шести пехотен търновски полк от Първа пехотна софийска дивизия с имената на 3000 загинали от двата полка, а премахва скулптурния лъв с картата на българското етническо землище; през 1979 г. при строителството на НДК са съборени и другите две оцелели стени. През 1947 г. паметникът на Ботевата чета на вр. Околчица, представляващ опълченски кръст, е подменен с петолъчка. Паметникът на загиналите за освобождението на Македония н Първата световна война, издигнат през 1917 г. в Св. Врач (дн. Сандански), е унищожен след 9 септември 1944 г. по искане на югославските македонисти. Войнишкият паметник в Търговище, дело на Любомир Далчев, през 1952 г. е снет, увреден и захвърлен извън града, възстановен през 1968 г. През 1962 г. паметникът на Гюро Михайлов и неговите другари е демонтиран и преместен от центъра на Пловдив в казармата на IX Пловдивски полк, по-късно в поделението на Строителни войски, а тленните останки на героите са предадени на музея; възстановен е във вида си от 1938 г. едва през 1994 г. Много други войнишки паметници са занемарени, а някои унищожени.

Забранени книги, песни, празници

Още на 6 октомври 1944 г. Министерски съвет издава списък със забранени книги, в следващите години неколкократно допълван. В този списък са и автори и произведения, като: Кирил Христов. Победни песни 1913-1916, 1916; Борис Дрангов. Помни войната, 1927; Димитър Талев. Град Прилеп - борба за род и свобода, 1943; Димитър Талев. Завръщане; Анри Пози. Войната се връща, 1931; Иван Дуйчев. Страници из българското минало, 1944; Иван Дуйчев. Македония в българската история, 1941; Фани Попова-Мутафова. На кръстопът, 1941; Фани Попова-Мутафова. Разкази, 1943; Кирил Пърличев. Задачи на македонската младеж в странство, 1927; Стефан Цанков, Иван Снегаров, Михаил Арнаудов, Иван Дуйчев, Петър Мутафчиев. Речи, произнесени на посещението на Софийския университет в Охрид и други градове в Македония, 1942; Змей Горянин. В освободена Добруджа, 1941; Змей Горянин. Духът на българина, 1941; Йордан Бадев. Даме Груев - живот и дело, 1943; Г. Баждаров. Духът на Македония, 1923; Г. Баждаров. Из македонската земя, 1926; Любомир Бобевски. Завети, 1931, Любомир Бобевски. Златен век, 1943, Любомир Бобевски. Към победа, 1941; Владимир Бобошевски. На длъж и шир из Македония, 1942; Д. Гюзелев. Жертвите на скопския студентски процес, 1942; П. Дървингов. В служба на родината, 1938; К. Соларов. България и македонският въпрос, 1925; Цв. Чачановски. Добруджанска жетва, 1940; Хр. Шалдев. Македония и копнежът й по свободата, 1943; Кръстю Велянов. Илинден 1903, Освободителната епопея на Македония и Одринско, 1942; М. Думбалаков. През пламъците на живота и революцията, 1933-1939; Г. Иванов. Значението на българския скаутски девиз "Бъди готов", 1926; Дамян Калфов. В окопите, 1937; Дамян Калфов. Бойни другари, 1941;, Дамян Калфов. Жажда за свобода, 1942; Г. Константинов. Душата на Македония, 1941; Ген. Н. Недев. Освободителни войни 1877 – 1878, 1885, 1912 – 1913, 1915 – 1918, 1937; Тихомир Павлов. Българите в Моравско и Тимошко, 1931; Константин Овчаров. Пансърбизъм и югославизъм, 1933; Петко Росен. От Дунав до Бяло море, 1927; Иван Снегаров. Град Охрид, 1943; Андрей Тошев. Из Беломорието и Македония, 1942; Мишо Хаджийски. Българи в Таврия, 1943; Коце Ципушев. 19 години в сръбските затвори, 1943; Стилиян Чилингиров. Какво е дал българинът на другите народи, 1941; Стилиян Чилингиров. Поморавия по сръбски свидетелства, 1942; Стилиян Чилингиров. През Македония, 1941.

Забранени са химните на бранниците, легионерите, ратниците и химнът на ВМРО "Марш на македонските революционери" ("Изгрей зора на свободата") (през 1948 г. забранен и в Югославия като "българофилски"). До 1989 г. не са изпълнявани като "фашистки" "Шуми Марица", "Съюзници разбойници", "Химнът на Западните покрайнини", "О, Добруджански край", "Тракийски кумир", "Ломци на Чеган" и мн. др. бойни маршове и химни на борбите за национално обединение. Текстът на "Велик е нашият войник" е изменен, за да не напомня за битките за освобождение на Македония. При приемането на "Мила родино" за национален химн през 1964 г. текстът е пренаписан, за да бъдат включени Москва и комунистическата партия. Бойният марш "Идем, идем, сган проклета" по текст на Кирил Христов от 1912 г. е пренаписан като "Партизан за бой се стяга".

Низвергнати са и едва след 1989 г. са възстановени като официални празници Денят на независимостта, Денят на Съединението, Денят на народните будители и религиозните празници Коледа, Великден, Богоявление, Гергьовден. На 2 май 1947 г. комунистическата власт отменя Гергьовден като Ден на българската армия и такъв става 9 септември, а от 10 март 1953 г. - денят на обявяването на Септемврийския метеж - 23 септември. Вместо това съветските празници стават официални. До 1953 г. тържествено се честват и националните празници на "народните демокрации".